Нелсън Демил
Катедралата (7)

Глава 7

Детективът лейтенант Патрик Бърк седеше сгушен от сутрешния студ на най-високата от парадните трибуни и оглеждаше булеварда отдолу. Прясно боядисаната зелена линия блестеше на слабата слънчева светлина и полицаите я прекрачваха внимателно, когато пресичаха улицата.

Един сапьорски взвод минаваше бавно покрай трибуните. Обираха чанти и бутилки, които не съдържаха нищо по-смъртоносно от утайка от евтино вино. На подиума под него лежеше скитник, увит във вестници. Ченгетата снизходително го оставиха на мира.

Бърк погледна на изток по Шейсет и четвърта улица. По цялото й протежение беше разположена моторизирана полиция, а телевизионният микробус бе заел позиция на северния ъгъл. На южния беше спрян фургон на подвижния полицейски щаб. Двама полицаи свързваха кабелите на фургона към сервизния отвор в основата на стълба на улична лампа.

Бърк запали цигара. За двайсет години работа в разузнаването тази сцена не се бе променила почти никак, в сравнение с всичко останало в живота му. Имаше чувството, че и скитникът е един и същ. Бърк погледна часовника си — остава да убие още пет минути. Гледаше униформените патрули, редящи се на опашка за кафе пред автомобил на походната кухня. Някой в края на редицата подсилваше чашите кафе с тъмна течност, която наливаше от бутилка „кока-кола“. Прилича на свещеник, който пръска със светена вода минаващите войски, помисли си Бърк. Денят щеше да е дълъг и труден за униформените ченгета. Повече от един милион души, ирландци и други, щяха да изпълнят на тълпи тротоарите на Пето авеню и баровете и ресторантите в средната част на Манхатън.

Колкото и изненадващо да изглежда, въпреки целия шум и лудост на този ден, повече от два века в Ню Йорк не бе ставал сериозен политически инцидент на празника на Свети Патрик. Но всяка година Бърк усещаше, че ще се случи. Трябваше да се случи в даден момент.

Тревожеше го присъствието на онази Малоун в Ню Йорк. Беше я интервюирал накратко в голямата зала на „Уолдорф“ предишната вечер. Изглеждаше приятна, освен това бе хубава. Не се изплаши от предупрежденията му, че някой може да реши да я убие. Вероятно е свикнала със заплахите за живота си, помисли той. Ирландците бяха специалитет на Бърк. Ирландците, смяташе той, бяха потенциално най-опасната група от всички. Но ако решат да нанесат удар, биха ли избрали този ден? Този ден им принадлежи. Парадът беше тяхното свикване под знамената, техният начин да развеят зеления цвят. То им бе така необходимо в тези дни, когато бяха считани за най-нежеланите чужденци в Америка. Спомни си един виц, популярен в началото на века, който дядо му често разказваше:

„Какъв ден е денят на Свети Патрик? — Това е денят, в който протестантите и евреите поглеждат от прозорците на жилищата си на Пето авеню, за да видят как маршируват работниците им“.

Това, което беше започнало като първа демонстрация за граждански права в Америка, сега напомняше на града и нацията, че ирландците все още съществуваха като сила. Той бе денят, в който ирландците обръщаха надолу с главата Манхатън и Ню Йорк. Бърк се изправи, протегна едрото си тяло, после се спусна по редиците от пейки и скочи на тротоара. Тръгна зад трибуните, докато стигна до един отвор в ниската каменна стена, която ограждаше Сентръл парк. Пред него се издигаше огромният, подобен на крепост „Арсенал“ — това всъщност бе административна сграда на парка. На нея, заедно с американското знаме, се развяваше зелено-бяло-оранжевият трикольор на Република Ирландия. Заобиколи сградата отдясно и дойде до затворени високи порти от ковано желязо. Без особено голям ентусиазъм той се покатери по тях, после тупна в зоопарка от другата страна.

Зоопаркът беше пуст и много по-тъмен от булеварда. Украсени лампи хвърляха слаба светлина върху пътеките и тухлените сгради. Продължи бавно по правата алея, придържайки се към сенките. Докато вървеше, извади от кобура служебния си пистолет и го мушна в джоба на сакото си, повече като предпазна мярка срещу крадци, отколкото срещу професионални убийци.

