Вяса
Махабхарата (18) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

ПЕСЕН ШЕСТНАЙСЕТА
Такшака ухапва Парикшит.

Такшака каза:

Щом можеш да лекуваш ухапване, Кашапа, това дърво пред тебе тогава ще ухапя,

да видя с твоите химни и баяния разни ще може ли от пепел отново да порасне.

Кашапа каза:

На пепел направи го със твоята отрова, дървото ще разлисти след туй корона нова.

Сута каза:

Език заби Такшака в смокинята и тя от корена догоре веднага запламтя.

— Е — рече царят змийски, — мъдрецо, помогни й, върни я към живота чрез твоите магии.

Кашапа поизчака и каза му, зашепил от гаснещата клада все още топла пепел:

— Науката, Такшака, надмогва всяка змия! Смокинята пониква. О царю, погледни я.

Порасна стръкче, после листенце затрепери., а после и корона — зелена, едропера.

Такшака рече: — Виждам, че с формули свещени умееш да надвиваш такива като мене.

Но питам те, мъдрецо, кажи каква награда очакваш ти от царя, обречен да пострада

от мене и да иде във царството на Яма? Та аз ще ти предложа награда по-голяма.

Лечителю, върни се — за теб е по-добре: и без това на царя е писано да мре.

Не ще помогнат твоите магии и митарства, а гръмката ти слава по всички земни царства

и даже в трите свята това ще помрачи, тъй както ясно слънце, лишено от лъчи.

Кашапа каза: — Искам да стана аз богат. Платиш ли ми по царски, обръщам се назад,

отивам си и няма дори да стъпя там. Такшака каза: — Двойно богатство ще ти дам.

Замисли се Кашапа. Чрез силата си свята на врач и прорицател намери, че съдбата

на царя е решена — не ще я възпрепятства. И тръгна си обратно с големите богатства —

награда от Такшака. Към столичната крепост потегли царят змийски, нагърчен от свирепост.

Разбра по пътя още, че пази там голяма охрана и ще трябва единствено с измама

да мине край жреците, кадещи билки димни и пеещи неспирно срещу отрова химни.

Тогава група змии превърна в беловласи брамини и им каза: — Отивайте, монаси,

и царя поздравете, приведени одве, цветя му подарете, вода и плодове.

Отидоха и царят не сети се, че в тия подаръци се крие губителна магия.

Изпрати ги и свика придворните: — Елате да вдигнем плодовете на тия старци святи.

Сановниците взеха, след тях и Парикшит. Изскочи дребен червей, в плода на царя скрит,

С очичките си черни владетеля погледна. Гадинката нищожна, на цвят червеномедна,

повдигна царят с пръсти и рече тъй: — На запад отблясъците сетни на слънцето се стапят

и вече се не плаша от змийската отрова. Но нека да се сбъдне речта на оногова —

ще кръстим тоя червей Такшака, о велможи, и той да ме ухапе, та в гроб да ме положи.

Съветниците царски, с подбуда от самата съдба, единодушно приеха му шегата.

На шията си царят положи посред смях гадинката и рече: — Изкупих своя грях.

Но в миг смехът му весел в безумие премина, че беше близо царят до своята кончина.

Нищожната гадинка превърна се на змия, огромна по размери, защото бе самия

Такшака. Увъртя се по царевото тяло и в гривните си яки пристегна го изцяло.

Владетелят угасна сред гърчове напразни, които всъщност бяха от присмеха му спазми.

Съветници, придворни, министри и велможи изплашени забиха глави, кой дето може.

Над тях Такшака литна и те полека-лека загледаха след него. Оставил бе пътека,

разделяща на равни полвини небесата, тъй както път си правят жените на косата.

Но хукнаха отново сред паника безумна — от змийската отрова дворецът в огън лумна.

Додето се избавят от буйните пожари, палатът рухна, сякаш връз него гръм удари.

И нейде там отдолу в руините зарит, лежеше, неизбягнал съдбата, Парикшит.

Съветниците царски, брамините и жреца изпратиха достойно до оня свят мъртвеца.

И жителите градски, събрани до един, решиха цар да бъде по-малкият му син.

И младият владетел, на име Джанмеджая, възкачи се на трона. По-мъдър цар не зная.