Нелсън Демил
Катедралата (57)

Глава 57

Брайън Флин застана на амвона, издигнат едно ниво над залата. Погледна кардинала под себе си и заповяда в микрофона:

— Изгасете осветлението.

Една по една отделните части на катедралната зала започнаха да потъват в мрак: първи Хики угаси лампите в светилището, вътрешната галерия и страничния олтар на Дева Мария, после Съливан изключи тези в четирите галерии, след тях от погледа изчезна балконът на хора и накрая угаснаха огромните висящи полилеи над нефа, които се командваха от електрическото табло на балкона. Хики обиколи катедралата и угаси вестибюлите, страничните олтари и книжарницата.

Флин забеляза, че няколко лампи продължаваха да светят — вероятно ключовете за тях бяха извън катедралата. Хики и останалите разбиха тези, които успяха да достигнат, и звукът на счупено стъкло изпълни огромните тихи пространства.

Флин кимна на себе си. Сигнал за началото на нападението щеше да бъде угасването на останалите лампи, когато щяха да дръпнат шалтера в подземието на енорийския дом. Полицаите щяха да очакват тъмна катедрала, където инфрачервените окуляри щяха да им дадат предимство. Но Флин нямаше намерение да им го предостави, затова беше наредил всички свещи — стотици на брой — да бъдат запалени. Сега те трепкаха в мрака като дар към божеството, помисли си той, като защита на дребни хора срещу ужасите на тъмнината. Пък и бяха източник на светлина, който полицаите не можеха да угасят. Освен свещите, на определени места в катедралата бяха запалени огромни бенгалски огньове, излъчващи допълнително светлина, от която инфрачервените им окуляри щяха да побелеят. Капитан Джо Белини, приготвил съм ти изненада.

Опря ръце на студения мрамор на балюстрадата и премигна, за да настрои очите си към мътната светлина, докато оглеждаше необятната вътрешност. Трепкащи сенки играеха по стените и колоните. Таванът бе изчезнал. Човек лесно можеше да си представи, че покривът е отхлупен и освободени от бремето си, колоните сега опираха в нощното небе — илюзия, която скоро можеше да се превърне в реалност. Дългите черни галерии отгоре, тъмни и непроницаеми дори на ярка светлина, сега бяха станали почти невидими. Единственото, което подсказваше, че там има присъствие, беше звукът на оръжие, стържещо по камъка.

Балконът представляваше черна дупка. Сякаш някой бе дръпнал плътна завеса покрай парапета, но Флин чувстваше присъствието на двете черни фигури там много по-силно, отколкото ако ги виждаше в действителност — сякаш бяха свръхестествени растения, които укрепваха и процъфтяваха в мрака.

Пое дълбоко дъх с разширени ноздри. Горящият фосфор излъчваше силна остра миризма, която променяше самата същност на храма. Беше изчезнал дъхът на мухъл, онази гнила смесица от аромат на тамян, восък и още нещо неопределено, което той обобщаваше като миризмата на римокатолицизма, която бе една и съща във всички църкви и събуждаше спомени от детството. Няма я, повтаряше си той, най-после я няма. Прогоних я. Чувстваше се необичайно доволен от факта, сякаш беше спечелил теологически спор с някой епископ.

Сведе очи и погледна отвисоко пламъците на стотиците свещи. Светлината сега му се стори обезпокояваща. Свещите, които горяха в своите сини и червени стъкленици, и белите отблясъци на фосфора, приличаха на серните огнени езици на ада. Светците върху олтарите, забеляза той, се движеха и кълчеха в неприличен танц. Блажените изражения на лицата им внезапно се бяха изпълнили с похот, която винаги бе вярвал, че се крие в тях.

Най-забележителната метаморфоза беше извършена върху прозорците, които сякаш бяха увиснали в черна празнота. От това като че ли се бяха удвоили и се издигаха до такива шеметни висоти, та на човек можеше да му се завие свят, когато погледне нагоре. На надвисналия балкон, над хилядите невидими месингови тръби на органа, се виждаше розетката на кръглия прозорец. Сега тя се бе превърнала в тъмносин водовъртеж, заплашващ да засмуче всичко от този безплътен свят на сенки и духове — който в крайна сметка беше само преддверие на ада — да засмуче всичко, окончателно и безвъзвратно, в самия ад.

Флин нагласи микрофона и заговори. Боеше се гласът му да не разпръсне магията на смъртта, както бе казала тя, защото той имаше друга цел.