Сенките на оголените яворови дървета падаха върху алеята, и миризмата на мокро сено и животни изпълваше потискащо студения мъглив въздух. От лявата му страна в своя басейн лаеха тюлени, а птиците, затворени или свободни, цвърчаха и крякаха в какафония от познати и екзотични звуци.

Бърк премина под тухлените сводове, които крепяха голямата часовникова кула, и се взря в сенките на колонадата, там нямаше никой. Свери своя часовник с този над него. Фъргюсън или закъсняваше, или беше умрял. Облегна се на един от сводовете под часовника и запали друга цигара. Около себе си видя на изток, юг и запад извисяващите се небостъргачи, очертани на утринното небе. Те се трупаха близо до черните очертания на дърветата, като странни скали около планинска просека. Чу звук от тихи стъпки зад гърба си и се обърна, надничайки иззад свода към пътеката, която водеше към детския зоопарк по-навътре в парка.

Джак Фъргюсън мина през бетонен тунел и стъпи на осветено място, после спря.

— Бърк?

— Тук съм.

Бърк гледаше как се приближава Фъргюсън. Мъжът вървеше с леко накуцване. Мушамата му от добро качество, прекалено голяма за неговия ръст, се развяваше при всяка крачка.

Фъргюсън му подаде ръка и се усмихна, разкривайки редица пожълтели зъби.

— Радвам се, че те виждам, Патрик. Бърк пое ръката му.

— Как е жена ти, Джак?

— Зле. Боя се, че е зле.

— Съжалявам. Ти самият изглеждаш малко блед. Фъргюсън докосна лицето си.

— Така ли? Трябва да излизам повече.

— Разходи се в парка, когато се вдигне слънцето. Защо се срещаме тук, Джак?

— О, за Бога! Днес градът гъмжи от ирландци, нали? Искам да кажа, че може да бъдем видени от някого.

— Може и да си прав.

Тези стари революционери ще се разболеят и умрат без параноята и конспирациите си, помисли си Бърк. Извади плоско метално шише от джоба на сакото си.

— Малко чай с ирландско?

— Бог да те поживи.

Фъргюсън го взе и отпи, после го подаде на Бърк, оглеждайки заобикалящите ги сенки.

— Сам ли си?

— Тук сме само аз, ти и маймуните.

Бърк пийна и огледа Фъргюсън над ръба на шишето. Джак Фъргюсън бе истински представител на колежанските марксисти от трийсетте. Животът му беше преминал през периоди на разпалване или очакване на революцията на работническата класа. Историческите приливи и отливи, които бяха помитали света от войната насам, не бяха успели да го засегнат или впечатлят. Освен всичко друго, той бе пацифист, кротък човек, макар че тези очевидно противоположни идеали изглежда никога не предизвикваха у него вътрешен конфликт. Бърк му подаде шишето.

— Искаш ли още една глътка?

— Не, по-късно.

Бърк зави капачето, изучавайки Фъргюсън, който нервно се оглеждаше. Той бе висш офицер в официалната ИРА, или каквото беше останало от нея в Ню Йорк, и бе също толкова ненужен и загиващ, колкото останалите от тази група старци.

— Какво ще стане днес, Джак?

Фъргюсън хвана Бърк за ръката и го погледна в лицето:

— Фенианите отново са яхнали конете, момчето ми.

— Наистина ли? А откъде са взели конете?

— Не се шегувам, Патрик. Говоря за група ренегати, съставена в по-голямата си част от „временни“ от Ълстър. Наричат себе си фениани.

Бърк кимна. Беше чувал за тях.

— Тук ли са? В Ню Йорк?

— Боя се, че да.

— С каква цел?

— Не мога точно да кажа, но са намислили някаква пакост.

— Достоверен ли е източникът?

— Много.

— Тези хора занимават ли се с тероризъм?

— Казано на съвременен език, да. Затънали са до уши в това. Те са убийци, подпалвачи и атентатори. Каймакът на временната ИРА. Изравнили са със земята по-голямата част от центъра на Белфаст и са отговорни за стотици убийства. Лоша банда.

