Нелсън Демил
Катедралата (43)

Глава 43

Брайън Флин отиде зад завесата, която скриваше входа на изповедалнята, и видя малкия бял бутон на рамката. «Хики изпрати последното съобщение…» Флин се обърна при звука на приближаващи стъпки.

Хики се спря и погледна часовника си.

— Време е да се срещнем с пресата, Брайън. Той погледна Хики.

— Разкажи ми за този звънец.

Хики хвърли поглед към изповедалнята.

— А, това ли? Няма нищо за разказване. Хванах Мърфи, докато се опитваше да изпрати съобщение по време на изповедта. Можеш ли да си представиш, свещеник да направи такова нещо? Смятам, че този звънец се чува в енорийския дом. Така че изпратих няколко красиви думи, каквито никога не са чували в общежитието на светите отци.

Той се изкиска. Флин отговори с пресилена усмивка, но обяснението на Хики вместо да даде отговори, повдигаше нови въпроси. «Хики изпрати последното съобщение…» Кой е изпратил предишното или предишните съобщения? Каза:

— Трябваше да ме информираш.

— Ах, Брайън, бремето на командира е толкова тежко, че не е нужно да те занимавам с дреболии.

— И все пак… — Той погледна тебеширенобледото лице на Хики и видя дружелюбния блясък в очите му да се превръща в ярко пламъче. Значението му бе ясно. Дори си представи как му казва: «Спри дотук». Флин се обърна. Хики се засмя и почука часовника си.

— Време е да разтворим ада пред тях.

Флин не помръдна към асансьора. Беше разбрал, че връзката му с Джон Хики бе стигнала до превратна точка. По гърба му премина тръпка, овладя го страх, различен от всеки нормален страх, който беше изпитвал досега. Какво чудовище съм пуснал на свобода?

Хики свърна в тунела до изповедалнята, който минаваше в коридора покрай стаята за младоженци. Спря пред дъбовата врата на асансьора и изключи алармата. Бавно започна да обезврежда мината. Флин застана зад гърба му. Хики довърши работата си.

— Ето, готово… Ще я активирам пак, когато слезеш. Той отвори дъбовата врата, зад която бяха плъзгащите се врати на асансьора. Флин се приближи. Хики рече:

— Когато се върнеш, почукай на дъбовата врата. Три дълги и две къси. Така ще знам, че си ти, и ще обезвредя мината отново. — Погледна го. — Успех.

Флин пристъпи още по-близо, втренчил поглед в сивите врати на асансьора, после в мината, висяща от полуотворената дъбова врата. «Ще знам, че си ти, и ще обезвредя мината…» Той погледна в очите на Хики:

— Имам по-добра идея.

Инспектор Лангли и Робърта Шпигел чакаха в ярко осветения коридор на подземието. С тях имаше полицай от корпуса за бързо реагиране и трима офицери от разузнаването. Лангли провери колко е часът. Минаваше десет. Той залепи ухо до вратите на асансьора. Не чу нищо и се изправи.

— Това копеле кара три телевизионни мрежи и всички местни радиостанции да го чакат — рече Робърта Шпигел. — «Комплексът на Мусолини». Накарай ги да чакат, докато изпаднат в делириум от предчувствия.

Лангли кимна, разбирайки, че се чувстват точно по този начин в очакване на появата на Брайън Флин. Внезапно звукът от асансьора изгърмя в тишината на коридора. Бученето се засили, докато асансьорът слизаше от коридора в подземието. Вратите започнаха да се плъзгат.

Лангли, тримата от разузнаването и полицаите несъзнателно се изпънаха. Робърта Шпигел вдигна ръка към косата си. Усети разтуптяването на сърцето си.

Вратите се разтвориха и от тях излезе не Брайън Флин, а Джон Хики. Той прекрачи в преддверието и се усмихна.

— Фин Макмейл, водачът на фенианите, изпраща своите поздрави и иска да ви предам, че съжалява. — Хики се огледа. — Моят шеф е подозрителен човек, именно затова е останал толкова дълго жив. Предполагам, че е имал предчувствие за всички възможни опасности, на които може да се изложи в такава ситуация — погледна Лангли. — Той е умен мъж, който не иска да поставя такова изкушение пред вас, или вашите съюзници британците. Затова изпрати мен, своя верен помощник.

Лангли намери за трудно да повярва, че Флин се страхува от капан при положение, че има четирима заложници, които да гарантират безопасността му.

— Ти, разбира се, си Джон Хики — рече Лангли. Хики се поклони официално.

— Имате право. Лангли сви рамене:

— Значи шоуто е твое. Хики се усмихна.

— Така е. И с кого имам удоволствието да разговарям?

— Инспектор Лангли.

— А, да… А дамата? — той погледна Шпигел.

— Казвам се Робърта Шпигел. От канцеларията на кмета.

Хики се поклони отново и пое ръката й.

— Да, чух ви веднъж по радиото. Вие сте много по-красива, отколкото си представях по гласа. — Той направи извинителен жест. — Моля, не ме разбирайте неправилно.

