Нелсън Демил
Катедралата (49)

Глава 49

Патрик Бърк излезе от енорийския дом и усети блъскането на студения вятър. Погледна часовника си. Почти един след полунощ, 18-и март. Въпреки това щяха да продължат да го наричат „Клането в деня на Свети Патрик“, или да изберат друго, също толкова страшно и привлекателно име. Вдигна яката си и тръгна на изток по Петдесет и първа улица.

На Парк авеню автобус от градския транспорт бе паркиран напряко, за да се образува барикада. Бърк го заобиколи, мина през оредялото множество и пресече улицата. Малка група хора се беше събрала върху стъпалата на епископалната църква „Свети Бартолъмю“, подаваха си бутилки и пееха песните, които камбаните на „Свети Патрик“ биеха. В църквата постоянно влизаха богомолци и Бърк си спомни, че много църкви и синагоги бяха обявили целонощни молитвени бдения. От някакъв репортерски микробус изваждаха камери и прожектори.

Бърк се заслуша в камбаните, Флин — ако свиреше действително той — наистина притежаваше усет. Бърк си спомни забележката на Лангли за тениските с лика на Джон Хики. Представи си обложка на касета или диск: катедралата „Свети Патрик“ със зелени звездни фойерверки над нея — „Брайън Флин свири на камбаните“.

Мина покрай църквата и продължи на изток по Петдесет и първа улица. Между две сгради видя малък парк. Сред конструкциите от двете страни видя ограда и порта. Бърк надникна през металните пръчки. На терасите под оголените чинари имаше метални маси за кафе и обърнати върху тях столове. Нищо не помръдваше в тъмния парк. Бърк се вкопчи здраво в решетката и се изкатери до върха. После се прехвърли в парка. Падна на замръзналата каменна пътека и усети остра болка да пронизва замръзналите му крайници. Изруга тихо. Извади пистолета си и остана свит на две. Един порив на вятъра разклати дърветата и прекърши няколко покрити с ледена корица клонки. Те паднаха на земята със звъна на счупен кристал.

Бърк се изправи бавно и мина между масите, пуснал ръката с пистолета покрай тялото си. Ледената корица под краката му скърцаше при всяка стъпка и той знаеше, че ако Фъргюсън бе там, досега щеше да го е чул.

Една преобърната маса привлече вниманието му и той се приближи до нея. Малко по-далече видя преобърнат стол. Ледът отдолу беше напукан и на места изкъртен, и Бърк се наведе да разгледа едно по-тъмно петно, което отблизо изглеждаше като разтопен ягодов сладолед, но не беше ягодов сладолед.

Бърк се изправи и установи, че краката му треперят. Заизкачва ниските стъпала до следващото ниво на терасата и видя още прекатурени маси и столове. В задната част на парка имаше каменна стена, висока пет-шест метра, по която обикновено се стичаше вода. В основата на стената имаше дълъг тесен улей и Бърк съзря в него тялото на Джак Фъргюсън. Лежеше в ледената вода, със синкавобяло лице, много подобно на цвета на катедралата, помисли си Бърк. Очите му бяха оцъклени, а устата — разтворена, сякаш се задъхваше и не можеше да си поеме дъх от шока при падането в студената вода.

Бърк опря колене в ниската каменна подпора на улея, протегна ръка и хвана старата мушама на Фъргюсън. Издърпа тялото към себе си и полите на мушамата се разтвориха. Бърк видя, че двете му колена, които се подаваха от износения панталон, бяха простреляни.

Костите, хрущялите и сухожилията белееха на по-тъмния фон на посинялата плът.

Той мушна пистолета в джоба си и издърпа дребничкия мъж върху подпората на улея. В средата на челото на Фъргюсън зееше малка дупка от куршум. Джобовете му бяха преобърнати, обаче Бърк претърси отново тялото. Откри само чиста, старателно изгладена носна кърпа, което му напомни да се обади на жена му.

Бърк затвори очите на Фъргюсън, изтри ръцете си в палтото и духна в измръзналите си шепи. После тръгна обратно. Изправи един преобърнат стол, дръпна го към желязна маса и седна. Вдиша продължително и дълбоко, задържайки въздуха достатъчно, за да успокои треперенето на ръцете си и да запали цигара. Дръпна, извади плоското шише и го отвори, не пи, а го остави на масата пред себе си. Чу шум откъм оградата и се обърна натам. Извади пистолета си и го закрепи в скута си.

— Бърк! Аз съм Мартин. Бърк не отговори.

— Мога ли да се приближа?

Бърк запъна ударника на револвера.

— Разбира се.

Мартин тръгна към Бърк, спря и погледна зад него към ниската каменна преграда в основата на водопада.

— Кой е там?

Бърк не отговори. Мартин отиде до тялото и сведе поглед към замръзналото лице.

— Познавам този човек… Джак Фъргюсън.

— Така ли?

— Да. Имал съм си работа с него. Всъщност, точно вчера. От официалната ИРА. Марксист. Не беше лош човек, обаче.

