Вяса
Махабхарата (15) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
महाभारतम्, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Издание:

Махабхарата. Рамаяна

Индийска

Първо издание

Литературна група IV. Тематичен номер 2427

Редактор на издателството Блага Димитрова

Художник Иван Кьосев Художник-редактор Васил Йончев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори: Наталия Кацарова, Лидия Стоянова

Дадена за набор 19. VI. 1972 г. Подписана за печат през септември 1972 г. Излязла от печат през декември 1972 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 30/4, Издателски коли 23

Цена 2,43 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. Ракитин 3

История

  1. — Корекция

ПЕСЕН ТРИНАЙСЕТА
Разказ за това как е загинал бащата на Джанмеджая цар Парикшит.

Сута каза:

Потомъкът на Панду, добрият Парикшит, достоен за рода си по дело и по вид,

на дядо си се метна — ламтеше да ловува. Излезе ли в гората, тежко-горко томува,

в когото се прицели такъв стрелец небивал, било то антилопа, глиган или пък бивол.

Улучи антилопа веднаж и с лък на кръста заброди да я дири нашир и длъж из гъста

гора, тъй както Шива, пронизал лопатар за жертвения огън пред божия олтар.

За първи път се случи на царя Парикшит ловът да се изплъзне така недоубит.

И тоя знак бе лошо знамение, което показваше, че скоро ще иде на небето.

Преследвайки лова си, потънал в пот и прах, попадна на краварник и там видя монах —

отшелник беден, който се хранеше със пяна, на сучещи телета по бърните събрана.

Измъчен, морен, гладен, докосвайки с лъка си отшелника, задума ловецът думи къси:

— Брамине, аз съм царят. Улучих антилопа. Не си ли я съгледал или пък чул да тропа?

Отшелникът обаче не щя да се обърне, събирайки си пяна по телешките бърни —

такъв му бе обетът, отдаден с клетва богу: мълчание да пази, и пазеше го строго.

Но царят се ядоса. Повдигна мъртва змия, на старческото рамо с лъка си закрепи я.

А старецът — ни дума. Ни лоша, ни добра. Засрамен тръгна царят към гъстата гора.

За столицата своя потегли с крачки бавни. Отшелникът стоеше на място, без да шавне.

Синът на тоз отшелник се казваше Шрингин. Живееше момчето в дома на друг брамин —

наставник негов мъдър. И както всяка рожба, минаваше понявга баща си да спохожда.

И днес така направи, но срещна свой връстник на име Криша, който веднага скочи с вик

и смях към него: — Слушай, достойни ми Шрингине, проклетата ти гордост ще трябва да загине.

С баща си все се пъчиш и с неговата слава, но днеска мъртва змия врата му увенчава.

Когато ний, децата на другите брамини, говорим, ти ще пазиш мълчание, Шрингине.

Защото сме достойни. А ти кажи какво си, щом гледаш мълчаливо баща ти труп да носи.

Макар че по характер момчето беше благо, гневеше се понявга. И тука овладя го

велика ярост. Викна: — Кажи ми всичко, Криша Каква е тая змия? — Сега ще ти опиша.

И Криша му разказа историята срамна Изслуша го момчето, от гняв и болка пламна.