— Дами и господа… братя и сестри… — погледна часовника си: 5,14. — Както знаете, моментът настъпи. Бъдете готови… не остава още много. — Пое бързо въздух и то се чу през високоговорителите. — Беше чест за мен да съм ваш водач… Искам да ви уверя, че отново ще се срещнем, ако не в Дъблин, то в едно царство на светлината, в една земя отвъд морето на запад, както и да се нарича тя… защото който и да е богът, който направлява съдбите ни и нашия край, той не може да отрече земните връзки помежду ни и предаността ни към нашия народ… — почувства гласът си да трепери. — Не се страхувайте!

Изключи микрофона. Всички очи се насочиха от него към вратите. Бяха приготвени пушки и ракети, противогазите висяха окачени на гърдите им там, където сърцата биеха диво.

Джон Хики дойде под амвона и хвърли ракета, пушка и противогаз на Флин. Викна с глас, в който нямаше и следа от страх.

— Брайън, май трябва да се сбогуваме, момчето ми. Беше удоволствие да работим заедно и вярвам, че ще се срещнем отново на място, където светлината е невероятна, да не говорим за горещината. Засмя се и се скри в полусенките на светилището.

Флин преметна пушката пред гърдите си, счупи печата на ракетата и разтегна цилиндрите. Прицели се по средата на централната пътека. Очите му се насълзиха и той загуби фокус. От фосфора е, помисли си, прозрачният пластмасов визьор се превръща в призма на светлината на свещите. От мъртвешки тихите пространства около него наизскачаха цветове, като фойерверки, гледани от голямо разстояние, или като призрачните битки, които бе водил в най-лошите си мълчаливи кошмари. Тук също не се чуваше нито звук, освен цъкането на часовника близо до ухото, нахлуването на кръвта в главата и глухия тътен в гърдите. Опита се да си представи човешки лица — хора, които беше познавал в миналото, родители, роднини, приятели и врагове — но никой от тези образи не се задържаше за повече от секунда. Вместо тях в съзнанието му постоянно проблясваше и взе надмощие една неочаквана сцена: подземието на абатство Уайтхорн, отец Донели, който не спираше да говори, Морийн, която наливаше чай и самият той, който разглеждаше пръстена. Всички говореха, но не чуваше гласовете, движенията бяха забавени, сякаш разполагаха с всичкото време на този свят. Досети се за скритото значение на този образ — разбра, че тази сцена представляваше последният момент, в който е бил донякъде щастлив и в мир със себе си.

Джон Хики се изправи пред трона на кардинала и се поклони.

— Ваше високопреосвещенство, изпитвам непреодолимото желание — започна той с делови тон, — да разрежа сбръчканото ви бяло гърло от ухо до ухо, после да отстъпя назад и да гледам как кръвта тече върху пурпурната ви роба и онова неприлично нещо, което виси на врата ви.

Неочаквано кардиналът се пресегна и докосна бузата на Хики. Хики бързо се отдръпна и издаде звук, подобен на изненадано квичене. После бързо скочи на стъпалото и дръпна кардинала от трона му. Започна да го бута грубо към стъпалата за ризницата.

Слязоха долу и Хики спря на площадката, където Галахър клечеше от вътрешната страна на криптата.

— Водя ти компания, Франк.

Хики повлече кардинала надолу по останалите стъпала и го тласна към вратите така, че той се озова с лице към ризницата. Вдигна дясната му ръка и я закопча с белезници към една от металните пръчки.

— Ето нова емблема за вашата църква, Ваше високопреосвещенство. От доста време не сте измисляли нова. — Докато говореше той закопча и другата ръка към решетката. — Досега имаше Христос на кръста, Свети Петър, разпънат с главата надолу, Андрю, разпънат на кръст под формата на буквата „X“, а сега ето те и теб, увиснал на вратата на ризницата в „Свети Патрик“. Господи, колко ефектно! Ще се продадат стотици икони.

Кардиналът обърна главата си към него:

— Църквата е надживяла хиляди подобни на теб — отговори безизразно. — И ще надживее и теб. И ще става по-силна, точно защото има такива като теб сред нас.

— Това факт ли е? — Хики сви ръката си в юмрук, но усети как Галахър застана зад него. Обърна се и поведе Галахър за ръката обратно до отворените врати на криптата. — Стой тук. Не говори с него и не го слушай.

Галахър впери очи надолу, където протегнатите ръце и червената роба на кардинала покриваха половината от металната решетка. Почувства как стомахът му се свива. Обърна очи към Хики, но не можа да издържи на погледа му. Извърна глава и кимна.

Хики пое по стъпалата от дясната страна на олтара и се приближи до Морийн и Бакстър. Те се изправиха. Той посочи двата противогаза на скамейката между тях.

— Сложете ги при първите признаци, че са пуснали газ. Ако има нещо, което не мога да понасям, то е да гледам жена, която повръща. Напомня ми за първото ми пътуване в Дъблин, пълно беше с пияни проститутки, които се криеха по уличните ъгли и повръщаха. Не мога да го забравя.