— Така изглежда. Какво правят през уикендите? Фъргюсън запали цигара с треперещи ръце.

— Да поседнем.

Бърк го последва към една пейка срещу клетката на горилите. Докато крачеше, гледаше мъжа пред себе си. Ако въобще съществуваше човек, по-отживял времето си и по-приличащ на Дон Кихот, от Джак Фъргюсън, той никога не го бе срещал. Все пак Фъргюсън беше някак си оцелял в ада на политически левите и дори бе останал жив, след опит да бъде убит — или, както Фъргюсън би го поправил, след политическо посегателство над живота му. В тези неща можеше да му се вярва.

Марксистки ориентираните „официални“ не се доверяваха на отцепилите се от временната ИРА, и обратното. Всяка страна все още имаше хора в противниковия лагер и те бяха най-добрите източници на информация за съответната страна. Единствената обща връзка между тях беше дълбоката омраза към англичаните и политиката на ненамеса в Америка. Бърк седна до Фъргюсън.

— ИРА не е извършвала терористичен акт в Америка от втората световна война — изрецитира Бърк една конвенционална истина. — И не смятам, че са готови да го направят сега.

— Това е вярно, разбира се, за „официалните“, даже и за „временните“. Но не се отнася за тези фениани. Дълго време Бърк стоя мълчаливо, после попита:

— Колко са?

Фъргюсън запали нова цигара от недогорелия си фас.

— Поне двайсетина, може би и повече.

— Въоръжени ли са?

— Разбира се. Когато са напуснали Белфаст, са били невъоръжени, но тук има хора, които им помагат.

— Коя е мишената?

— Кой знае? Днес има безброй мишени. Стотици политици на парадните трибуни, в шествието. Хора на стъпалата на катедралата. Освен това, разбира се, има Британско консулство, Британски авиолинии, Ирландско бюро по туризма, Търговска легация на Ълстър…

— Добре. Списъкът ми е известен.

Бърк загледа една горила с червени горящи очи. Тя се бе втренчила в тях през решетките на клетката. Животното изглеждаше заинтересовано и обръщаше главата си винаги, когато проговореха.

— Кои са водачите на тези фениани?

— Мъж, който нарича себе си Фин Макмейл.

— Как е истинското му име?

— Може да разбера днес следобед. Дясната ръка на Макмейл е Джон Хики, кодово име Дърмът.

— Хики е мъртъв.

— Не е, живее тук, в Ню Джърси. Сигурно наближава осемдесет.

Бърк никога не бе срещал Хики, но кариерата му в ИРА беше толкова дълга и толкова опръскана с кръв, че го споменаваха в учебниците по история.

— Нещо друго?

— Не, това е засега.

— Къде можем да се видим по-късно?

— Обаждай ми се вкъщи на всеки час след дванайсет по обяд. Ако не се чуем, ще се видим тук на терасата на ресторанта в четири и половина… освен ако това, което трябва да се случи, вече не се е случило. В такъв случай за известно време ще напусна града.

Бърк кимна:

— Мога ли да направя нещо за теб?

Фъргюсън изигра едновременно изненада и безразличие, както правеше винаги, щом стигнеха до това.

— Какво да направиш ли? Ами добре… Да видим… Как е специалният фонд напоследък?

— Мога да взема неколкостотин.

— Добре. Малко сме я позакъсали.

Бърк не знаеше дали има предвид себе си и съпругата си, или своята организация. Може би и двете.

— Ще се опитам да взема повече.

— Както искаш. Парите не са толкова важни. Важно е да се избегне кръвопролитие и правителството да разбере, че ние помагаме. И никой друг да не предположи това — винаги сме постъпвали тъй. Фъргюсън се изправи и протегна ръка.

— Довиждане, Патрик.

Бърк се изправи и пое ръката на Фъргюсън.

— Направи каквото можеш, Джак, но внимавай! Дълго гледа след Фъргюсън, който накуцваше по пътеката и изчезна зад часовника. Усети, че е измръзнал, и отпи от шишето си. Фенианите отново са яхнали конете. В главата му се мярна подозрението, че този ден на Свети Патрик ще бъде най-запомнящ се от всички.