Нелсън Демил
Катедралата (23)

Глава 23

Бърк се приближи още до отвора на стълбището, пое дълбоко въздух и извика:

— Полиция! Искам да говоря с Фин Макмейл!

Чу думите си да отекват нагоре по мраморното стълбище.

Някакъв глас със силен ирландски акцент викна в отговор:

— Изправи се до вратите, постави ръцете си на пръчките и без номера! В ръцете си държа „Томсън“.

Бърк излезе напред и видя млад мъж, по-скоро момче, коленичило на площадката пред вратата на криптата. Бърк бавно изкачи стъпалата и постави ръце на месинговата врата.

Педар Фицджералд насочи автомата към него.

— Не мърдай! — и викна нагоре: — Доведете Фин! Тук има един, който иска да говори с него.

Бърк изучава младежа за момент, после вниманието му се насочи към разположението. От площадката пред криптата стълбището се разделяше на две в ляво и дясно. Над вратата се намираше гърбът на олтара, от който се издигаше огромен златен кръст. Неговият силует се очертаваше на фона на издигнатия таван на катедралата. Изглежда никой не можеше да мине през тези врати и да изкачи стълбището, без да бъде направен на парчета от стрелците горе.

Откъм лявото стълбище се чуха стъпки и високата фигура на мъж се очерта сред тайнствената жълта светлина, проникваща през остъклената врата на криптата, фигурата мина покрай коленичилия младеж и бавно слезе по тънещото в полумрак мраморно стълбище. Бърк не можеше ясно да различи чертите му, но видя, че мъжът носи бяла риза без яка и черни панталони — останки от свещенически одежди.

Бърк рече с равен глас:

— Фин Макмейл? — за човек, запознат с историята на келтите това звучеше също толкова абсурдно, колкото да наречеш някого Робин Худ.

— Точно така — високият мъж продължи да се приближава. — Водач на фенианите.

Бърк едва не се разсмя от тази помпозност, но нещо в очите на мъжа го скова.

Флин спря близо до вратата и забоде поглед в него.

— И с кого имам удоволствието да разговарям?

— Старши инспектор Бърк, полицейско управление на Ню Йорк, офиса на комисаря. — Той срещна дълбоките тъмни очи на мъжа, после погледна дясната му ръка и видя големия бронзов пръстен.

Брайън Флин отвърна:

— Знам кой си… лейтенант! Аз също си имам разузнаване. Не е ли малко безочливо от твоя страна? Е — усмихна се той, — предполагам, че щом аз мога да бъда водач на фенианите, и ти можеш да си старши инспектор.

Бърк си спомни с известно огорчение първото правило при преговорите за заложници: никога не позволявай да те хванат в лъжа. Той отговори бавно, като премерваше думите:

— Казах това, само за да облекча процедурата.

— Чудесна причина да излъжеш.

Двамата мъже бяха само на сантиметри разстояние, обаче затворените врати някак си упражняваха ефекта на разделяне на териториите. Бърк се чувстваше неудобно, и все пак не свали ръцете си от решетката.

— Добре ли са заложниците?

— Засега, да.

— Мога ли да говоря с тях?

Флин поклати глава отрицателно.

— Чухме изстрели. Кой е мъртъв?

— Никой.

— Какво искате? — попита Бърк, макар че нямаше значение какво искат фенианите, защото нямаше да го получат.

Флин пренебрегна въпроса.

— Въоръжен ли си?

— Разбира се. Но няма да тръгна срещу този „Томсън“.

— Някои хора биха го направили, като сержант Тесик.

— Погрижих се за него. — Бърк се чудеше как Флин е разбрал, че Тесик е луд. Реши, братята по дух се разпознават по тона на гласа.

Флин погледна през рамото му към коридорите на ризницата. Бърк каза:

— Накарах ги да се изтеглят назад.

Флин кимна. Бърк продължи:

— Ако ми съобщиш какви са вашите искания, ще се погрижа те да стигнат направо до върха. — Знаеше, че действа извън своята компетентност, но се опитваше да успокои ситуацията, докато преговарящият Берт Шрьодер вземе нещата в свои ръце.

Флин почука с пръсти върху пръчките. Бронзовият му пръстен подрънкваше в месинга нервно и едновременно с това изнервящо.

— Не може ли да говоря направо с някого от по-висок ранг.

На Бърк му се стори, че чува присмехулни нотки в гласа му.

