Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (140) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXXIV

Когато минаваха край Петегемската гора, Ламме каза на Уленшпигел:

— Опекох се; да потърсим сянка.

— Да потърсим — отговори Уленшпигел.

Те влязоха в гората, седнаха на тревата и видяха стадо елени, което минаваше край тях.

— Внимавай добре, Ламме — каза Уленшпигел, като пълнеше германската си аркебуза. — Гледай едрите стари елени, които още имат торбичката си и носят гордо рогата си с девет разклонения. Малки еленчета, техните оръженосци, ситнят край тях и са готови да ги бранят със заострените си рогчета. Те отиват към леговищата си. Приготви ударника на аркебузата, както правя аз. Стреляй. Старият елен е ранен. Едно еленче е ударено в бедрото, то бяга. Да вървим след него, докато падне. Прави, каквото правя аз — тичай, скачай, хвърчи!

— Гледай го ти моя смахнат приятел — рече Ламме, — да тичаме подир елените. Недей хвърча без крила, това е празна работа. Никога няма да ги настигнеш. Ах, жесток другар си ти! Да не мислиш, че аз съм пъргав като тебе? Аз се потя, синко; потя се и ще падна. Ако горският те пипне, ще те обесят. Елените са кралски дивеч, остави ги да си препускат, синко, няма да ги хванеш.

— Ела — рече Уленшпигел. — Чуваш ли шума от рогата му в листака? Също като вихрушка. Виждаш ли младите счупени клонки и листа, които са застлали земята? Тоя път го ударих и в бута; ще го изядем.

— Той не е още опечен — рече Ламме. — Остави нещастните животни да си тичат. Ох, колко е горещо! Аз май ще падна тук и няма да стана.

Изведнъж дрипави и въоръжени хора изпълниха от вси страни гората. Залаяха кучета и хукнаха да гонят елените. Четворица мъже с дивашки вид заобиколиха Ламме и Уленшпигел и ги отведоха на една поляна сред шубраци, дето между жени и деца, настанени на лагер, видяха много мъже, въоръжени с какви ли не саби, арбалети, аркебузи, копия, дълги тояги с железни остриета и с райтерски пистолети.

Уленшпигел им каза:

— Вие шумкари ли сте, или горски братя? Май че живеете тук, събрани заедно, за да се криете от преследвания?

— Ние сме горски братя — отговори един старец, който бе седнал до огъня и готвеше няколко нарязани птици в едно котле. — Но ти кой си?

— Аз — отговори Уленшпигел — съм от хубавата Фландрия, живописец, селяк, благородник, скулптор — всичко заедно. Ей тъй ходя по света, като хваля хубавите и добри неща и се подигравам свободно с глупостта.

— Щом си видял толкова земи — рече старецът, — трябва да можеш да произнесеш Schild ende Vriendt. „Щит и приятел“, както го произнасят жителите на Ганд, иначе си фалшив фламандец и ще умреш.

Уленшпигел произнесе Schild ende Vriendt.

— Ами ти, шкембе — рече старецът, като се обърна към Ламме, — какъв ти е занаятът?

Ламме отговори:

— Да ям и да пия земите, чифлиците, именията си, да търся жена си и да вървя навсякъде заедно с моя приятел Уленшпигел.

— Щом си пътувал толкова — каза старият човек, — ти сигурно знаеш как наричат в Лимбург жителите на Веерт?

— Не зная — отговори Ламме, — но можете ли ми каза името на този безобразен нехранимайко, заради когото жена ми избяга от къщи? Кажете ми кой е и аз веднага ще отида да го убия.

Старият човек рече:

— Две неща има на света, които, избягат ли веднъж, никога не се връщат: похарчени пари и отегчена жена, която е изхвръкнала от къщи.

Сетне се обърна към Уленшпигел.

— Знаеш ли как наричат в Лимбург жителите на Веерт?

— „Заклинатели на калкан“ — отговори Уленшпигел, — защото веднъж един жив калкан паднал от една рибарска количка и някои стари жени, които видели, че рибата скача, я помислили за дявол. „Хайде да повикаме свещеника да направи заклинание на калкана“ — казали те. Свещеникът извършил заклинанието, взел калкана, занесъл си го и направил от него хубаво фрикасе в чест на жителите на Веерт. Да стори бог същото с кървавия крал.

В тоя миг из гората прокънтя лай на кучета. Въоръжени хора, разтичани из гората, викаха, за да уплашат дивеча.

— Това са еленът и малкото, които ударих аз — каза Уленшпигел.

— Ние ще ги изядем — рече старецът. — Но кажи ми, как наричате в Лимбург жителите на Айндховен?

— „Майстори на мандала“ — отговори Уленшпигел. — Един ден неприятелят бил пред портите на града им, а те ги били заключили в мандало от морков. Дошли гъски и с няколко силни удара на лакомите си човки изяли моркова и неприятелят влязъл в Айндховен. Ала за мандалата на тъмниците, в които искат да затворят свободната съвест, ще трябват железни клюнове.

— Щом бог е с нас, кой ще бъде против… — отговори старецът.

Уленшпигел рече:

— Кучешки лай, вой на хора и счупени клони: истинска буря в гората.

— Вкусно ли е еленовото месо? — попита Ламме, като гледаше гозбата.

— Виковете на ония от потерята приближават — рече Уленшпигел на Ламме; — кучетата са съвсем наблизо. Какъв трясък! Еленът! Еленът! Пази се, синко! Фу-у! Противно животно, събори моя дебел приятел на земята, посред тигани, тиганчета, съдове, тенджери и фрикасета. Ето и жените, и девойките бягат, обезумели от ужас. Кръв ли тече от тебе, синко?