Бърк каза с равна интонация:

— Само мъртвият комунист е добър комунист. Комунистите трябва да бъдат изтребвани. Мръдни, да мога да те виждам.

— А? — Мартин застана зад стола му. — Какво каза?… Виж, нали не си го?…

Бърк повтори:

— Тук отпред, за да те виждам. Мартин заобиколи масата. Бърк попита:

— Защо си тук? Мартин запали цигара.

— Проследих те от енорийския дом.

Бърк бе сигурен, че никой не го беше проследил.

— Защо?

— Исках да разбера къде отиваш. Ти се оказа толкова безполезен. Между другото, уволнен съм от посолството. Твоя работа ли е? Хората започват да говорят най-невероятни неща за мен. Сега обаче разполагам с неограничено време. Не знам какво да правя със себе си. Затова си помислих… дали не мога… да ти помогна… и да изтрия петното от името си. Това пистолет ли е? Можеш да го прибереш.

Бърк стисна пистолета:

— Кой мислиш, че го е очистил, майоре?

— Ами, ако приемем, че не си ти… — той вдигна рамене. — Вероятно неговите хора. Или „временните“, или фенианите. Видя ли коленете му? Божичко, не е ли отвратително?

— И защо от ИРА биха искали да го убият? Мартин отговори бързо и отчетливо:

— Прекалено много говореше.

Бърк освободи ударника и пусна пистолета в джоба си, като продължи да го стиска в ръка.

— Къде е Гордън Стилуей?

— Гордън… О, архитектът. — Мартин дръпна от цигарата си. — Ще ми се да бях и наполовина толкова изобретателен, колкото смяташ.

Бърк дръпна голяма глътка от шишето:

— Катедралата ще бъде щурмувана през следващите няколко часа.

— Съжалявам, че трябваше да се стигне до атаката.

— Въпреки всичко, аз съм загрижен за спасяването на живота на колкото може повече хора.

— Аз също. Нашият генерален консул е също вътре.

— Досега, майоре, всичко ставаше така, както си го намислил. Вкара ирландския тероризъм в Америка. Натика ни го в лицата. Целта е постигната и добре приета. Обаче нямаме нужда от разрушена катедрала и купчина трупове.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Ще бъде от полза за Белини, ако разполага с плановете и архитекта.

— Несъмнено. Аз също работя по въпроса. Бърк го погледна в очите:

— Задоволи се, с което вече получи. Не усложнявай нещата!

— Съжалявам, пак не разбирам за какво говориш. Бърк не сваляше очи от Мартин, който вдигна крак на един стол и продължи да пуши спокойно. Силен порив на вятъра мина през парка и се завъртя около тях. От блестящите клони на дърветата върху двамата мъже напада лед, ала и двамата сякаш не обърнаха внимание. В този момент Мартин изглежда стигна до някакво решение и се обърна към Бърк.

— Не става въпрос само за Брайън Флин, разбираш ли? Цялата ми операция не беше замислена, за да унищожа него. — Потри брадичката си с облечената си в ръкавица ръка. — Трябва ми нещо повече от смъртта на Брайън Флин, макар че с нетърпение я очаквам. Нужен ми е преди всичко траен образ на ирландския тероризъм. Боя се, че ми е нужна и една разрушена катедрала.

Бърк мълча дълго, преди да отговори. Гласът му беше нисък и нетрепващ:

— Тя може да се превърне и в символ на нежеланието на Великобритания да преговаря.

— Човек трябва да рискува. Но все пак, за моя огромна изненада, Лондон наистина предложи компромис, а тези побъркани фениани не отговориха. И като прибавим речта на онзи дядка и че биха камбаните, се оказва, че фенианите са по-напред в състезанието от мен. Наистина, Бърк, единственият начин да повлияя на общественото мнение тук и в чужбина е… да оставя трагедията да се случи. Съжалявам.

— То ще отскочи като бумеранг.

— Когато облаците прах се вдигнат, вината ще бъде стоварена само върху ирландците. Правителството на Нейно величество знае много умело да изразява тъга и съжаление за загубата на човешки живот и материални ценности. Всъщност, руините на катедралата „Свети Патрик“ може да се окажат по-ценни като туристическа атракция, отколкото сега… Америка не може да се похвали с много ценни руини.

Пръстите на Бърк се впиха в студената стомана на револвера в джоба му.

Мартин продължи с присвити очи, а от устата и носа му излизаха дълги облаци пара.

— А и помисли за погребенията. Видя ли погребението на Маунтбетън? Хиляди разплакани хора. И за Бакстър ще устроим нещо красиво. Римската църква ще направи нещо грандиозно за кардинала и свещеника. Малоун… за нея, кой знае?

Бърк каза:

— Ти не си съвсем наред, знаеш ли?