— Лишени са от средства за комуникация. Ако изключиш онова заглушаващо устройство…

Флин се изсмя, после попита рязко:

— Има ли някой убит?

Бърк почувства ръцете си да се изпотяват.

— Може би при безредиците… Комисарят на полицията Дуайър… е починал от инфаркт — и добави: — Няма да носиш отговорност за това, ако се предадеш сега. Ти вече нанесе своя удар.

— Още дори не съм нанесъл своя удар. Онези хора пострадаха ли?

— Не. Вашите хора са видели жената от кулите. А мъжът бях аз.

Флин се засмя:

— Ти ли? — помисли за момент. — Е, това променя нещата.

— Защо?

— Да речем, че така е по-малко вероятно да работиш за мой познат английски джентълмен. — Флин отново помисли: — Носиш ли предавател? Има ли подслушвателни устройства в коридорите?

— Не нося радиостанция. А за коридорите не знам.

Флин извади от джоба си детектор за микрофони с формата на молив и го прекара покрай тялото на Бърк.

— Мисля, че мога да ти вярвам, макар да си разузнавач, специализиран в лова на ирландски патриоти като мен.

— Върша си работата.

— Да. При това твърде добре. — Той погледна Бърк с известно любопитство. — Вездесъщата хрътка. Упорит, любопитен, душещ навсякъде. Винаги искащ да знае всичко. Познавам твои подобия в Лондон, Белфаст и Дъблин. — Втренчи се в Бърк, после извади от джоба си лист хартия и го пъхна през решетката на вратата. — Предполагам, че ще свършиш работа, колкото и всеки друг. Ето списък на сто трийсет и седем мъже и жени, затворени в британските лагери в Северна Ирландия и Англия. Искам до изгрев слънце тези хора да бъдат освободени. Това значи в шест часа и три минути нюйоркско време. Искам да бъдат закарани със самолет в Дъблин, да им се даде амнистия от Британското и Ирландското правителства, плюс убежище на юг, ако те пожелаят това. Прехвърлянето трябва да се извърши под надзора на международния Червен кръст и Амнести Интърнешънъл. Когато получа съобщение от тези две организации, че е изпълнено, ще освободим катедралата и заложниците. Ако това не стане до изгрев слънце, ще хвърля сър Харолд Бакстър от кулата на камбанарията, последван, без да спазваме определен ред, от кардинала, отец Мърфи и Морийн Малоун. После ще запаля катедралата. Вярваш ли ми, лейтенант Бърк?

— Вярвам ти.

— Добре. Важно е да знаеш, че всеки от моите фениани има поне по един близък в лагерите. Също така трябва да си наясно, за нас няма нищо свято, нито църквата или свещениците, нито човешкия живот и човечеството като цяло.

— Вярвам, че ще изпълните това, за което говорите.

— Добре. И трябва да предадеш не само моето съобщение, но и неговата същност и дух. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Да, мисля, че разбираш. Сега, за нас самите. Нашата цел е да се съберем с близките си, така че не искаме да заемем тяхното място в затвора. Искаме имунитет, за да не можем да бъдем съдени. Ще излезем оттук, ще се придвижим до летище „Кенеди“ с наш собствен превоз и ще напуснем Ню Йорк в различни посоки. Имаме паспорти, пари и не искаме от вашето правителство нищо друго, освен да ни осигури безпрепятствено напускане на страната. Ясен ли съм?

— Да.

Флин се наклони към решетката, така че лицето му дойде съвсем близо до това на Бърк:

— Знам какво ти се върти в главата, Бърк. Можем ли да ги придумаме, или ще се наложи да ги унищожим? Знам, че вашето правителство и полицейското управление на Ню Йорк имат бляскава история, през която никога не са изпълнявали искания под дулото на пистолет. До зори тази история ще бъде пренаписана, както обичате да казвате, държа в ръцете си всички козове: вале, дама, поп, туз и катедрала.

Бърк каза:

— Мислех си за британското правителство…

— Това този път е проблем на Вашингтон, не мой.

— Така е.

— Отсега нататък ще контактувате с мен по вътрешния телефон. Не искам да виждам хора да се движат тук.

Бърк кимна.

— И няма да е лошо да възстановите командната си верига, преди някой каубой да направи някаква глупост.

— Ще се погрижа то да не се случи — съгласи се Бърк. Флин кимна.

— Стой наблизо, лейтенант. Ще ми трябваш по-късно.

Той се обърна и бавно се заизкачва. После изчезна зад ъгъла на дясното стълбище.

