Нелсън Демил
Катедралата (51)

Глава 51

Губернаторът Дойл стоеше в една от задните стаи в резиденцията на кардинала, с телефон в ръка. Изслушваше цял легион от държавни служители: полицаи, представители на връзки с обществеността, законодатели, главния прокурор, командира на Националната гвардия на щата. Те се обаждаха от Олбъни, от офиси на държавни служби в център „Рокфелер“, от собствените си домове, от ваканционните хотели, където си почиваха при по-топъл климат. Всички тези хора, които обикновено на банкетите не можеха да изберат дали да си вземат пиле или ростбиф, сега бяха решили, че е настъпил моментът да се щурмува катедралата. Заместник-губернаторът му каза откровено, макар и доста нетактично, че рейтингът му в избирателните райони е паднал толкова ниско, та няма какво толкова да губи. Може би дори щеше да спечели, като подкрепи една атака на катедралата, независимо дали тя ще завърши успешно, или ще се провали. Дойл остави слушалката на вилката и огледа хората, които влизаха в този момент в стаята.

Забеляза, че Клайн беше довел Шпигел, което значеше, че е възможно да се вземе решение. Монсеньор Даунс седна на мястото до Арнолд Шеридан от Държавния департамент. На канапето седяха генералният консул на Ирландия Донахю, и представителят на Британското външно министерство Ерик Палмър. Полицейски комисар Рурк остана прав до вратата, докато Клайн не му посочи един стол. Дойл погледна Бартолъмю Мартин, който вече бе лишен от официалното си положение, но когото той беше поканил да присъства. На Мартин, независимо какво казваха за него, можеше да се разчита да осигури нужната информация.

Губернаторът се изкашля и започна:

— Господа, госпожице Шпигел, помолих ви да дойдете тук, защото смятам, че ние сме най-засегнатите от цялата тази ситуация. — Той огледа стаята. — И преди да излезем оттук, трябва да разсечем този Гордиев възел. — Разсече с ръка въздуха пред себе си. — Трябва да разсечем всеки тактически и стратегически проблем, политическо съображение и морална дилема, които парализират волята ни за действие! — замълча, после се обърна към монсеньор Даунс: — Отче, бихте ли повторили пред всички последното съобщение от Рим?

Монсеньор Даунс каза:

— Да. Негово светейшество ще отправи личен апел към фенианите, като християни, да запазят катедралата и живота на заложниците. Той също ще се обърне към правителствата да покажат въздържание и ще предостави място във Ватикана на фенианите и на правителствата, където те да продължат преговорите си.

Майор Мартин наруши мълчанието.

— Държавните глави на засегнатите страни държат да не влизат в пряк контакт с тези терористи…

Монсеньор Даунс направи пренебрежителен жест към него.

— Негово светейшество няма да говори от позицията си на глава на правителството на Ватикана, а като духовен водач от световен мащаб.

Британският представител Палмър се намеси:

— Подобен апел ще постави Американския президент и премиерите на Ирландия и Великобритания в трудно…

Монсеньор Даунс започваше да проявява нетърпение при тази отрицателна реакция.

— Негово светейшество смята, че църквата трябва да стори каквото може за тези отритнати от обществото хора, защото такава е била нашата мисия от две хиляди години насам. Тъкмо те са тези, които имат нужда от нас. — Той подаде някакъв лист на губернатора. — Това е текстът на обръщението на Негово светейшество.

Губернатор Дойл прочете краткото писмо и го подаде на кмета Клайн. Монсеньор Даунс каза:

— Бихме искали то да се предаде на хората в катедралата и в същото време да бъде прочетено по радиото и телевизията. Трябва да стане до един час, преди да е съмнало.

След като всички присъстващи се бяха запознали със съдържанието на папското послание, се обади Ерик Палмър:

— Преди няколко години ние всъщност тайно се срещнахме с представители на ИРА, после те го направиха обществено достояние. Отзвукът от това сериозно разклати позициите на правителството. Не мисля, че ще приемем да разговаряме с тях отново, и със сигурност не във Ватикана.

