Нелсън Демил
Катедралата (52)

Глава 52

Лангли намери Бърк проснат на едно легло в една от спалните в енорийския дом.

— Решили са да щурмуват катедралата.

Бърк се изправи бързо. Гласът на Лангли прозвуча развълнувано.

— Скоро. Преди папския призив. Преди камбаните да бият и монсеньор Даунс да е върнал разсъдъка си.

— По-бавно.

— Шрьодер разговаря с Флин до вратата. Съобщи, че е видял четирийсет-петдесет въоръжени фениани…

— Петдесет?

— Но не ги е видял. Знам, че не ги е видял.

— Чакай малко. Върни се по-назад!

Лангли се заразхожда из стаята:

— Вашингтон напусна потъващия кораб. Клайн и Дойл надушват пиршество. Разбираш ли? Утре те ще бъдат герои, или ще се разхождат в Мексико с тъмни очила и фалшиви носове…

Бърк намери малко аспирин в едно нощно шкафче и сдъвка три таблетки. Лангли седна на един стол.

— Слушай, Шпигел иска да се види с теб — той набързо осведоми Бърк и добави: — Ти ще бъдеш преговарящ, докато решат какво ще правят с Шрьодер.

Бърк се ококори:

— Преговарящ? — Той се изсмя силно. — Гордият Берт, днес трябваше да бъде най-добрата му игра… Той наистина го искаше — Бърк запали угаснал фас. — Значи — издиша той, — ще нападнем…

— Не, ще спасяваме. Сега го наричаме спасителна операция. Трябва да подбираш думите си много внимателно, защото обстановката става все по-мрачна и никой от тях вече не казва какво има предвид. Освен това те лъжат по-добре от нас. Върви, чакат те!

Бърк дори не помръдна.

— А Мартин им е известил, че аз ще им доставя Стилуей.

— Да, в комплект с плановете. То беше новина за мен. А за теб?

— И изобщо не е споменавал Тери О’Нийл?

— Не. Трябваше ли? — Лангли погледна часовника си. — Вече има ли някакво значение?

Бърк се взря през прозореца към Медисън авеню.

— Знаеш ли, Мартин уби Джак Фъргюсън.

Лангли застана зад него:

— Не, фенианите са убили Джак Фъргюсън.

Бърк се обърна.

— Много лъжливи сделки се правят тази нощ.

Лангли поклати глава.

— Дяволски си прав. А Клайн раздава повишения, сякаш са рекламни значки. Върви да си вземеш една. Но трябва да си платиш. — Лангли отново се заразхожда. — Трябва да подпишеш изявление, в което обявяваш, че смяташ стореното от Клайн и Дойл за страхотно.

Разбираш ли? Накарай ги да те произведат в капитан. Аз ще бъда главен инспектор. И напусни разузнаването. Поискай да те изпратят в отдела за разследване на фалшификации на предмети на изкуството. Ще ходиш в Париж, Лондон, Рим. Обещай ми да посещаваш Шрьодер в Дъбюк…

— Вземи се в ръце! Лангли размаха ръце:

— Не забравяй, Мартин е в отбора, а Шрьодер е аутсайдер. Лоугън е с Клайн и Дойл, но не е с Белини. Следиш ли мисълта ми? Дръж си очите отворени на четири за Шпигел. В невероятна форма е, кучка от чистокръвна порода, фенианите са побъркани, ние сме нормалните… монсеньор Даунс ни дава благословията си… Какво още? — Той се огледа наоколо с блуждаещ поглед. — Тук някъде човек може ли да си вземе един душ? Чувствам се покрит със слуз. Ти още ли си тук? Откажи се. — Лангли се строполи назад върху леглото. — Бягай надалече!

Бърк никога не беше виждал Лангли да излиза от релси и това го изплаши. Отвори уста да каже нещо, обаче размисли и излезе.

Бърк вървеше до Робърта Шпигел нагоре по стълбите. Докато се движеха, слушаше енергичния й глас. Зад тях мълчаливо се изкачваше Мартин.

Бърк отвори таванската врата и излезе на плоския покрив на енорийския дом. От север духаше вятър и замръзналите локвички вода отразяваха светлините на високите сгради наоколо. Шпигел направи знак на група снайперисти от корпуса за бързо реагиране да се оттеглят. После вдигна яката на палтото си и тръгна към западния край на покрива. Подпря се с ръце на ниския железен парапет, който обикаляше целия покрив, и се загледа в катедралата, издигаща се от другата страна на тесния двор.