Шпигел отдръпна ръката си и остана мълчалива. Преживяваше непозната за нея неспособност да намери отговор.

Лангли предложи:

— Да тръгваме.

Без да му обръща внимание, Хики викна към коридора:

— Ами тези господа? — Той се приближи до висок полицай и прочете името на табелката му: — Гилхули. — Взе ръката на мъжа и я стисна. — Обичам мекото звучене на келтските имена. Познавах хора от Туламор, които се казваха Гилхули.

Полицаят почувства неудобство. Хики мина нагоре и надолу по коридора, като се ръкуваше с всеки човек и го наричаше по име. Лангли и Шпигел си размениха погледи. Лангли прошепна:

— Пред него Мусолини изглежда като вързан в езика ученик.

Хики разтърси ръката на последния човек, голям мъж с пушка.

— Бог да е с теб тази нощ, момче. Надявам се следващия път да се срещнем при по-добри обстоятелства.

Лангли каза нетърпеливо:

— Сега можем ли да вървим? Хики отговори:

— Водете ни, инспекторе. — Той тръгна редом с Лангли и Шпигел. Тримата агенти от разузнаването ги последваха. Хики отбеляза: — Трябваше да ме представите на тези мъже. Вие ги пренебрегнахте. Как можеш да накараш човек да те следва, ако се отнасяш към него като с тояжка за челик.

Лангли не беше съвсем сигурен какво значи «челик» и за всеки случай реши да не отговаря. Хики продължи:

— В древните времена противниците се поздравявали преди битката. А осъденият на смърт се ръкувал със своя екзекутор или дори го благославял, с което показвал взаимно уважение и състрадание. Време е отново да поставим войната и смъртта на лична основа.

Лангли спря пред дървена врата.

— Прав си — погледна към Хики. — Ето я залата за журналисти.

— Никога не са ме снимали за телевизията. Трябва ли да бъда гримиран? — попита Хики.

Лангли направи знак на тримата детективи и му каза:

— Преди да влезеш, трябва да те попитам дали си въоръжен.

— Не. А ти?

Лангли кимна на един от мъжете, който извади детектор за метали и го прекара покрай тялото на Хики. Хики се пошегува:

— Може да откриете онзи британски куршум, който нося в задника си от деветдесет и първа.

Детекторът не изпищя и Лангли протегна ръка да бутне вратата. Хики влезе в стаята и разговорите веднага секнаха. Залата за пресконференции под ризницата беше дълга, облицована в бяло стая, с таван от звукоизолиращи плоскости. Няколко ниски масички бяха наредени на групи около дълга маса за пресконференции. От тавана висяха кабели за камерите и за осветлението. Хики бавно огледа стаята и лицата на хората, обърнати към него.

Един репортер, Дейвид Рот, избран за говорител, се изправи и се представи. Посочи стол в средата на дългата маса. Хики седна. Рот попита:

— Вие ли сте Брайън Флин, който нарича себе си Фин Макмейл?

Хики се облегна назад и се разположи удобно.

— Не, аз съм Джон Хики, човекът, който се нарича Джон Хики. Чували сте за мен, предполагам, и преди да свършим, ще ме познавате достатъчно добре. — Той огледа масата. — Моля, всеки да се представи.

Рот изглеждаше малко изненадан, но се представи отново и посочи друг репортер. Всеки мъж или жена в залата, включително техниците, по молба на Хики, каза името си. Хики кимаше любезно на всеки. Накрая рече:

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Надявам се забавянето да не накара представителите на правителствата да си тръгнат.

Рот обяви:

— Такива няма да присъстват.

Хики изобрази на лицето си обида и разочарование:

— О, разбирам… Е, предполагам, че не искат обществеността да ги види с човек като мен. — Той се усмихна приветливо. — Всъщност, аз също нямам желание да се забърквам с тях. — Засмя се, извади лулата си и я запали. — Ами в такъв случай, да започваме.

Рот направи знак на един техник и прожекторите светнаха. Друг техник доближи до лицето на Хики лампа, а някаква жена донесе грим. Хики леко я бутна и тя бързо се отстрани. Рот попита:

— Желаете ли да следваме някаква определена схема?

— Да. Аз ще говоря, а вие ще слушате. Ако слушате, без да дремете или да си чоплите носовете, след това ще отговоря на въпросите ви.

Няколко репортери се изсмяха. Техниците завършиха настройването на апаратурата и един от тях извика:

— Господин Хики, може ли да кажете нещо, за да изпробваме звука?

— Да изпробвате звука ли? Добре. Ще ви изпея малко от «Хора зад телена ограда» и когато свърша, искам да включите камерите. Аз съм зает човек тази нощ.

Той запя с нисък, дрезгав глас: По тесните улици на Белфаст, в полумрака на ранното утро, плъзнаха британски войници.

