Нелсън Демил
Катедралата (48)

Глава 48

Полковник Денис Лоугън пътуваше на задната седалка на служебната кола по разчистената част на Пето авеню към катедралата. Обърна се към адютанта си, майор Коул:

— Не предполагах, че днес ще мина по същия път.

— Да, сър. Но всъщност вече е осемнайсети март.

Полковник Лоугън подмина забележката и се заслуша в камбаните, които свиреха „Ще те върна у дома, Кетлийн“. След малко попита:

— Вярваш ли в чудеса?

— Не, сър.

— Виждаш ли онази зелена линия?

— Да, сър. Линията по средата на булеварда, по която минахме днес. — Той се прозя.

Точно тя. Преди няколко години кметът Бийм маршируваше на парада с 69-и. Полицейски комисар Код и комисарят по организиране на националните празници Уелш бяха заедно с него. Не беше по твое време, стана преди това.

На майор Коул му се прииска днешният парад да бе станал преди неговото време.

— Да, сър.

— Обаче онази сутрин заваля дъжд, веднага след като мина машината и зелената боя беше отмита по целия път от Четирийсет и четвърта до Осемдесет и шеста улица. По-късно същата сутрин Уелш купил малко боя и накарал своите хора да боядисат на ръка линията точно пред катедралата.

— Да, сър.

— И когато марширувахме с делегацията от градската управа, Уелш се обърна към Код и извика: „Гледай! Това е чудо! Линията пред катедралата е останала!“ Полковник Лоугън се засмя при спомена за тази весела случка и продължи: — А пък Код отвърна: „Виж ти, имаш право, Уелш!“ И му намигна, а после погледна Бийм. „О, Боже!“, каза дребничкият кмет. „Винаги съм мечтал да видя истинско чудо! Досега никога не съм виждал чудо!“

Лоугън се засмя, но се въздържа да удари своето коляно или това на Коул. Шофьорът също се засмя. Майор Коул се усмихна и рече:

— Сър, смятам, че успяхме да съберем повечето офицери и поне половината войници.

Лоугън запали цигара.

— Да… Изглеждат ли ти трезви?

— Трудно е да се разбере, сър.

Лоугън кимна:

— Всъщност, тук не изпитват нужда от нас, нали?

— Трудно е да се определи, сър.

— Мисля, че губернаторът се опитва да спечели точки от демонстрацията на храброст и водачески умения. Как смяташ?

Майор Коул отговори:

— Полкът е отлично обучен да се справя с овладяване на тълпи и масови безредици.

— Още двайсет и пет хиляди полицаи в Ню Йорк умеят същото.

— Да, сър.

— Моля се на Бога да не ни хвърли в една твърде възможна атака на катедралата.

Майорът каза само „Сър“, което не означаваше абсолютно нищо.

Полковник Лоугън гледаше през прозореца, докато колата премина през няколко полицейски бариери и вървеше бавно покрай стълпотворения от пеещи хора.

— Невероятно. Коул кимна:

— Да, така е.

Служебната кола пристигна пред енорийския дом и спря там.

Капитан Джо Белини предупреди журналистите, че залата за пресконференции може да потъне надолу, ако катедралата бъде взривена, и те преместиха екипировката си на по-безопасни места извън катедралния комплекс. На тяхно място се настани Белини. Той застана до черната дъска. Около масите и покрай стените стояха шейсет полицаи от корпуса за бързо реагиране, въоръжени с пушки-помпи, автоматични пушки М-16 и пистолети със заглушители. Най-отзад седнаха полковник Лоугън, майор Коул и десетина офицери от командния състав на 69-и полк. Облак от сив тютюнев дим забулваше лампите. Белини посочи груба схема на катедралата, начертана на дъската.

— Значи, пети взвод ще атакува през вратите на ризницата. Ще ви бъдат раздадени стоманени триони, за да прережете веригата, и клещи за рязане на болтове. Ясно?

Полковник Лоугън се изправи:

— Ако мога да предложа нещо… Преди малко казахте на хората си да стрелят само по цел… Ваша операция е, а моите задачи са второстепенни, но според основните правила на бойното изкуство… С две думи, когато срещнеш скрити вражески позиции, които позволяват откриване на огън отвисоко, в този случай галериите и балкона, и знаеш, че не можеш да отговориш с ефикасна стрелба по цел, тогава прилагаш масиран огън. — Лоугън видя няколко одобрителни погледа. — С други думи, трябва да превключите от полуавтоматична на пълна автоматична стрелба, заиграйте рокендрол, както се казва, и направете стрелбата така интензивна, че противникът да се принуди да наведе глави. Тогава ще можете безопасно да изведете заложниците обратно по стълбището към ризницата.

