Вяса
Махабхарата (67) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
महाभारतम्, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Издание:

Махабхарата. Рамаяна

Индийска

Първо издание

Литературна група IV. Тематичен номер 2427

Редактор на издателството Блага Димитрова

Художник Иван Кьосев Художник-редактор Васил Йончев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори: Наталия Кацарова, Лидия Стоянова

Дадена за набор 19. VI. 1972 г. Подписана за печат през септември 1972 г. Излязла от печат през декември 1972 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 30/4, Издателски коли 23

Цена 2,43 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. Ракитин 3

История

  1. — Корекция

РАЗКАЗ ЗА САМОЖЕРТВАТА

Браминът каза:

Позор на тоя земен живот. Не ми се свиди. Безсмислен, безполезен, и с мъки и с обиди

препълнен е. Зависи от другите. Душата безсилна е да бъде възвишена и свята.

Не може да се служи на ценностите божи: любов, закон и полза. А щом като не може

човекът да им служи, откъсва се от тях, което пък се счита нещастие и грях.

Беда е да си беден. Но таз беда нараства с растежа постепенен на твоите богатства.

Беда е да жадуваш да станеш по-богат, а щом забогатееш, бедата става ад.

Ако след туй загубиш богатството си, пак нещастен си, че ставаш за втори път бедняк.

Смъртта пред мене зее. Не виждам средство друго оттук да се измъкнем с децата, о съпруго.

Така съм настоявал, дошъл ти бях до гуша с молби да се изселим, но ти не ме послуша.

Не щеше да напуснеш баща и майка мили. Къде са те? В земята отдавна са изгнили.

Сега заради твоите починали роднини

ще трябва всичко живо в дома ни да загине.

Погуби ме, съпруго, но като звяр не мога сега да те оставя, понеже бе от бога

за мене отредена да бъдеш майка втора, приятел да ми бъдеш и в мъките опора.

Ти беше благонравна, децата ми отгледа. Нима, за да избягам сега от людоеда,

ще взема да напусна и щерка си невръстна. Дарил съм й живота, нима ще го прекъсна,

когато той е залог за мястото ми в рая? Макар и да е чудно, мъже такива зная,

които по заблуда си мислят, че бащата сина си по-обича, по-малко — дъщерята.

За мене тия чувства еднакви са и двете. На тяхната основа крепят се световете.

Не мога да пожертвам ни тебе, нито нея. И себе си не мога. Не смятай, че не смея

да ида при ламята и да й кажа: „Яж!“ Не ме е страх за мене, а за живота ваш.

И вие ще умрете без вашия стопанин

във дом, от мъж нехранен, във дом, от мъж небранен.

И мен, и мойта челяд съдбата в примка хвана. Не можем да излезем навънка от капана.

А всички да умреме ще бъде най-добре, та с нас и нашта мъка, о боже, да умре.

Жената каза:

Защо ревеш, брамине, като невеж, когато отдавна си постигнал познанието свято?

Умираме. Такива са хорските съдби. За нещо неизбежно защо да се скърби?

Ти имаш дом, съпруга и син, и дъщеря. Към всички ли съдбата била е тъй добра?

Децата и дома ни ще има кой да гледа. Отивам аз да стана храна на людоеда.

Защото за жените законът вечен смята, че даже и когато напускаме земята,

сме длъжни да направим добро на своя мъж. Приемам да загина, а ти юздите дръж

на къщната сполука. Такава смърт ми дава на оня свят блаженство, на тоя свят прослава.

Извърших туй, което се искаше от мен: родих момче и щерка. Дългът ми е платен.

Самичка на децата не мога аз да дам каквото още трябва. Ти можеш туй и сам.

Без тебе от живота ще бъдеме сломени, бедите ще връхлитат дечицата и мене.

Вдовица и сирота, не знам дали ще мога след тебе да живея във добродетел строга.

Без тебе как ще мога да браня дъщеря ни, когато я задирят момчета обиграни,

когато се домогват към нея цели орди женихи, недостойни за нея, ала горди?

Тъй както върху мърша събира се орлякът от гладни лешояди, така мъжете чакат

да може да остане съпругата без мъж

и стръвно върху нея се струпват изведнъж.

Ще почнат да излагат пред мен съблазни разни. Ще мога ли да плюя на всичките съблазни?

Едничката ни щерка какви беди я чакат — не мога я омъжи без зестра и без накит.

