Нелсън Демил
Катедралата (47)

Глава 47

Брайън Флин погледна часовника в дъното на балкона. Остави последните звуци на „Ирландска приспивна песен“ да замрат и натисна клавиша на камбаната „Патрик“. Сега заби само тя, плътно и ниско, дванайсет пъти, за да отбележи полунощ. Денят на Свети Патрик завърши.

Най-краткият ден в годината, каза си той, не е денят на зимното слънцестоене, а денят, в който човек умира. А 18-и март щеше да е дълъг само шест часа и три минути.

Мъртва тишина легна върху цялата каменна площ и студът отвън се процеждаше в катедралата и бавно вцепеняваше хората вътре. Четиримата заложници спяха дълбоко върху студения мрамор на олтара, оковани по двама.

Джон Хики разтри очите си, прозя се и погледна телевизора, който бе преместил върху органа. Звукът беше намален, някакъв глас едва чуто отбелязваше настъпването на новия ден и разсъждаваше какво ще им донесе утрото. Хики се запита колко хора още продължават да гледат. Представяше си денонощните бдения около телевизорите. Каквото и да се случеше, щеше да стане на живо и в цвят. Едва ли имаше някой, който да поиска да заспи и да гледа повторенията. Хики погледна Педар Фицджералд. Около гърлото му бяха натрупани пликове с лед, а от устата му се подаваше тръбичка, която издаваше леко свистене. Малко е дразнещо, помисли си Хики.

Флин започна да бие камбаните отново и този път прозвуча ирландско-американска песен — „Как вървят нещата в Глока Мора?“ Хики гледаше екрана. Хората по улиците одобриха избора. Люлееха се, хванати за ръце, пиянски сълзи се стичаха по зачервените им лица. Но скоро, знаеше той, магията щеше да се разпръсне и грижата за заложниците и катедралата щеше да се превърне отново в новина номер едно. Много емоционални струни бяха дръпнати тази нощ и той бе очарован от играта на манипулиране. Хики вдигна очи към празната галерия, където преди това беше стоял Галахър, после се обърна и викна към ризницата:

— Франк?

Галахър се обади оттам.

— Всичко е спокойно.

Хики се завъртя към Съливан и Аби Боулънд и те му направиха знак. Иймън Феръл извика от галерията отгоре:

— Всичко е наред.

Хики завъртя полевия телефон. Артър Нолти се претърколи и посегна за слушалката.

— Докладвай какво е положението. Нолти се изкашля:

— Няма ли да спрете с тези камбани? Не мога да чувам нищо от това клепане.

— Оправяй се както можеш. — Той завъртя телефона отново. — Камбанарията?

Мълинс се беше загледал навън през разбития прозорец и телефонът иззвъня няколко пъти, преди да го чуе. Вдигна бързо слушалката:

— Тук камбанарията. Хики попита:

— Спиш ли?

Мълинс дръпна едната слушалка на заглушителя и попита раздразнено:

— Да спя ли? Как, по дяволите, може да спи човек при този звън! — Замълча, после добави: — Той май полудя.

Хики попита:

— Как се държат отвън?

Мълинс повлече жицата и обиколи кулата.

— Постоянно идват и си отиват. Но повече идват. Разположиха войскови части в Ченъл Гардънс. Проклетите репортери на покривите пият цяла нощ. Как ми се ще и аз да ударя нещо.

— Има време за това. Утре по това време ще бъдеш…

Къде?

— В Мексико сити. Ще взема полет до Мексико сити. — Той се опита да се засмее. — Далече е от Типърери.

— Поне със сигурност е по-топло. Сега си отваряй очите.

Хики завъртя отново.

— Южната кула?

Рори Дивейн докладва:

— Положението е същото.

— Внимавай за сигнали от стробоскопи^[1].

— Знам.

— Снайперистите още ли те изнервят, момче?

Дивейн се засмя.

— Не. Правят ми компания. Мисля, че ще ми липсват.

— Накъде ще тръгнеш утре?

— Южна Франция. Казват, че сега там е пролет.

— Така е. Да не забравиш, след една година ще се видим в хубавия Дъблин, в „Кавана“.

— Непременно ще дойда.