Тук се намеси Донахю и в гласа му прозвуча тъга:

— Монсеньор, през 1920-а правителството в Дъблин обяви ИРА извън закона и не мисля, че Дъблин ще подкрепи Ватикана в това начинание…

Мартин рече:

— Както знаете, вече им отправихме предложение за компромис, на което те не дадоха отговор. Папата може да спести на нас и на себе си изпадането в неловко положение, като оттегли този апел.

Кметът Клайн добави:

— Единственият начин фенианите да отидат във Ватикана е аз да ги пусна. А аз не мога да го направя. Длъжен съм да приложа силата на закона.

За първи път се обади Арнолд Шеридан и тонът на гласа му издаваше крайната политическа позиция:

— Правителството на Съединените щати има причини да смята, че са нарушени федералните закони за притежаване на оръжие и за издаване на документи за самоличност, във всяко друго отношение то е един местен проблем. Ние няма да ходим никъде, за да обсъждаме освобождаването на ирландските затворници в Обединеното кралство или освобождаването от съдебно преследване на терористите в катедралата.

Шпигел погледна Даунс:

— Единственото място, където могат да се водят преговори е тук, по телефона или пред вратата на ризницата. Политика на полицията в този град е да се справя в дадена ситуация със заложници на едно място, не да я премества. А законът изисква арестуването на престъпниците при първа възможност. С други думи, окопите са изкопани и никой не може да ги напуска, дори под флага на временното примирие.

Монсеньор прехапа устни и кимна.

— Разбирам вашите позиции, но църквата, която всички смятате за желязна при отстояването на своето, има желанието да опита всичко възможно, би трябвало да ви е ясно, че ще последват апели от кентърберийския архиепископ и от архиепископа на Ирландия, както и от други религиозни глави от всякакви вероизповедания и принадлежности. Почти във всяка църква и синагога в този град и извън него ще бъдат обявени целонощни молитвени бдения. И ако до пет часа сутринта това не приключи, всички камбани в града и страната ще забият. Ще забият за благоразумие, милост и за всички нас.

Робърта Шпигел се изправи и запали цигара.

— Настроението на хората, независимо от камбаните и песните по улиците, е трудно за предвиждане. Ако възприемем гъвкавия подход и той експлодира в лицата ни в шест и три минути, всички ще изхвърчим със задниците напред и никой няма да обяви целонощно молитвено бдение за нас. — Тя млъкна и след малко продължи: — Така че нека да разрежем онези неща там, Гордиевия възел, да решим как и кога ще атакуваме и да съгласуваме обясненията, които ще даваме по-късно.

Последва палене на цигари, а майор Мартин си наля от шерито на кардинала. Губернаторът кимна одобрително на предложението й.

— Възхищавам се на вашата откритост и проницателност, госпожице Шпигел, и…

Тя го погледна:

— Нали тъкмо за това ни поканихте тук, така че да приключваме, губернаторе.

Губернатор Дойл почервеня, но сдържа гнева си:

— Отлична идея — той се огледа. — В такъв случай всички сме съгласни, компромисът не е възможен, фенианите няма да се предадат и ще изпълнят заплахите си на разсъмване.

Последваха няколко нерешителни кимания. Губернаторът погледна Арнолд Шеридан и попита:

— И всичко е в моите ръце?

Шеридан кимна.

Дойл се обърна към него:

— Но, неофициално, администрацията би желала да види твърд подход?

Шеридан поясни:

— Това, което администрацията има предвид е, че в подобен род ситуации винаги се намесва сила, местна сила. — Той отиде до вратата. — Благодаря ви, губернаторе, за възможността, която ми дадохте да участвам в дискусията. Сигурен съм, че ще стигнете до правилното решение — и излезе.