Никой не отговори, само няколко от мъжете кимнаха. Гласът на Лоугън укрепна и се извиси. Внезапно зазвуча като командир, който надъхва войниците си преди битка:

— Направете на решето тези проклети галерии, разбийте балкона, слагайте пълнител след пълнител в автоматите, удряйте, бийте, разкъсвайте тези орлови гнезда, направете ги на парчета! Действайте толкова светкавично, продължително и гръмогласно, че да заприлича на армагедон и апокалипсиса, взети заедно, и никой от онези снайперисти няма да посмее да вдигне глава, ако въздухът около него е пълен с куршуми и стрит камък.

Той огледа тихата стая и чу сърцето си да блъска бясно. Изведнъж се чуха спонтанни аплодисменти от полицаи и военни. Капитан Белини изчака шумът да стихне и каза:

— Да, полковник, това е добър съвет, обаче всички имаме стриктна заповед да не разрушаваме това място. Както знаете, то е пълно със съкровища на изкуството… То е…

Лоугън го прекъсна:

— Разбирам — той изтри лицето си. — Аз не агитирам за въздушно нападение. Предлагам само да използвате по-интензивно огневата мощ на ръчното огнестрелно оръжие и…

— Такова интензивно използване дори на ръчно огнестрелно оръжие, полковник, ще причини… — Белини си припомни думите на губернатора, — непоправими… непоправими щети на катедралата… таванът… каменните облицовки… статуите…

Един от взводните командири се изправи:

— Слушай, капитане, откога произведенията на изкуството са по-важни от хората? Ако питаш майка ми, аз съм цяло произведение на изкуството…

Няколко души се изсмяха плахо. Белини усети как под яката му изби пот. Той погледна Лоугън.

— Полковник, вашата задача… — Белини направи пауза и видя как Лоугън се наежи.

— Моята задача е да образувам здрав кордон около катедралата по време на нападението. Знам какво трябва да правя.

Белини едва сдържа самодоволната си усмивка.

— Не, това се промени. Губернаторът настоя да вземете по-действено участие в атаката. — Той вкусваше удоволствието от всяка изречена дума. — Полицията ще ви предостави своята служебна бронирана кола. Бракувана е като излишна за армията, така че ще можете да се оправите с нея. — Белини забеляза, че майор Коул беше пребледнял. Той пристъпи по-близо до Лоугън. — Ще изкачите стъпалата отпред с тази кола и петнайсет души в нея…

Лоугън едва владееше гласа си:

— Това е лудост. Не може да се използва бронирана кола при такова ограничено пространство. Там вътре може би разполагат с противотанково оръжие. За Бога, няма къде да маневрираме, не можем да прикрием такава кола… Фенианите са ветерани в партизанската война, капитане. Те знаят как да се оправят с танкове, виждали са повече бронирани коли, отколкото…

Ти си виждал таксита — довърши сравнението Бърк, който в този момент влизаше в залата. — Така каза Флин на Шрьодер. Таксита. Имате ли нещо против инспектор Лангли и аз да се присъединим към вас?

Белини имаше уморен и раздразнен вид. Рече на Лоугън:

— Оправи се с губернатора — хвърли поглед към стенния часовник: — Десет минути почивка. Излезте навън!

Той седна и запали цигара. Един по един мъжете се изнизаха от залата и се събраха на групи по коридорите. Бърк и Лангли седнаха срещу Белини. Той каза тихо:

— Този смахнат герой от войната ще уплаши хората ми.

Бърк си помисли: „Не е лошо да бъдат уплашени. Най-вероятно ще ги смажат“.

— Прави го за добро.

Белини дръпна от цигарата си.

— Защо войниците от парада участват тук?

Лангли се огледа и рече полугласно:

— Губернаторът си повдига имиджа.

Белини отпи студено кафе от чашата си.

— Знаете ли, обсъдих дузина варианти за атака с кмета и губернатора. Забелязали ли сте как хора, които нямат никаква представа от бойно изкуство, изведнъж стават генерали? — Белини запали втора цигара и продължи с глас, възбуден до крайност: — Та, значи, Клайн стиска ръката ми. Боже, трябваше аз да стисна неговата и да му счупя меките пръсти. Както и да е. И, значи, казва: „Джо, нали знаеш какво очакваме от теб?“ Всемогъщи Боже, до този момент дори не знаех, дали ми е позволено да вляза при него с оръжие. Но адреналинът ми се беше толкова покачил, та му отговорих: „Ваша чест, трябва да нападнем сега, докато камбаните все още бият“. Разбирате ли? А той ми рече, отбележете това, рече ми: „Капитане, ние имаме задължението…“ Май каза „моралното задължение“, „да използваме всяка възможност да постигнем всичко с преговори…“ Дрън-дрън-дрън, „има политически съображения“, дрън-дрън-дрън, „защото Ватикана“, дрън-дрън. И аз му викам… не, не го казах, ала трябваше… Трябваше да му кажа: „Клайн, скапаняко, искаш ли да спасиш заложниците и шибаната катедрала, или ще печелиш време за Белия дом и Ватикана?“ — Той направи пауза и си пое дъх: — Може би в такъв случай и аз щях да прозвуча като задник, защото всъщност не ми пука за някаква си там грамада от камъни и четирима души, които дори не познавам. Нося отговорност за сто мои момчета, които познавам, за техните семейства, за жена си и децата си. Нали така?