Морийн и Бакстър стояха мълчаливи. Хики продължи:

— Може да ви е интересно да научите, че планът за нападението ни бе продаден на твърде ниска цена, и няма за цел да спаси вас или катедралата.

Бакстър каза:

— Щом има за цел да ви унищожи, значи е хубав план.

Хики се обърна към него.

— Ти си отмъстително копеле. Обзалагам се, че си готов да разкъсаш гърлото на някой ирландски момък. Вече разбра как се прави и си развил вкус към подобни неща.

— Ти си най-злият извратен човек, когото съм срещал — Бакстър едва се владееше.

Хики му намигна.

— Не думай — той насочи вниманието си към Морийн: — Не се оставяй на Мегън или Лиъри да те убият, момиче. Скрий се между тези скамейки и стой неподвижна в тъмното. Съвсем неподвижна. Ето, връщам ти часовника, скъпа. Гледай го, докато куршумите свирят над главата ти. Не забравяй да го проверяваш и когато гледаш към тавана. В един миг между 6,03 и 6,04 ще чуеш шум. Подът ще се надигне под изящното ти дупе и колоните ще затреперят. От тъмното хей там, горе, ще видиш големи късове от тавана да падат към теб с въртене, като на забавен кадър, и да идват право в лицето ти. И не забравяй, момиче, последните ти мисли, докато таванът те премазва и умираш, трябва да бъдат за Брайън… или Хари, който и да е мъж ще свърши работа, предполагам.

Той се обърна и тръгна със смях към бронзовата плоча в пода. Наведе се и я повдигна. Морийн викна след него:

— Последната ми мисъл ще бъде молитва към Бог да се смили над душите ви… и твоята душа, Джон Хики, най-сетне да намери покой.

Хики й изпрати въздушна целувка и се спусна по стълбата, като затвори капака зад себе си.

Морийн облегна гръб на скамейката. Бакстър остана неподвижен за малко, после отиде до нея. Тя вдигна поглед към него и протегна ръка. Той я взе и седна много близо до нея, така че телата им се докоснаха. Огледа трепкащите сенки наоколо.

— Опитвах да си представя как ще свърши всичко, но…

— Никога нищо не става според очакванията ни… аз никога не съм очаквала ти да си тук…

Той я стисна по-силно.

— Страхувам се.

— Аз също — помисли малко и се усмихна. — Но ние го направихме, нали? Не отстъпихме и на инч.

Той отвърна с усмивка:

— Наистина не отстъпихме.

Флин се взря в тъмнината отдясно и видя с изненада празния трон. После надникна през ажурната дървена преграда към платформата на органа до светилището. На конзолата над клавиатурата стоеше запалена свещ и за миг му се стори, че Джон Хики седи пред нея. Премигна и от гърлото му неволно се надигна звук. Пред органа, с ръце върху клавишите, седеше Педар Фицджералд. Тялото му беше изправено, но леко килнато назад. Лицето му бе обърнато към тавана, сякаш всеки миг щеше да запее, Флин успя да различи тръбата, която стърчеше от устата му, мъртвешки бледата кожа и очите, които изглеждаха живи от пламъчето на свещта, трепкащо в тях.

— Хики… — каза тихо на себе си. — Ти, мръсен, долен, извратен… — вдигна очи към балкона, но не успя да види Мегън и се концентрира отново върху предните врати.

Стана 5,20, после 5,25…

Флин надникна зад колоната отзад и видя Морийн и Бакстър сгушени заедно. Остана загледан в тях за известно време, после откъсна поглед и се обърна към преддверието. 5.30. В неподвижния студен въздух надвисна напрежение. Беше толкова осезаемо, че се усещаше в пулсиращите гърди, в потните чела, в горчивата слюнка. Можеше да се види в танцуващите светлосенки и да се помирише въпреки горящия фосфор.

Стана 5,35 и в умовете на всички започна да се заражда мисълта, че вече бе прекалено късно, за да се проведе атака, която да послужи на някаква цел.

В дългата Югозападна галерия Джордж Съливан остави пушката си и вдигна гайдата. Стисна меха под мишница и преметна трите ручила върху рамото си. Постави пръсти върху осемте дупки и налапа мундщука. Противно на всички заповеди и на здравия разум, той засвири. Бавната натрапчива мелодия на „Изумителна благодат“ се понесе от пискуна, а трите ручила пригласяха плътно.

Съвсем леко, почти незабележимо, напрежението спадна, бдителността отслабна и всичко се смеси с най-примитивната от всички надежди, че ако си очаквал нещо ужасно и си го видял в представите си до най-малката подробност, то няма да се случи.