Разбиваха вратите със злоба, разплакваха децата, измъкваха бащите им от леглата, биеха синове пред безпомощни майки, които гледаха как кръвта облива лицата им…

— Благодаря, господин Хики… Хики продължи с припева: Бронирани коли, танкове и пушки дойдоха и отнеха децата на народа. Но други мъже ще сменят тези, които гният зад телената ограда.

— Благодаря, сър.

Камерата светна. Някой извика:

— В ефир!

Рот погледна в камерата и заговори:

— Добър вечер. Аз съм Дейвид… Извън кадъра, Хики продължи да пее: Хвърлиха ги в тъмница без съд и присъда, а те дори не са направили престъпление. Виновни са само затуй, че са ирландци, значи народът ни ще е виновен завинаги. Рот погледна надясно.

— Благодаря ви… Истината ще обиколи света, воините на Кромуел отново са тук. Името на Англия ще падне в калта, под силата на всички честни мъже.

Рот погледна настрани към Хики, който изглежда вече бе свършил. Отново върна очите си към камерата.

— Добър вечер. Аз съм Дейвид Рот. Предаваме на живо… Както виждате… от залата за пресконференции в катедралата «Свети Патрик». Недалеч от мястото, където се намираме, неизвестен брой въоръжени лица от ИРА…

— Фениани! — кресна Хики.

— Да… фениани… са обсадили катедралата и са задържали четирима заложници: Кардинал…

— всички знаят това! — викна Хики. Рот изглеждаше объркан.

— Да… С нас тази вечер е господин Джон Хики, един от… фенианите…

— Насочи камерата към мен, Джери — заповяда Хики. — Насам, по-насам. А така. — Усмихна се и започна: — Добър вечер и честит празник на Свети Патрик. Аз съм Джон Хики, поет, учен, войник и патриот. — Той се облегна назад в стола си. — Роден съм през 1905-а, или там някъде, в семейството на Томас и Мери Хики, в малка каменна къща извън Клонакили в графство Йорк. През 1916-а, когато бях още малко момче, служих на родината си като вестоносец в Ирландската републиканска армия. Великден, понеделник, 1916-а, ме завари в обсадената Централна поща на Дъблин, с поета Падрейк Пиърс, профсъюзния водач Джеймс Конъли и техните бойци, в това число и моят баща Томас. Обградени бяхме от «Ирландските мускетари» и «Ирландските пушки», тези лакеи на британската армия. — Хики запали отново пурата си, без да бърза, после продължи: — Падрейк прочете прокламация от стъпалата на пощата и неговите думи звучат в ушите ми до днес. — Той прочисти гърлото си и цитира с гръмлив глас: — «Ирландски мъже и жени, в името на Бог и всички мъртви, от които Ирландия е наследила своите древни традиции и национално единство, ние сме призовани да свикаме нейните деца под знамената и да се борим за свобода».

Хики продължи да лъкатуши през смес от история и фантазии, факти и лични предразсъдъци, изтъквайки се като участник в някои от най-известните събития през десетилетията, последвали Великденското въстание.

Повечето от репортерите се бяха навели напред и слушаха с интерес. Някои изглеждаха нетърпеливи и озадачени.

Хики се държеше съвсем спокойно и сякаш не забелязваше камерите и прожекторите. От време на време споменаваше катедралата, за да поддържа интереса им, след което се впускаше в дълга полемика срещу правителствата на Великобритания и Америка, и винаги внимаваше да изключва народите на тези страни като обект на гнева си. Говори за страданията и раните си, за своя баща-мъченик, за мъртвите си другари, за една изгубена любов, като не забравяше да спомене всеки човек по име. Сияеше, когато разказваше за революционните си победи, и ставаше мрачен, когато предричаше черно бъдеще за разделена Ирландия. Най-сетне се прозя и поиска чаша вода.

Рот се възползва от тази възможност да попита:

— Може ли да ни кажете как точно превзехте катедралата? Какви са вашите искания? Смятате ли да убиете заложниците и да взривите катедралата, ако…

Хики вдигна ръката си.

— Още не съм стигнал до тази част, момче. За какво говорех? А, да. Стигнах до 1956-а. През тази година ИРА, която действаше в Южната част, поде кампания срещу шестте графства, окупирани от британците на север. Водех отряд от мъже и жени близо до гората Дуун и попаднахме в засада, устроена от цял полк британски парашутисти, подкрепени от Ълстърската полиция.

Хики продължи да разказва. Лангли го наблюдаваше от ъгъла и оглеждаше журналистите. Те изглеждаха нещастни, но той подозираше, че Джон Хики допада повече на зрителите, отколкото на хората от медиите. Хики притежаваше развален разказвачески стил, простота и почти грубост — като непрекъснато се потеше, пушеше и почесваше — все неща, които отдавна не бяха показвани на екрана.

Джон Хики в този момент влизаше в дневните на петдесет милиона американци и се превръщаше в герой от фолклора. Лангли нямаше да се изненада, ако някои му съобщи на другия ден, че уличните продавачи по Медисън предлагат тениски с образа на Джон Хики.