Никой не му отговори. После телефонът иззвъня, Белини отговори и го подаде на Бърк.

— Търси те някакъв на име Гном. Със странни хора си имаш работа.

Бърк хвана слушалката и чу гласа на Фъргюсън.

— Бърк, обажда се „Гном“.

Бърк попита:

— Как си?

— Измръзнал, уплашен до смърт, скапан, гладен и без пукната пара. Иначе съм добре. Тази линия подслушва ли се?

— Не.

— Добре, трябва да говоря с теб на четири очи. Бърк помисли за момент.

— Искаш ли да дойдеш тук? Фъргюсън се подвоуми.

— Не… Видях няколко човека около пропускателните пунктове, които не бива да ме виждат. Много близо съм до мястото, където си уговорихме среща. Ще се видим там.

Бърк остави слушалката и се обърна към Лангли:

— Фъргюсън е надушил нещо. Белини бързо го погледна:

— Нещо, което да помогне на мен?

На Бърк му се щеше да отвърне: „Честно казано, нищо вече не може да ти помогне“. Вместо това отговори:

— Така мисля.

Белини сякаш усети лъжата и потъна в стола си.

— Исусе! Никога не съм се изправял срещу опитни партизани… — внезапно вдигна очи. — Изглеждам ли ви уплашен?

Бърк отговори:

— Говориш и изглеждаш като човек, който напълно осъзнава проблема.

Белини се засмя.

— Да, осъзнавам скапания проблем. Лангли сякаш изведнъж се ядоса.

— Трябвало е да знаеш, че такъв ден ще дойде. Обучавали са те за това.

— Обучавали? — Белини се нахвърли срещу него. — Обучавали, друг път. В армията ме учеха как да се крия при ядрен удар. Единственият инструктор, който ни каза нещо умно, беше онзи, дето ни учеше да си хванем каските, да си заврем главите между краката и да целунем задниците си за сбогом. — Отново се засмя. — Майната му на обучението — Смачка фаса си и изпъшка. — Е, добре, може би Шрьодер ще се справи. — Той се усмихна ехидно. — Сега има по-голям стимул — посочи черна бронирана жилетка и тъмен пуловер в края на масата. — За него са.

— Защо не го оставиш на мира? — попита Лангли. Белини поклати глава отрицателно и погледна Бърк.

— Ами ти? Какво ще правиш по-късно?

— Ще дойда с теб — отговори Бърк.

Белини ококори очи. Лангли бързо се завъртя към Бърк.

— Ти си се побъркал!

Бърк не отговори. Белини рече:

— Остави човека да прави каквото иска. Лангли смени темата и каза на Белини:

— Донесъл съм ти още психопрофили. Белини запали цигара.

— Намажи ги с вазелин и си ги заври отзад!

Лангли се наежи. Белини продължи, наслаждавайки се на факта, че никой не можеше да му излезе насреща с по-високия си ранг.

— Къде е архитектът, Лангли? Къде са плановете?

— Работя върху задачите — отвърна Лангли.

— Страхотно. Всеки работи върху нещо… ти, Шрьодер, кметът, президентът. Всички работят. Когато тая работа започна, никой не обръщаше внимание на Джо Белини. Сега кметът звъни на всеки петнайсет минути, за да ме пита какво правя. Нарича ме Джо. Какъв приятен дребосък.

В стаята отново започнаха да влизат хора. Белини се надвеси през масата.

— Натикаха ме в ъгъла. Когато започнат да те наричат на малкото ти име, значи, че са те хванали за топките. И няма да ме пуснат, докато не изкача онези стъпала, с оная си работа в едната ръка и кръст в другата, за да ме убият — той се изправи. — Повярвай ми, Бърк, всичко тук е едно скапано шоу. Всеки трябва да изиграе ролята си. Ти, аз, политиците, църквата, копелетата в катедралата. Знаем, че всичко е една лайняна работа, но така са ни научили.

Бърк се изправи и огледа мъжете в стаята. После доближи лицето си до Белини.

— Не забравяй, че вие сте добрите!

Белини разтри слепоочията си и поклати глава.

— Тогава защо сме облечени в черно?