Бърк насочи очи към коленичилия младеж с автомата. Той му даде знак с помръдване на дулото, че е свободен да върви. Бърк свали ръце от месинговата врата, слезе от стъпалата и се скри от погледа му. Изтри мокрите си длани в палтото и запали цигара, докато вървеше към коридора.

Радваше се, че няма да се наложи да се разправя с Брайън Флин и съжали Берт Шрьодер.

Капитан Берт Шрьодер беше стъпил с един крак на ръба на фонтана сред Площада на армията. В устата му димеше къса дебела пура. Малки снежинки падаха върху широките му рамене и попиваха в скъпото му палто. Шрьодер наблюдаваше бавно течащите човешки потоци по осветените улици. Беше възстановено някакво подобие на ред, но се съмняваше, че ще успее да открие дъщеря си и навреме да стигнат за семейното тържество.

Полкът, с който бе марширувал и който представяше графство Тайрън — родното място на майка му, се беше пръснал. Сега той бе останал сам и чакаше, силно уверен в инстинкта си, който му казваше, че ще го повикат. Погледна часовника си и си проправи път към една патрулка на Пето авеню. Надникна през прозореца:

— Няма ли някакви новини?

Патрулиращият полицай вдигна поглед:

— Не, сър. Радиостанцията все още не работи. Берт Шрьодер почувства гняв при този недостоен край на парада, обаче още не знаеше към кого да го насочи.

Полицаят добави:

— Мисля, че хората оредяха достатъчно, за да ви закарам, където искате.

Шрьодер помисли:

— Не — потупа пейджъра на колана си: — Това нещо би трябвало да може да приеме сигнал. Но се навъртай наоколо, в случай, че ми потрябваш.

В следващия момент пейджърът иззвъня и Шрьодер почувства сърцето му да се разтуптява като един вид условен рефлекс. Хвърли пурата и включи устройството. Чу се гласът на шофьора на патрулната:

— Някой е задържал заложници, капитане. Включвам ви. Шрьодер понечи да говори и откри, че устата му е пресъхнала: — Да.

— Да ви закарам ли?

— Какво? Не… Аз трябва… да се обадя…

Опита се да успокои блъскането в гърдите си. Обърна се и видя ярко осветения хотел „Плаца“ чак на другия край на площада. Хукна натам. Докато тичаше, през главата му минаха дузина възможни сценарии, както ставаше винаги, щом се обадеха за заложници. Кой? Губернаторът? Кметът? Конгресмени? Хора от някое посолство? Отблъсна тези мисли, защото каквото и да си представяше при звъна на пейджъра или телефона, винаги се оказваше нещо съвсем различно. Това, което знаеше със сигурност беше, че много скоро ще трябва да се пазари здраво за живота на един или повече хора, и ще прави това под критичните погледи на всеки полицай и важно служебно лице в града.

Прескочи стъпалата на „Плаца“, изтича през претъпканото фоайе, после надолу по някакво стълбище до редица с телефони. Около тях се бяха струпали хиляди хора. Шрьодер ги разблъска грубо и грабна слушалката от ръката на един човек:

— Полиция! Отдръпнете се!

Набра специален номер и даде на телефонистката номер в „Пълийс Плаца“. Наложи се да почака дълго, преди да чуе позвъняването. През това време запали нова пура и закрачи напред-назад, докъдето стигаше жицата на телефона.

Чувстваше се като актьор преди вдигането на завесата, притеснен за репетираните безброй пъти реплики, паниран, че импровизациите му могат да се окажат пълен провал. Сърцето му вече биеше безконтролно, устата му напълно пресъхна, а ръцете му се потяха обилно. Мразеше това. Искаше да е някъде другаде. Обичаше го. То го караше да се чувства жив.

Най-сетне чу сигнал и дежурният сержант вдигна телефона. Шрьодер попита тихо:

— Какво има, Денис?

Слуша мълчаливо минута, после завърши с едва доловим глас:

— Ще бъда в енорийския дом след десет минути. Затвори и се подпря на стената, за да успокои треперенето си. После бавно се отдалечи и заизкачва стъпалата до фоайето с бледо лице и отпуснато тяло. Изведнъж тялото му се изпъна отново, погледът се съживи и дишането му стана равномерно. Уверено излезе през предния вход и се качи в патрулката, която беше вървяла след него. Шофьорът попита:

— Лошо ли е, капитане?

— Винаги е лошо. Енорийският дом на „Свети Патрик“, Медисън. Настъпи газта!