Вяса
Махабхарата (6) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

ПЕСЕН ЧЕТВЪРТА
Битката на боговете и демоните заради напитката на безсмъртието.

Сута каза:

С движения изящни девойката красива започна равномерно амрита да разлива

на всеки бог, но капка от нея не отля на демоните. Страшно от туй ги заболя.

И грабнаха доспехи, надали зов за битка. Уплашен, Вишну вдигна безценната напитка

и хукна да я скрие. Край него се стълпиха смутени боговете и бързо я изпиха.

Когато боговете стъписаха се плахо,

един коварен демон — наричаха го Раху —

прие лика на господ и в групата нахълта, Но Слънцето с Луната видяха го, че гълта

амрита и додето живителната течност

бе в гърлото му още, лишиха го от вечност.

Бог Вишну с диска огнен отряза му главата и тя като се свлече, разтърси трите свята.

Превърна се в планета и в орбити враждебни край Слънцето с Луната върти се и ги дебне —

до днеска по небето така се преобръща, че двете поотделно и заедно поглъща.

След туй край океана се сбиха двата стана: велико и ужасно побоище настана.

Посипаха се пики, трещяха боздугани. Могъщи, боговете напираха, ругани

от демонската паплач. Отхвръкваха далеч главите, покосени от диск или от меч,

и шлемовете златни, все още върху тях, топяха се от зноя на боя долу в прах.

Вишаха се грамади от демони убити — така се червенеят по залез планините.

Додето във телата желязото се впива, разрязваше небето гълчавата им дива:

— Коли, нападай, бягай! В гърба мушни го скришно! И всичко туй, додето яви се богът Вишну.

Помисли, че е време да грабне вече диска. И щом помисли само, неказал, че го иска,

въртейки се, свистейки, на пръста му застана блестящ и остър, дискът на име Сударшана,

излят от огън сякаш, когото вража сила във бой не е възпряла или пък отразила.

Оръжието хванал, бог Вишну заработи със яките си мишци, подобни на хоботи.

Запращаше неспирно към вражеската рат страшилището, дето събаря даже град,

и то, пламтейки, с огън олизваше тълпите от демони. Над тия, които са убити,

Поспирваше За Малко, препило кръв мъртвешка, и почваше отново зловеща въртележка.

Но демоните живи не знаеха уплаха. Жадуващи победа, в небето се добраха.

Оттам връз боговете замятаха скали, трещейки като облак, когато град вали.

И зъбери гигантски с дървета върху тях се свличаха, вселили у боговете страх.

От падащите мъртви, от падащите живи тресеше се земята с гори, с полета, с ниви.

Тогава богът Вишну прибегна към стрелите, чиито остриета със злато са покрити.

Изстреля ги. Засенчи небесните предели, дробейки канарите, преди да са успели

земята да достигнат. И диска Сударшана запрати Вишну горе. Тогава в океана

се скри и под земята войската нечестива. Разбита, там и днеска все още се укрива.

Божественото войнство след битката откара на старото й място грамадата Мандара.

И връчиха на Вишну напитката амрита — в чертога му да бъде от демоните скрита.