Вяса
Махабхарата (19) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

ПЕСЕН СЕДЕМНАЙСЕТА
Джанмеджая решава да изгори змиите.

Сута каза:

Към злобните влечуги възпламнал от омраза, повика Джанмеджая придворните и каза:

— На клада ще ги хвърля, ала преди да почна, желая да изслушам историята точна

за татковата гибел, макар да е печална.

В противен случай няма аз кладата да пална.

Съветниците мъдри с усърдие голямо напълно справедливо възхвалиха баща му:

— Родителят ти, царю, човек с душа открита, обичаше народа и беше му защита.

Пазител непреклонен на четирите касти,

не даваше да пламнат сред тях размирни страсти.

Не цар със добродетел, присъща на владетел, а всъщност царят беше самата добродетел.

Към него никой нийде не хранеше омраза, към никого и царят омраза не показа.

Подкрепяше сираци, вдовици, инвалиди, не давайки на никой злодей да ги обиди.

Красив като Луната, пътуваща по свода, баща ти беше, царю, любимец на народа.

Потомък бе последен на славните каурави, затуй, каквито после добри дела да прави,

не можеше съдбата по други път да тласне — че Парикшит туй значи: „човекът, който гасне“.

Воюваше със меча, когато се налага,

а вечно и успешно срещу шестте ни врага,

а именно: гневливост, скъперничество, леност, чрезмерна похотливост, пиянство и надменност.

И тъй шейсет години, додето свърши срока, предвиден от съдбата. И змията жестока

тогава го ухапа. Това му беше края.

И ти дойде на трона, о царю Джанмеджая.

Макар и още малък, превърна се в опора на цялата държава и всичките й хора.

Отвърна Джанмеджая: — В рода ни всеки цар добро е вършил, бил е обичан господар,

но искам аз за тоя подробности да зная. Кажете ми, велможи, а кой е чул оная

беседа на Кашапа и злобния Такшака, когато те били са сами сред пущинака?

Такшака е подкупил лечителя с пари, та той да не отиде баща ми да цери,

и оня се е върнал — така поне твърдите.

Но кой е бил свидетел на всичко в дън горите?

Придворните тогава направиха поклони и казаха: — Отгоре в смокиновите клони

един човек си чупел за огъня дърва. Кашапа и Такшака не знаели това.

От змийската отрова дървото запламтяло, а вътре, то се знае, и неговото тяло

превърнало се в пепел. След туй го съживила на мъдрия Кашапа лечителната сила,

когато и дървото поникнало отново.

Та всичко туй узнахме от неговото слово.

Разказахме ти всичко, о лъве сред царете. Сега стори каквото сърцето те подсети.

От мъка Джанмеджая сурово се навъси, ръцете си закърши и пръстите в яда си.

Очите му, подобни на лотосови листи, зарониха надолу поточета сребристи.

Съвзе се. После каза: — Изслушайте какво е и после изпълнете решението мое:

предлагам ви веднага и при това на всяка цена да се накаже престъпника Такшака.

Защото, ако беше ухапал той баща ми и просто да си иде, а не с пари да мами

лечителя Кашапа, не щеше да загине баща ми посред пепел и дворцови руини.

Безспорно би го вдигнал от треската Кашапа. Такшака му попречи, горен от злоба сляпа.

Защото той не губи и нищо не печели от туй, дали са живи, или пък са умрели

ухапаните, щом е изпълнил спрямо тях проклятието. Те са платили своя грях.

Но своя грях Такшака тепърва ще плати. Убил чрез огън, нека връз огън запламти!