Улиците отдолу бяха безлюдни, но в далечината зад барикадите се чуваше ревът на мегафони, песни и викове на хора, непрестанното свирене на гайди и други инструменти. Бърк разбра, че вече бе минал четири часа и всички барове бяха затворени. Сега празненството се беше преместило на улиците, стотици хиляди пъти по-голямо, упорито вкопчено в нощта, превърнала се в магия за всички тези хора.

Шпигел говореше и опита да се концентрира върху думите й. Но той нямаше връхно палто, беше му студено, а вятърът отнасяше думите й. Тя завърши:

— Съгласувахме позициите си, лейтенант, сега трябва да действаме, преди всичко да се разпадне. И не искаме повече изненади, ясно ли е?

Бърк каза:

— Отделът за фалшифицирани предмети на изкуството.

Шпигел го погледна озадачено за миг:

— О… Добре. Или това, или теляк в банята на физкултурния салон на академията.

Тя се завъртя с гръб към вятъра и запали цигара. Бърк попита:

— Къде е Шрьодер?

— Той добре разбира, че не искаме да го изпускаме от поглед, за да не отиде да издрънка всичко на пресата, затова, вместо да понася унижението да бъде охраняван, доброволно се присъедини към Белини — отвърна тя.

Бърк почувства известно неудобство.

— И аз ли ще водя преговорите?

Шпигел отговори:

— Всъщност, да. Но от приличие, официално Шрьодер продължава да ги води. Освен това, той не е лишен от политически връзки. Ще продължи да изпълнява служебните си задължения, с известни промени, разбира се, и по-късно… ще го показват по телевизията.

Мартин се обади за първи път:

— Всъщност, капитан Шрьодер отново ще се върне в ризницата и ще разговаря с Флин. Трябва да поддържаме привидно нормалния ход на нещата. Нито Флин, нито пресата бива да заподозрат нещо.

Бърк събра шепи и запали цигара. Докато го правеше, погледна Мартин. Неговата стратегия започваше да се изяснява. Премисли отново, че Шрьодер се е присъединил към Белини и трябва да отиде отново да разговаря с Флин. Помисли си също, Флин не разполага с петдесет отлично въоръжени бойци, следователно Шрьодер грешеше, или беше глупав и наивен, както единодушно всички смятаха. Но той знаеше, че то за Шрьодер не е вярно. „Когато изключиш невъзможното“, казваше Шерлок Холмс, „това, което остава, колкото и да е невероятно, трябва да е истината“. Шрьодер лъжеше и Бърк започваше да разбира защо. В представите му изникна образът на млада жена, чу отново гласа й и я видя на някакво тържество по повод повишение преди пет-шест години. Почти неуверено той направи последната връзка, която трябваше да направи още преди часове. Обърна се към Шпигел:

— И Белини разработва нов план за нападение?

Шпигел го погледна на разсеяната светлина:

— В момента Белини и Лоугън разработват план Б, засилване на ответния удар, както се изразяват те, базиран на възможността хората в катедралата да разполагат с голяма огнева мощ. Те не искат да влязат по друг начин. Но ние разчитаме на теб да доставиш нужната информация, за да разработим план В, проникване в катедралата и изненадваща атака, като се използват тайни ходове, които много от нас вярват, че съществуват. То всъщност може да помогне да спасим няколко човешки живота и „Свети Патрик“ от разрушаване.

Тя огледа страхотните размери на сградата. Дори гледана отвън, напомняше лабиринт с многобройните си кули, заострени върхове, подпори и сложни каменни орнаменти. Обърна се към Бърк:

— Е, лейтенант, не се ли чувствате, сякаш сте оголили врат на дръвника?

— Има ли причина моят врат да не е на същото място, на което е твоят?

— Прав си. Напълно си прав. Само че твоят е малко по-оголен, защото разбрах, че имаш намерение да тръгнеш с Белини.

— Точно така. Ами ти?

Тя се ухили неприятно:

— Не си длъжен да го правиш… Но все пак, идеята не е лоша… В случай, че не успееш да доставиш Стилуей.

Бърк погледна Мартин, който кимна незабележимо, и отвърна:

— Ще ви го доставя до… половин час. Последва мълчание, после се обади Мартин:

— Мога ли да предложа още нещо… Хайде да не говорим много за този архитект пред капитан Шрьодер. Той е пренапрегнат и може несъзнателно да изпусне нещо пред Флин при следващия разговор.

Над покрива легна тишина, нарушавана единствено от скърцането на тътрещи се крака по замръзналия чакъл и воя на вятъра по улиците. Бърк погледна Шпигел и разбра, тя се досеща, че Берт Шрьодер има сериозен проблем, че самият той е сериозен проблем.