Хики се усмихна на неясния си спомен за тази пивница. Нейната предна стена беше част от оградата на гробището „Гласневин“. Имаше врата отзад, откъдето гробарите можеха да влязат да ударят по едно, в резултат на което, както се твърдеше, много от починалите бяха поставяни в чужди гробове. Хики се засмя.

— Да, Рори, ще бъдеш там.

Той затвори и отново завъртя ръчката. Лиъри отговори от балкона. Хики поръча:

— Кажи на Брайън да остави камбаните на мира. Видя как Лиъри се обърна и рече нещо на Флин. После се обади отново.

— Каза, че му се свири. Хики изпсува наум.

— Почакай малко.

Той погледна отново екрана. Сцените от Ню Йорк бяха сменени от също толкова драматична гледка към Белия дом. Жълта светлина грееше от прозорците на Овалния кабинет. Някакъв репортер съобщаваше на света, че президентът провежда конференция с висши съветници. Появи се нов кадър от „Даунинг стрийт“ 10, където беше пет часа сутринта. Гурелива репортерка уверяваше Америка, че премиерът още е буден. Последва бърза смяна на сцената и се появи дворецът във Ватикана. Хики се наклони напред и внимателно изслуша съобщението на репортера за събранието, което провеждаха висшите служители на Ватикана, при закрити врати. Той промърмори под носа си:

— Сега остава да покажат Свети Петър — и изрече в слушалката: — Съобщи на господин Флин, тъй като вече може да се очаква да атакуват всеки момент, предлагам да спре да създава звуковото прикритие, от което се нуждаят.

Затвори и се заслуша в камбаните, които продължаваха да бият. Брайън Флин, помисли си той, не беше същият мъж, който влезе така наперено в катедралата преди малко повече от шест часа. Флин бе човек, научил много през тези шест часа, но го беше научил прекалено късно. И едва ли щеше да научи нещо повече през останалите шест часа.

Капитан Берт Шрьодер бе изтръгнат от дрямката си, когато телефонът иззвъня. Вдигна бързо слушалката. Гласът на Хики разцепи тишината наоколо и изгърмя от говорителите в съседните стаи, като стресна и други хора там.

— Шрьодер! Шрьодер!

Шрьодер се поизправи с разтуптяно сърце.

— Да! какво има?

Гласът на Хики прозвуча разтревожено.

— Някой е обсадил катедралата! — Направи пауза и добави по-тихо: — О, май сънувах кошмар.

Той се засмя. Шрьодер изчака, за да бъде сигурен, че гласът му ще звучи спокойно. Огледа офиса. В този момент там беше само Бърк, заспал дълбоко на канапето. Шрьодер попита:

— Какво мога да сторя за вас? Хики нареди:

— Докладвай какво е положението, Шрьодер. Шрьодер започна:

— Положението…

— Как вървят нещата в Глока Мора, Лондон, Вашингтон, Ватикана, Дъблин? Някой продължава ли да работи по случая?

— Разбира се. Можеш да видиш по телевизията.

— Аз не съм зрителската аудитория, Шрьодер. Ти ми извести какво става.

— Ами… — той погледна някои от последните си записки. — … Червеният кръст и Амнести имат свои представители в лагерите… Очакват…

— Казаха го по телевизията.

— О, така ли? Ами… Дъблин… Дъблин още не е дал съгласието си да приеме освободените затворници…

— Предай им от мен, че са сополиви страхливци. Предай им, че съм казал, Дъблин ще бъде превзет от ИРА до една година и всичките ще бъдат разстреляни.

Шрьодер отвърна натъртено:

— Все пак, още нямаме единомислие по поставените условия. Затова осигуряването на убежище е от второстепенно значение…

— Искам да разговарям директно с представители на всички правителства. Осигури конферентна връзка.

Шрьодер отговори твърдо:

— Знаете добре, че няма да разговарят директно с вас.

— До шест часа тези надути копелета ще молят на колене за лична среща.

Шрьодер вложи нотка на оптимизъм в гласа си:

— Вашата реч все още се радва на благоприятен отзвук. Ватикана е…

— Като говорим за отзвуци и сътресения, смяташ ли, това е технически въпрос, който трябва да обмислиш, смяташ ли, че стъклената фасада на Олимпик Тауър ще се пръсне по улиците, когато…

Шрьодер попита внезапно:

— Там ли е господин Флин?

