Вяса
Махабхарата (58) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ВТОРА
Кешини разпитва Вахука. Дамаянти се уверява, че това е Нал.

Дамаянти каза:

В обора слез, Кешини, разпитай там коняра с ръцете къси, който каляската докара.

Какъв е, откъде е, аз искам да узная. Учтива и любезна бъди по обичая.

Не е ли Нал конярят? Сърцето ми с наслада подсказва, че така е. Словата на Парнада

случайно повтори му. Каквото отговори, до дума да запомниш и беж обратно горе!

Брихадашва каза:

Кешини заговори с Вахука под навеса. Отгоре ги следеше красивата принцеса.

Кешини каза:

Добре дошъл, почтени. Бъди наш мирен гост. Принцеса Дамаянти задава ти въпрос:

кога от вашто царство потеглихте насам? Защо дойдохте тука? Кажи да й предам.

Вахука каза:

Един брамин пристигна в кошалската държава с вестта, че Дамаянти повторно се годява

и сгледата е утре. Тогава царят наш препусна към Видарба, Аз бях му кочияш.

Кешини каза:

Коняр си. Оня цар е. А кой е този трети? А ти кога постъпи да гледаш там конете?

Вахука каза:

За третия ли питаш? Варшнея — бил коняр на цар Нал в Нишад, а после дошъл при Ритупарна.

И аз съм там конярин. С ездата си изкусна прочут съм и с това, че храна приготвям вкусна.

Кешини каза:

Не знае ли Варшнея цар Нал къде се скита? Не ти ли каза нещо? А ти не го ли пита?

Вахука каза:

Откарал той в Кундина дечицата на Нал и нищо друго вече за царя не узнал.

И няма да узнае — светът не го познава, защото други образ той носи оттогава.

Безсмъртните го виждат и може би жена му по признаците тайни, на нея видни само.

Брихадашва каза:

Кешини го попита: — А помниш ли напева и думите, които повтаряше Судева:

„Къде си ти, играчо, с отрязъка от дреха, жена си изоставил в гората без утеха?

Тя чака те, където тогаз й заповяда, под другия отрязък увива се и страда.

Тя плаче и припада от мъките в несвест. Смили се, покажи се или прати й вест!“

Тъй пееше браминът. Спомни си как посрещна ти неговите думи. Принцесата безгрешна,

конярино Вахука, сега те умолява

да кажеш пак, каквото изрекъл си тогава.

С напева на Судева прислужницата блага разкъса му сърцето, наля очите с влага.

Но мъката надмогна и тъжно зареди през сълзи туй, което бе казал и преди:

„Жените благородни небето ги зачита — в беда като изпаднат, сами са си защита.

Не се гневят, когато мъжът ги изоставя — бронирани са с вярност, от ризница по-здрава.

Мъжът й не постъпи като мъжете твърди, но беше без разсъдък. Тя нека се не сърди.

За нея той подири храна, но му отнеха магьосаните птици последната му дреха.

Той грешен е към нея, но бе непоносимо теглото му тогава. Тя нека опрости му.“

Говорейки отново за своята беда,

не се сдържа накрая и силно зарида.

Оставяйки коняря така в неутешими ридания, обратно завърна се Кешини.