Шпигел мушна ръце в джобовете на дългото си палто и се отдалечи на няколко крачки от Бърк и Мартин. За няколко кратки секунди тя се запита защо така всеотдайно се беше впуснала във всичко това и внезапно й стана ясно, през всичките седем нещастни години, докато преподаваше история, всъщност дълбоко в себе си е искала да прави историята. И сега щеше да осъществи желанието си.

Капитан Джо Белини разтри уморените си очи и погледна стенния часовник в залата за пресконференции. 4,28. Проклетото слънце ще изгрее в шест и три минути. В своята полудрямка бе видял стена от ярка слънчева светлина, която се движеше към него, за да го спаси, така както беше правила толкова пъти в Корея. Господи, помисли си той, ненавиждам звука на оръжията нощем.

Той се огледа. По столовете или на пода спяха мъже, поставили под главите си бронираните жилетки. Други бяха будни, пушеха и разговаряха тихо. От време на време някой се изсмиваше на нещо, което според Белини изобщо не беше смешно. Страхът притежаваше собствена миризма и сега тя бе толкова силна, че той я надушваше съвсем лесно, въпреки миризмата на тютюн, оръжейна смазка и дъха от многото дробове и лепкави усти.

Дъската беше покрита със знаци с цветен тебешир върху белите очертания на катедралата. Върху дългата маса бяха разстлани копия от променения план за нападението. На късия край на масата отсреща седеше Берт Шрьодер и небрежно преглеждаше едно копие. Телефонът иззвъня и Белини бързо вдигна слушалката.

— Корпус за бързо реагиране. Белини слуша.

По линията долетя особеният носов глас на кмета:

— Как вървят нещата при теб, Джо? Нетърпелив ли си да действаш?

— Не мога да си намеря място от нетърпение.

— Добре… Слушай, току-що се запознах с новия ти план за нападение… Не е ли малко прекалено…

— В по-голямата си част беше разработен от полковник Лоугън, сър — заоправдава се Белини.

— О, разбирам. Виж дали не можеш да успокоиш малко нещата.

Белини хвана кутийка с кола в голямата си ръка, стисна я и видя как капачето отхвръкна и кафявата течност обля пръстите му.

— Одобрен ли е или не?

Кметът не отговори дълго време и Белини се досети, че той се съветва и поглежда часовника си. Най-после Клайн се обади отново:

— Губернаторът и аз одобряваме… по принцип.

— Благодаря ви по принцип.

Клайн смени темата:

— Той още ли е при теб?

Белини хвърли поглед към Шрьодер.

— Залепен като кучешка фъшкия на маратонка.

Клайн се засмя пресилено.

— Добре. Ще бъдем с губернатора в офисите на център „Рокфелер“ заедно с част от служителите си…

— Оттам се открива добра гледка.

— Не, не бъди саркастичен. Слушай, говорих с президента.

Белини долови нотка на гордост в гласа на Клайн.

— Той казва, че е постигнал значителен напредък с британския премиер. Направи също някои намеци, че може да постави гвардията под федерално командване и да изпрати маршали… — Клайн снижи гласа си заговорнически: — Между нас казано, Джо, мисля, че президентът създава димна завеса… за да се застрахова за по-късно.

Белини запали цигара.

— Кой не го прави?

Гласът на Клайн зазвуча настойчиво:

— Над него се оказва натиск. Църковните камбани във Вашингтон вече бият и шествие от хиляди хора със свещи в ръце преминава покрай Белия дом. Поставена е охрана на британското посолство.

Белини видя, че Шрьодер се изправи и тръгна към вратата. Изтърси в слушалката:

— Чакай малко. — И викна на Шрьодер. — Къде тръгна, шефе?

Шрьодер му хвърли поглед през рамо.

— В ризницата — и излезе.

Белини го изчака да затвори вратата и рече в слушалката:

— Шрьодер тръгна да разиграе за последно топката с Флин.

Клайн въздъхна.

— Добре… Няма да навреди. Докато се върне, ти ще си готов да тръгнеш, освен ако не се върне с нещо солидно, в което не вярвам.

Белини си спомни, че Шрьодер никога досега не беше имал провал.

— Човек никога не знае.

Последва дълго мълчание, накрая кметът попита:

— Вярваш ли в чудеса?

— Никога не съм виждал чудо — на ум си каза: „Освен когато те избраха за втори път“. — Не, никога не съм виждал.

— Аз също.

Белини чу изщракването на слушалката, последвано от сигнал свободно. Вдигна глава към стихналата зала.