Мартин запали нова цигара и Бърк видя как пламъчето трепна в мрака. Мартин заговори малко по-спокойно:

— Ти май не разбираш. Трябва страданието да се умножи, да се направи всеобщо, преди да избухне яростта. — Погледна горящото връхче на цигарата. — Нужни са вдъхващи страхопочитание нещастия… Дюнкерк, Пърл Харбър, Ковънтри, „Свети Патрик“… — Изтръска пепелта от цигарата и сведе поглед към купчинката пепел върху заледената маса. — И от тези пепелища се надигат нови посвещения. Може би си забелязал феникса върху бронзовата церемониална врата на катедралата. Той ме вдъхнови да нарека тази операция „Феникс“.

Бърк го прекъсна:

— Флин може и да приеме компромиса. Направи такъв намек пред мен. Може също да направи публично достояние факта, че британското предателство едва не е убило всички.

— Той никога не би признал, че най-мащабната операция на ИРА от убийството на Маунтбетън насам е планирана от англичанин.

— Само дето на него не му се ще чак толкова да умира, колкото искаш ти. Той ще се задоволи с вече постигнатото, и ще излезе оттам като герой. — Бърк отпи още, за да разпали въображението си. — От друга страна, все още съществува възможността да разруши това място на зазоряване. Затова кметът и губернаторът искат да осъществят изпреварващ удар. И то скоро. Но им трябва насърчение. Те няма да предприемат нищо, докато Белини не им каже, че е готов. Но Белини няма да го направи, докато не получи плановете и не открием архитекта…

Мартин се усмихна.

— Много добре. Виждам, че това е наследствено, имам предвид способността да се измислят куп дрънканици за заблуда и по най-незначителен повод.

— Ако не намерим архитекта, няма да нападнем. В шест и три минути Флин ще обяви таим аут, ще изчака градът да се напълни с хора и да започнат сутрешните предавания по телевизията. Тогава великодушно ще освободи заложниците и ще остави катедралата непокътната. Никакви погребения, никакъв взрив, нито един счупен прозорец.

— В шест и три минути ще се случи нещо много по-ужасно.

— Човек трябва да рискува. Мартин поклати глава.

— Не знам… Сега ме разтревожи, лейтенант. От това копеле може да се очаква да ми изиграе двойна игра… — той се усмихна. — Макар че може би не е точната дума… Тези хора са толкова непостоянни… с тях никога не можеш да си сигурен. Имам предвид, че в исторически план те винаги са избирали най-безумните…

Бърк го прекъсна:

— Добре си опознал ирландците, а, майоре?

— Е, нямах намерение да давам народностни обобщения… Не знам… — Той изглежда претегляше възможностите. — Въпросът е дали да рискувам и да заложа на експлозия в шест и три минути, или да се задоволя с хубава битка преди това?…

Бърк дойде до Мартин.

— Нека поставя нещата така… — Издиша струя леден въздух в лицето на Мартин. — Ако катедралата гръмне — той извади пистолета си, запъна го и го опря в слепоочието на майора, — тогава ти ще си онова, което наричаме един мръсник по-малко.

Мартин се извъртя с лице към Бърк:

— Ако нещо се случи с мен, ще ти видят сметката.

— Знам правилата — той почука челото на Мартин с цевта на револвера, после го запаса.

Мартин захвърли цигарата и предложи делово:

— В замяна срещу Стилуей искам да ми обещаеш, че ще направиш всичко възможно катедралата да бъде щурмувана, преди Флин да направи някаква крачка към приемане на компромиса. Ти имаш доверието му, доколкото ми е известно, така че го използвай по всеки възможен начин, пред него и пред твоите началници. И каквото и да се случи, ще направиш Флин да не бъде заловен жив. Ясен ли съм?

Бърк кимна. Мартин допълни:

— Ще имате Стилуей и плановете достатъчно навреме и за да ти докажа колко спортсменски играя, ще ти ги доставя лично. Както казах вчера, така ще се издигнеш в очите на тези над теб. Бог ми е свидетел, лейтенант, заслужаваш известно повишение.

Мартин се отдръпна от Бърк и отиде до замръзналото тяло на Фъргюсън. Запали друга цигара и небрежно пусна клечката върху лицето му. Вдигна поглед към Бърк.

— Ти, разбира се, си мислиш като нашия покоен приятел тук, че знаеш прекалено много. Нека оставим това засега. Аз искам, длъжен съм, да направя изключение в твоя случай. Ти си един от нас, професионалист, не аматьор, който си вре носа навсякъде, като господин Фъргюсън. Нито пък си опасен подстрекател към бунтове, като господин Флин. Така че, дръж се като професионалист, лейтенант, и ще получиш същото отношение.

— Благодаря, че ме определи така добре. Ще направя всичко по силите си — отговори Бърк.

Мартин се засмя:

— Може и да не направиш всичко, ако искаш. Аз не разчитам само на теб, за да доведа нещата си до желания финал. Лейтенант, в тази и извън тази катедрала има повече изненади, отколкото дори ти можеш да заподозреш. И на зазоряване всичко ще се изясни. — Кимна с глава: — Лека нощ.

Обърна се и си тръгна без да бърза. Бърк погледна надолу към Фъргюсън. Наведе се и махна клечката от лицето му.

— Съжалявам, Джак.