Момичето не може отиде под венчило. Момчето ни ще расне, душата си вгорчило

от хорските обиди. И как ще се възпита на висша добродетел без бащина защита?

Към щерка ни ще плъзнат лъжци и дармоеди, тъй както долни касти да слушат мъдри веди

домогват се неспирно. И кой ще ми я брани? Насила ще я грабнат, тъй както ято врани

задига, без да пита, от жертвените клади приготвеното масло за божите обряди.

От болка, че синът ни по-друг ще е от тебе, че щерката ни някой негодник ще обсеби,

безспорно ще загина, съпруже мой, брамине. И всяко от децата без мене ще загине,

тъй както дребни рибки в пресъхваща вода. И трима ни без тебе очаква ни беда.

Затуй недей се жертва. Това на мен се пада. Без друго за жената най-висшата награда

е първа да замине отвъд при боговете, а не да доживява сама при синовете.

Живота ще напусна и близките сихора, защото по закона съм длъжна да го сторя:

не зная за жената закон по-важен друг от тоя — да угажда всецяло на съпруг,

И тая ни повеля по-висша е и строга

от пости, от молитви, от дарове пред бога.

Когато се пожертва законната съпруга, извършва на мъжа си и на рода услуга.

Отколе и със право от мъдрите се смята: потомството, имота, другарите, жената

при бедствени минути са средство за избава. Мъжът в едно семейство е, който продължава

рода и превъзхожда по своите права останалите. Мъдри светци твърдят това.

Умра ли, ще изпълниш чрез мен дълга си висш и себе си, о мъжо, с децата ще спасиш.

Жена не се убива. В законите нали това е забранено. Над мен ще се смили

навярно людоедът — и той закона гледа. Затуй, съпруже, мене прати при людоеда.

Изпитах аз напълно житейските наслади:

света дарих с потомство. Прииждат хора млади,

започвам да старея. След мен вземи си друга. И твоят дълг върховен чрез новата съпруга

ще бъде пак изпълнен. Защото за мъжете не е греховно с нова жена да се сберете.

Напротив, за жената е грешно, о блажени, след първото венчило повторно да се жени.

Послушай ме, съпруже, и знай, че ще спечелят чрез мойта смърт родът ти и цялата ти челяд.

Вейшампаян каза:

При тия думи двама прегърнаха се с тиха печал и сълзи едри лицата им измиха.

Момичето дотича, сломено от скръбта им. „Недейте плака, мили. Закона всички знаем.

Децата за какво са? Законът повелява потомството да носи на своя род избава

от мъки в трудно време. Туй време е дошло. Чрез мен се избавете от зиналото зло

чудовище. При него без жал ме изпратете. Спасители от ада наричат синовете,

защото те спасяват на тоя свят и оня предците си. Това е указано в закона.

Но прадедите също ламтят да ги дари освен с мъже съдбата и с много дъщери.

Аз искам да зарадвам предците беловласи, спасявайки с охота живота на баща си.

Без него ще загине невръстният ми брат. Без брат ми кой ще прави свещения обряд

с храна за прадедите. Това ще е обида за тях. И аз самата от скръб ще си отида,

останала без майка, без братче и без теб. Чрез мене избави се от оня звяр свиреп,

и брат ми ще живее, и майка ми, и ти, и жертвената пища не ще се прекрати.

Синът с бащата редом глава е на рода, жената е приятел, а щерката — беда.

От себе си бедата, о татко, отмахни. Какво са без закрилник самотните жени?

Сама ще скитам после нещастна и сирота, а иначе на всички спасила бих живота.

Пожертвай ме покорно. Това за нас самите е нужно, за закона, дълга и прадедите.

За тебе и за мене дойде разделно време. Все някога небето ще трябва да ни вземе.

Когато тук възливаш вода в свещен обряд и мен ще ми е благо от нея в оня свят.

Душата ми ще вкусва наистина покой, когато сте спасени и всеки знае кой

спасил ви е от злото.“ Скръбта неутешима, задавила двамина, задавяше и трима.

Отворило широко очите си, обзето

от болка и от жалост, затича се детето.

„Недейте плака, мамо, и татенце, и како!“ Откъсна стрък тревичка, в ръце го стисна яко:

„Отивам да убия ламята с тая пика!“ Ридаеха от мъка и радост най-велика…

 

 

Книга първа (Адипарва), гл. 145–147