Кметът Клайн изчака да се затвори вратата:

— Оставиха ни да се оправяме сами. — Той се обърна към Донахю и Палмър. — Виждате, че федералната система работи отлично. Те събират данъците и приемат законите, а кметът Клайн се бори с терористите. — Стана и закрачи напред-назад. Спря пред Донахю и Палмър. — Разбирате ли, като законно избран кмет на този град, аз съм овластен да заповядам тази катедрала да бъде щурмувана? — Никой от двамата не му отговори. Клайн повиши тон: — То е мой дълг. И не съм длъжен да отговарям пред никого.

Ерик Палмър стана и тръгна към вратата.

— Ние предложихме всички възможни компромиси… И ако наричате това местен проблем, тогава не виждам причина правителството на Нейно величество да се замесва в него. — Той погледна Мартин, който не показа намерение да си тръгне, после кимна на останалите: — Довиждане — и излезе.

След него стана Томас Донахю:

— Чувствам се ужасно в тази ситуация… Живея в този град от пет години… „Свети Патрик“ е храмът в моята енория, познавам кардинала и отец Мърфи… — той погледна монсеньор Даунс, — но не мога да направя абсолютно нищо. — Отправи се към вратата и спря на половината път. — Ако имате нужда от мен, ще ме откриете в консулството. Господ да благослови… — и излезе бързо.

Шпигел отбеляза:

— Напуснаха красиво и чисто.

Губернатор Дойл пъхна палци в джобчетата на жилетката си.

— Хм… Гледай ти какво нещо. — Той се обърна към Мартин. — Майоре… не бихте ли споделили с нас мислите си? Като човек, който познава ИРА… Вие как бихте действали?

Мартин отговори без предисловия:

— Крайно време е да започнете да обсъждате спасителната операция.

Губернатор Дойл кимна при фразата „спасителна операция“, която, употребена вместо „атака“ или „нападение“, тънко обръщаше смисъла на нещата, фразеологията, свързана с предстоящите събития, ставаше все по-изтънчена. Той рязко се завъртя към монсеньор Даунс.

— Ще благословите ли една спасителна операция?

Монсеньор бързо вдигна глава.

— Дали ще?… Ами…

Губернатор Дойл се приближи до Даунс.

— Монсеньор, в кризи като тази именно хора като нас, на средното ниво, влизат в торбата. И ние трябва да действаме. Да не действаме е по-неморално от това да действаме със сила — и добави: — Ние трябва да спасим…

Монсеньор Даунс го прекъсна:

— Но… Папското послание…

Кметът Клайн се обади от другия край на стаята.

— Не желая да виждам как папата и останалите глави на църкви ще започнат да изглеждат като глупаци. И Господ да се обърне към тези фениани, няма да промени нищо.

Монсеньор хвана с две ръце лицето си.

— Но защо аз?… Какво значение има какво смятам аз?

Клайн прочисти гърлото си.

— За да бъда напълно честен с вас, монсеньор, няма да помръдна и пръста си, за да спася тези хора или катедралата, ако нямам благословията на висш представител на католическото духовенство. Един главен енорийски свещеник ще свърши работа, особено ако е ирландец като вас. Аз не съм глупак, нито пък вие.

Монсеньор Даунс се отпусна тежко на стола си.

— О, Господи…

Рурк стана от мястото си и отиде при Даунс. Клекна до стола на монсеньор и заговори с болка в гласа:

— Моите момчета са предимно католици, отче. Ако трябва да влязат в тази катедрала, те ще пожелаят да се видят преди това с вас… Ще искат да се изповядат. Ще искат да знаят, че някой от тази църква благославя тяхната мисия. В противен случай те… Не знам.

Монсеньор захлупи лице в шепите си. Измина цяла минута преди да вдигне глава и да кимне бавно.

— Нека Бог ми прости, ако мислите, че това е единственият начин те да бъдат спасени… — Той стана внезапно и почти изтича от стаята.

Няколко секунди никой не проговори. После се обади Шпигел:

— Да предприемем нещо, преди всичко да започне да се разпада.

Кметът Клайн потри замислено брадичката си. След малко вдигна поглед:

— Шрьодер ще трябва да обяви, че се е провалил напълно.