— Имаш лошия навик да ме прекъсваш, Шрьодер.

— Там ли е господин Флин?

— Разбира се, че е тук, задник такъв. Къде другаде може да е?

— Може ли да говоря с него?

— Той бие камбаните, за Бога!

— Бихте ли го помолил да вдигне вътрешния телефон до органа на балкона?

— Вече чу, не можем да прекъсваме човек, когато бие камбаните. Нищо ли не научи тази вечер? Обзалагам се, че си бил някога обикновено ченге, което е нахълтвало в чужди хотелски стаи да прекъсва хората. Ти си точно такъв тип.

Шрьодер почувства как се изчервява. Чу гръмливия глас на Хики в цялата сграда и смеха на няколко човека в съседната стая. Пръстите му счупиха на две молива, който държеше.

— Искаме да разговаряме с господин Флин, на четири очи, при вратата на ризницата. — Той погледна спящия Бърк. — Лейтенант Бърк желае да говори…

— Както вече самият ти спомена, по-малко объркващо е да се говори с един човек. Щом аз не мога да разговарям с кралицата, и ти не можеш да говориш с Фин Макмейл. Какво ми е лошото на мен? Между другото от какво си се отрекъл през великите пости, от мозъка или от топките си? Аз се отрекох от разговори с глупаци по телефона, обаче в твоя случай ще направя изключение.

Шрьодер внезапно почувства нещо в него да се надига. Положи невероятно усилие да овладее гласа си и да отговори спокойно.

— Господин Хики… Брайън Флин има голямо доверие в мен. Усилията които полагам, честността, която показах…

Смехът на Хики изпълни офиса.

— Изглежда си добро момче, а? Е, той ти е подготвил изненада, Шрьодер, и тя няма да ти хареса.

Шрьодер смънка:

— Предпочитаме да няма изненади…

— Стига с това царствено „ние“. Говоря на теб. Тебе те очаква изненада.

Шрьодер се изправи бързо и очите му се напрегнаха.

— Какво искате да кажете? Какво означава това? Всичко трябва да бъде поставено на масата, щом ще правим честни сделки.

— Белини част от честната сделка ли е? Шрьодер се поколеба. Тази употреба на имена беше обезпокоителна. Тези намеци лично към него не бяха в сценария. Хики продължи:

— Къде е сега Белини? С тебешир пред черната дъска със своето Гестапо? Крои хитри планове да ни убие? Майната му на Белини! Майната ти и на теб!

Шрьодер поклати глава в тихо отчаяние:

— Как са заложниците? Хики отговори с въпрос:

— Още ли не сте намерили Стилуей?

— Имате ли нужда от лекар?

— Разкопахте ли вече гроба ми?

— Мога ли да изпратя храна, лекарства?…

— Къде е майор Мартин?

Бърк лежеше на канапето и слушаше как диалогът се изроди в два монолога. Колкото и безрезултатен да беше досега диалогът, той не бе чувал нищо по-странно от него. Сега разбра без всякакво съмнение, всичко беше свършило.

Шрьодер попита:

— Каква изненада ми е приготвил Флин? Хики отново се засмя.

— Ако ти съобщя, няма да е изненада. Обзалагам се, че като дете си бил невъзможен пикльо, Шрьодер. Винаги си се опитвал да разбереш какво са ти купили за коледа, пребърквал си дрешниците и други такива неща.

Шрьодер не отговори и отново чу смях в съседната стая. Хики продължи:

— Не се обаждай, освен ако не е, за да съобщиш, че печелим. Аз ще ти звъня на всеки кръгъл час до шест часа. В шест и три минути всичко ще свърши.

Телефонът замлъкна. Шрьодер погледна неподвижното тяло на Бърк, после изключи високоговорителите и набра отново.

— Хики?

— Какво?

Шрьодер пое дълбоко дъх и изсъска през зъби:

— Ти си скапан чикиджия! Смятай се за мъртъв!

Затвори телефона и опря треперещите си ръце на бюрото. Усети вкус на кръв в устата си и разбра, че е прехапал долната си устна.

Бърк обърна глава и го погледна. Очите им се срещнаха и Шрьодер отклони поглед. Бърк се обади:

— Всичко е наред.

Шрьодер не отговори и Бърк видя как раменете му се затресоха.