— Ставайте! Размърдайте си задниците! Заемете места по постовете. Излизайте бързо!

Берт Шрьодер се изправи срещу Брайън Флин до вратата на ризницата. Заговори с тих и пресеклив глас и непрестанно хвърляше нервни погледи назад към ризницата.

— Планът е сравнително прост, класическа атака… Полковник Лоугън го разработи. Самият той ще разбие предните врати с бронетранспортьор, а полицейските части ще нападнат едновременно с тарани останалите врати… Ще използват пожарникарски стълби, за да нахлуят през прозорците… Всичко ще бъде извършено под прикритието на тъмнината и димна завеса. Всички имат противогази и очила за нощно виждане. Електричеството ще бъде прекъснато в момента, в който ударят вратите.

Флин почувства кръвта да нахлува във вените му.

— Сълзотворен газ… Шрьодер кимна.

— Същият, който използвахте на трибуните. Ще го вкарат през вентилационните отвори. — Той даде детайлно описание на координацията между хеликоптери, снайперисти по покривите, пожарникари и сапьори. Накрая добави: — Стълбището на ризницата — погледна надолу, сякаш едва сега осъзна, че се намира на въпросното място, — оттук ще нападнат с триони за рязане на метал. Белини и аз ще бъдем с този взвод… Ние ще тръгнем за заложниците, ако те са в светилището…

Поклати глава, сякаш още не можеше да осъзнае факта, че именно той казва тези неща.

— Заложниците — отвърна Флин, — ще са мъртви. А къде ще бъде Бърк?

Шрьодер тръсна глава и се опита да продължи, но чу само заекването си. След известно колебание извади сноп листи от джоба си и го мушна през пръчките. Флин ги пъхна под ризата си, докато очите му шареха непрестанно към коридорите.

— Значи известният капитан Шрьодер не може да стори нищо, за да спре атаката?

Шрьодер наведе глава.

— Никога не съм могъл… Не ти ли беше ясно?

Флин каза враждебно:

— Защото те слушах цяла нощ, Шрьодер, и мисля, че донякъде повярвах на проклетите ти лъжи!

Шрьодер бе решен да спаси нещо от себе си при поражението и унижението, което чувстваше в този последен сблъсък.

— Не ме обвинявай! Ти знаеше, че лъжа. Знаеше го.

Флин го погледна гневно, после леко кимна:

— Да, знаех го — той помисли малко: — Знам също, че най-после казваш истината. Сигурно не ти е леко. Е, аз мога да ги спра при вратите… Ако, както казваш, не са открили тайни ходове и не са намерили архитекта… — внезапно погледна Шрьодер. — Не са го намерили, нали?

Шрьодер поклати глава. Надигна се към Флин и заговори бързо:

— Откажи се. Ще ти осигуря полицейски ескорт до летището. Знам, че мога да го направя. Те всъщност искат точно това… искат ти да излезеш оттук.

Флин сякаш се замисли за малко, но после поклати глава. Шрьодер настоя.

— Флин, слушай, те ще те ударят здраво. Ще ви избият. Не разбираш ли? Спри да се самозалъгваш. Кажи, че си доволен от това, което ти предлагат…

— Ако ме задоволяваше по-малко, щях да поискам по-малко. Престани с тези преговори. Боже, човек не може да те спре. Сега пък говориш за самозалъгване.

Шрьодер доближи лице до решетката.

— Добре. Направих всичко, което можах. Сега освободи…

Флин го сряза:

— Ако информацията ти е вярна, ще изпратя сигнал да освободят дъщеря ти.

Шрьодер се вкопчи в пръчките.

— Какъв сигнал? Кога? Телефоните ще бъдат прекъснати… Кулите ще бъдат обстрелвани от снайперисти. Ами ако… Ако умреш? По дяволите, аз ти дадох плана…

без да му обръща внимание Флин продължи:

— Но ако си ме излъгал дори само за една малка подробност, или променят плана и ти не ме предупредиш навреме…

Главата на Шрьодер се тресеше истерично:

— Не, не. Това не може да се приеме. Ти няма да останеш жив.

Флин се обърна и тръгна нагоре.

Шрьодер извади пистолета си и го притисна до гърдите си. Той трепереше в ръката му. Цевта сочеше в гърба на Флин, обаче ръката му така се тресеше, че той едва не го изпусна, Флин зави зад ъгъла и изчезна.

Изтече цяла минута преди Шрьодер да прибере пистолета си. После се обърна и тръгна назад към страничния коридор. Мина край мъже с мрачни лица, наредени покрай стените, преметнали пушки. Намери една тоалетна, влезе в нея и повърна.