Губернаторът добави:

— То не би трябвало да е проблем. Той наистина се провали. Няма да е лошо да пуснем новината, заедно с провеждането на спасителната операция, че фенианите са отправили допълнителни искания, освен тези, които приехме да обсъдим… — той изведнъж спря. — По дяволите! Има записи на всички проведени телефонни разговори… Може би Бърк ще успее…

Клайн го прекъсна.

— Остави Бърк. Шрьодер разговаря лично с Флин в момента. То ще му даде възможността да декларира, че Флин е отправил нови искания.

Губернаторът кимна.

— Да, много добре. Клайн продължи:

— Ще накарам Белини да декларира писмено, че според него имаме отлични шансове да проведем спасителна операция с минимален брой човешки жертви и материални щети.

— Но Белини е като йо-йо — каза Дойл. — Постоянно променя мнението си… — остро погледна Рурк. — Той ще напише ли такава декларация?

Тонът на Рурк беше загрижен.

— Ще изпълни каквато и да е заповед за атака… но колкото до подписването на декларация… Той е труден човек. Неговата позиция е, че трябва да разполага с повече предварителна информация, преди да каже, че одобрява…

Майор Мартин се намеси:

— Лейтенант Бърк ми съобщи, че е много близо до някакво сериозно откритие. Всички погледи се насочиха към него. Той продължи:

— Ще намери поне плановете, може би и самия архитект, в рамките на час. Почти мога да го гарантирам.

В тона му се долавяше нежелание да бъде разпитван по-подробно. Клайн се намеси пак:

— Трябва да получим от инспектор Лангли психопрофили, показващи че половината от терористите вътре са луди.

Губернатор Дойл попита:

— Ще съдействат ли тези офицери? Шпигел отговори:

— Аз ще се погрижа за Лангли. Колкото до Шрьодер, той е разбран човек и е политически ангажиран. С него няма да има проблем. А що се отнася до Белини, ще му предложим повишение и прехвърляне на място, което той посочи. — Шпигел отиде до телефона. — Още сега ще се обадя на медиите и ще им кажа, преговорите са стигнали до критична точка и е абсолютно наложително да забавят онези църковни призиви.

Дойл каза почти самодоволно:

— Аз поне знам, че моят човек, Лоугън, ще изпълни което му наредя. — Той се обърна към Клайн. — Не забравяй, че искам парче от тортата, Мъри. Поне един взвод трябва да е от 69-и полк.

Кметът Клайн погледна през прозореца.

— Дали постъпваме правилно? Или всички сме полудели?

Мартин рече:

— Ако чакате до съмване, значи наистина сте луди. Не е ли странно, че останалите не пожелаха да споделят това с нас?

Робърта Шпигел вдигна поглед, докато набираше номера:

— Някои плъхове предвиждат потъване на кораба и го напуснаха. Други плъхове надушват пиршество и се качиха на него. Преди слънцето да изгрее, ще разберем кои от плъховете са прозрели правилно нещата.

Берт Шрьодер седеше на бюрото си в кабинета на монсеньор. Лангли, Белини и полковник Лоугън стояха прави и слушаха кмета Клайн и губернатор Дойл да им нареждат какво се очаква от тях. Очите на Шрьодер се местеха от Клайн на Дойл, а мислите му препускаха бясно.

Робърта Шпигел седеше в своя люлеещ се стол, загледана в угасналата камина. В ръката си разсеяно клатеше чаша с бренди. Стаята беше изстинала и тя бе наметнала якето на Лангли върху раменете си. Майор Мартин се беше изправил до камината, зает с разглеждане на антиките върху полицата.

Комисарят на полицията Рурк стоеше до кмета и кимаше одобрително на всичко, което казваха Клайн и Дойл, опитвайки се да изтръгне подобни кимания от тримата си офицери.

Губернаторът спря да говори и погледна за миг Шрьодер. Нещо у този човек напомняше спящ вулкан. Той се опита да провери реакцията му:

— Берт?