— Ти се смееш, вагабонтино — рече Ламме. — Да, кръв тече от мене. Мушна ме с рогата си в задника. На, виж, гащите ми раздрани, месото ми — също, а всички тия хубави мръвки са по земята. И ето на̀, всичката ми кръв ще изтече на земята.

— Тоя елен е предвидлив хирург, той те спаси от дамла — отговори Уленшпигел.

— Фу! Безсърдечен калпазанин! — рече Ламме. — Но аз вече няма да вървя с тебе. Ще остана тук сред тия добри мъже и добри жени. Как не те е срам да бъдеш толкова жесток към моите страдания, когато вървя по петите ти като куче — в сняг, скреж, дъжд, град, вятър, а стане ли горещо — душата ми излиза с потта!

— Раната ти е празна работа. Сложи й една мекица — това ще бъде мушама от пържено — отговори Уленшпигел. — А знаеш ли как наричат жителите на Лувен? Не знаеш, драги приятелю. Добре, тогава аз ще ти кажа, за да престанеш да хленчиш. Наричат ги стрелци на крави, защото един ден били толкова глупави, че стреляли срещу крави, тъй като ги взели за неприятелски войници. Ние пък стреляме срещу испанските пръчове, месото на които вони, но кожата им е годна за барабани. Ами жителите на Тирльомов? Знаеш ли? Пак не. Те носят славния прякор Kirekers. Защото на Петдесетница в тяхната голяма църква една патица лети от амвона над олтара и за тях тя е образът на техния свети дух. Сложи на раната си една палачинка. Ти събираш, без да кажеш ни дума, съдините и падналите мръвки, съборени от елена. Това се казва смел готвач. Отново запалваш огън, слагаш тенджерата със супата на трикраката пиростия; заел си се много внимателно с готвеното. Знаеш ли защо в Лувен има четири чудеса? Не. Аз ще ти кажа. Първо, защото там живите минават под мъртвите; църквата „Сен Мишел“ е построена до градските порти и следователно гробището й е отгоре. Второ, защото камбаните й са вън от камбанарията, както е в църквата „Сен Жак“, дето има една голяма и едва малка камбана; тъй като малката не могли да поставят в камбанарията, оставили я отвън. Трето, защото там има олтар вън от църквата, тъй като фасадата на „Сен Жак“ прилича на олтар. Четвърто, поради камбанарията без гвоздей, защото острият връх на камбанарията на църквата „Сен Гертруда“ е от камък вместо от дърво, а камъните не се заковават с гвоздеи, освен сърцето на кървавия крал, което бих искал да закова на голямата брюкселска порта. Но ти не ме слушаш. Няма ли сол в соса? Знаеш ли защо жителите на Термонд се наричат грейки? Защото един млад принц трябвало да пренощува там през зимата в странноприемницата „Фламандски герб“, но съдържателят не знаел как да стопли чаршафите, тъй като нямал грейка. Той затоплил леглото с младата си дъщеря, но тя, щом чула, че принцът иде, избягала и принцът попитал защо не са оставили грейката. Дано бог заключи Филип в кутия от нажежено желязо, за да служи за грейка в леглото на госпожа Астарта.

— Остави ме на мира — каза Ламме. — Не ме интересуват твоите грейки и камбанарията без гвоздеи, нито другите ти дрънканици. Остави ме да си правя сосовете.

— Пази се — каза му Уленшпигел. — Кучешкият лай не спира, засилва се, кучетата вият, рогът тръби. Пази се от елена. Бягай, рогът тръби.

— Дават от плячката на кучетата — рече старецът; — ела при мръвките си, Ламме, еленът е мъртъв.

— Ще имаме хубаво ядене — каза Ламме. — Вие ще ме поканите на пиршеството, тъй като доста грижи полагам за вас. Сосът на птиците ще стане чудесен, само че мъничко хруска. То е от пясъка, върху който паднаха, когато тоя дяволски елен ми раздра дрехата и месото. Но вие не се ли боите от горските?

— Ние сме много — каза старецът. — Те се страхуват и не ни безпокоят. Същото е и с агентите и съдиите. Градското население ни обича, защото никому не правим зло. Ще живеем още някое време спокойно, докато испанската войска ни обгради. А ако стане това, всички ние — стари и млади мъже, жени, девойки, момчета и момиченца — скъпо ще продадем живота си и по-скоро ще се убием сами един друг, отколкото да търпим хиляди мъки под властта на кървавия херцог.

Уленшпигел каза:

— Мина вече времето, когато можехме да се бием с палача на суша. Трябва да го сразим по море. Идете към Зеландските острови през Брюге, Хейст и Кноке.

— Нямаме пари — казаха те.

Уленшпигел отговори:

— Ето ви хиляда жълтици от принца. Вървете покрай водните пътища — канали, реки и рекички; щом видите кораби със знак ГИХ, някой от вас да запее като чучулига. Ще му отвърне тръбният глас на петел. Значи, сте в приятелска страна.

— Ще го направим — казаха те.

Скоро се показаха ловците, помъкнали с въжета убития елен, и кучетата подире им.

Всички насядаха в кръг около огъня. Те бяха не по-малко от шестдесет души — мъже, жени и деца. Извадиха хляба от торбите и ножовете от ножниците: еленът бе нарязан, одран, изтърбушен и набучен на шиш заедно с дребен дивеч. И когато свърши яденето, видяха, че Ламме хърка, отпуснал глава на гърди, и заспал, облегнат на едно дърво.

Привечер горските братя се вмъкнаха в землянките си, за да спят. Ламме и Уленшпигел направиха същото.

Въоръжени стражи бдяха и пазеха лагера. А Уленшпигел слушаше как сухите листа стенат под нозете им.

На сутринта той си тръгна заедно с Ламме, а хората от лагера му казаха:

— Бъди благословен: ние ще тръгнем към морето.