Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (21) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La légende et les aventures héroiques, joyeuses et gloriesuses d’Ulenspiegel et de Lamme Goedzak au pays de Flandre et Ailleurs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2010)

Издание:

Шарл дьо Костер. Тил Уленшпигел

Белгийска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Иван Колев

Коректор: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

История

  1. — Добавяне

XX

Когато беше на петнадесет години, Уленшпигел направи в Дамме палатка на четири кола и почна да кани с висок глас всички, които искат да видят в хубава, изплетена от слама рамка сегашния си и бъдещ образ.

Когато дохождаше някой човек на закона, много надут и важен, Уленшпигел провираше главата си през рамката и като подражаваше с гримаси някоя древна маймуна, казваше:

— Старо магаре може да пукне, но не и да се подмлади; та не съм ли аз вашият образ, господине с докторски сурат?

Когато дойдеше някой клиент — здравеняк войник, Уленшпигел се скриваше и показваше насред рамката, вместо своето лице паница с месо и хляб и казваше:

— Битката ще те направи на каша; какво ще ми дадеш за моето предсказание, войниче, обичан от топовете с широки дула?

Когато някой стар мъж, който разхождаше безславно побелялата си глава, довеждаше при Уленшпигел жена си, млада булка, Уленшпигел се скриваше също както при войника и показваше в рамката едно дръвче, по клоните на което бяха на качени дръжки на ножове, ковчежета, гребени, мастилници, всичко изработено от рог, и се провикваше:

— От какво са направени тия хубави дреболии, уважаеми? Не са ли от роговете, които растат в градините на старите съпрузи? И кой може да каже сега, че рогоносците са безполезни хора в държавата?

И показваше в рамката редом с дръвчето младежкото си лице.

Старият мъж го слушаше, закашляше се от ярост, но хубавичката му жена го погалваше с ръка, за да го успокои, и се приближаваше усмихната до Уленшпигел.

— Ами моя образ — казваше тя — ще ми го покажеш ли?

— Ела още по-близо — отговаряше той.

Тя се приближаваше. Тогава той я целуваше, дето свареше, и отговаряше:

— Твоят образ е щръкналата младост в мъжките панталони.

И хубавичката булка си отиваше, като му даваше един-два флорина.

На някой тлъст и дебелобърнест калугер, който искаше да види сегашния си и бъдещ образ, Уленшпигел отговаряше:

— Сега си долап за шунка, а ще станеш зимник за бира; защото соленото кара човека да пие, не е ли тъй, шишко? Дай ми един патар, задето не те излъгах.

— Чадо — отговаряше калугерът, — ние никога не носим пари.

— Защото парите ви носят — отвръщаше Уленшпигел, — аз зная, че ти ги слагаш в подметките си. Дай ми единия си сандал.

А калугерът казваше:

— Чадо, това са пари на манастира, по все пак за твоя труд аз ще извадя два патара.

Калугерът му ги даде и Уленшпигел ги взе любезно.

Така показваше той образите на жителите на Дамме, на Брюге, на Бланкенберге, че дори и на Остенде.

Вместо да им казва на фламандски: „Jk ben u lieden spiegeb“ — „аз съм вашето огледало“, той им казваше съкратено „Jk ben ulen Spiegel“, тъй както говорят и днес още в Източна и Западна Фландрия.

И оттам му излезе прякорът Уленшпигел.