Очите на Шрьодер се спряха върху губернатора. Дойл рече:

— Берт, не искам да те критикувам, но ако утрото настъпи и няма достигнат компромис, нито отлагане на крайния срок, а такива няма да има, и ако заложниците бъдат екзекутирани, а катедралата разрушена, тъкмо ти, Берт, ще получиш най-голямото обществено оплюване. Не е ли така?

Шрьодер не отговори. Кметът Клайн се обърна към Лангли:

— А ти, инспекторе, ще получиш служебно порицание.

— Да става каквото ще.

Белини каза разпалено:

— Ваша чест, ние можем да се справим с престъпници, но тези тук са партизани, въоръжени с военна техника, предупредителни аларми за настъпление на противника, автомати, ракети и… един Бог знае какво още. Ами ако имат и огнехвъргачки? А? Освен това са се укрепили в национално светилище. Божичко, все още не разбирам защо армията не…

С разочарован поглед кметът постави ръка на рамото му, за да го възпре.

— Джо… Джо, ти ли говориш тези неща?

— Точно аз, по дяволите!

Губернатор Дойл погледна Лоугън, който видимо изпитваше неудобство.

— Полковник? Ти какво мислиш? Полковник Лоугън застана мирно:

— О… Ами… убеден съм, че без забавяне трябва да осъществим нападе… спасителна операция.

Губернаторът засия.

— Обаче — продължи Лоугън, — тактическият план не е солиден. Онова, което ни карате да направим, е все едно… да стреляме по плъхове в шкаф с порцелан, без да счупим порцелана… и шкафа…

Губернаторът се облещи срещу него. Гъстите му вежди се извиха на дъги като катеричи опашки.

— От войниците често се иска да направят невъзможното, и то да го направят добре. Дълг на Националната гвардия е не само да участва в паради и празненства.

— Не, сър… Да, сър.

— Могат ли ирландските воини да поемат своя дял от операцията?

— Разбира се.

Губернаторът силно го тупна по рамото.

— Юнак!

Кметът се обърна към Лангли.

— Инспекторе, вие ще трябва да осигурите досиетата, от които се нуждаем.

Лангли се поколеба. Робърта Шпигел прикова очи в него.

— Не по-късно от дванайсет на обед, инспекторе.

Лангли я погледна.

— Разбира се, защо не. Ще седна да сътворя нещо с един дискретен полицейски психолог, доктор Корман, и ще се получат такива психопрофили на фенианите, от които даже Джон Хики ще напълни гащите.

Майор Мартин се обади:

— Може ли да предложа, инспекторе, да покажете връзката между смъртта на онзи информатор, мисля че се казваше Фъргюсън, и фенианите? Така ще се изчисти и тази работа.

Лангли погледна Мартин и разбра. Кимна с глава. Клайн погледна Белини.

— Е, Джо… В отбора ли си?

Белини изглеждаше притеснен.

— Да, но…

— Джо, можеш ли да кажеш честно, че си убеден, че тези терористи няма да застрелят кардинала и останалите, и после да вдигнат катедралата във въздуха?

— Не, но…

— Убеден ли си, че твоите хора не могат да проведат успешна спасителна операция?

— Не съм казал такова нещо, Ваша чест. Просто няма да подпиша нищо. Откога хората трябва да подписват такива неща?

Кметът потупа леко рамото му.

— Трябва ли да назнача някой друг, който да поведе хората ти срещу терористите в една спасителна операция, Джо? Или да накарам полковник Лоугън да осъществи цялата операция?

В мозъка на Белини се сблъскаха противоречиви мисли, една от друга по-мрачни. Шпигел се сопна:

— Да или не, капитане? Става късно, а проклетото слънце ще изгрее в шест часа и три минути.

Белини я погледна и изопна снага.

— Аз ще поведа атаката. Ако получа плановете, тогава ще реша дали ще подписвам нещо.

Кметът Клайн изпусна дълбока въздишка.

— Е, това е. — Той погледна Лангли. — Ти, разбира се, ще обмислиш отново дали да подадеш оставката си.

Лангли каза:

— Всъщност, надявах се да стана главен инспектор.

Клайн бързо кимна.

— Разбира се. След това ще има повишения за всички.

Лангли запали цигара и забеляза, че ръцете му треперят. Беше убеден, Клайн и Дойл бяха прави в решението си да щурмуват катедралата. Но с непогрешимите инстинкти на политици, го правеха с неправилни мотиви, по неправилен начин и подхождаха с гнусни и хлъзгави средства: Но какво от това? Половината от правилните неща на този свят се правеха точно по този начин.

Кметът Клайн вече се усмихваше. Обърна се към Шрьодер:

— Берт, сега трябва да ни осигуриш малко време. Продължавай да говориш с тях! Вършиш чудесна работа, Берт. И ние високо ценим това… Капитане? — Той се усмихна на Шрьодер така, както се усмихваше учител на хванат в разсеяност ученик. — Берт?

Очите на Шрьодер се спряха върху Клайн, но не отговори нищо. Кметът го погледна с нарастваща тревога.

— Сега, Берт, искам от теб писмено изявление, че твоето професионално мнение, базирано на дългогодишния ти опит в преговори за заложници, е да се преустановят преговорите. Разбираш ли?

Шрьодер огледа стаята и издаде нечленоразделен звук. Кметът изглеждаше притеснен, ала продължи:

— Трябва да посочиш, когато си видял Флин, той е поставил нови искания, напълно безумни. Нали? Напиши го колкото може по-скоро. — Той се обърна към останалите. — Всички вие…

— Няма да го направя!

Всички в стаята погледнаха Шрьодер. Клайн изглеждаше неспособен да повярва.

— Какво? Какво каза?

Робърта Шпигел се изправи бързо и при това движение люлеещият се стол се плъзна към губернатор Дойл. Той го бутна настрана и се доближи до Шрьодер.

— Това ще бъде истината. А ти досега не си постигнал нищо.

Шрьодер стана и се подпря на бюрото.

— Слушах всички ви. Всички сте полудели.

Шпигел се обърна към Лангли:

— Доведи преговарящия, който го дублира.

Шрьодер изкрещя:

— Не! Никой не може да говори с Флин, освен мен… Той няма да разговаря с никой друг… Ще видите, че няма да разговаря. Сега ще му се обадя.

Посегна към телефона, но Лангли го дръпна. Шрьодер рухна на стола си. Кметът Клайн изглеждаше втрещен. Опита се да каже нещо, но от устата му не излезе нито дума.

Шпигел заобиколи бюрото и се надвеси над Шрьодер. Гласът й беше тих и спокоен.

— Капитане, между този момент и времето, когато Белини е готов да нападне, ти ще приготвиш изявление, с което обясняваш решението си. Ако не го направиш, ще се погрижа да бъдеш осъден за неизпълнение на служебните си задължения, да бъдеш уволнен и да загубиш пенсията си. Ще свършиш като охрана в някоя банка в Дъбюк, ако си достатъчно късметлия да се сдобиеш с разрешение за носене на оръжие. Хайде сега да обсъдим всичко, като интелигентни хора.

Шрьодер се изправи и пое дълбоко дъх. Гласът му отново си беше възвърнал тона и спокойствието на професионалния преговарящ.

— Да, нека да го направим. Съжалявам, че за миг избухнах. Нека да обсъдим което Брайън Флин ми каза в действителност, а не това, което на вас ви се ще да е казал. — Той погледна Белини и Лоугън. — Изглежда онези четирийсет и пет порции не са били за заблуда, имаше достатъчно хора, за да ги изядат. Видях ги. А огнехвъргачките… Нека ви разкажа за огнехвъргачките… — запали пура с треперещите си ръце и продължи хладно и отмерено, обаче всички усещаха скритото подводно течение на тревогата в гласа му. Накрая заключи: — Флин е събрал най-голямата и най-добре обучена въоръжена военна сила от бунтовници, която тази страна е виждала от Гражданската война насам. Твърде късно е да направим каквото и да е, освен да се обадим във Вашингтон и да кажем, че доколкото зависи от нас, ние сме готови да капитулираме…