Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (135) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXIX

Уленшпигел и Ламме вървяха към Ганд и призори стигнаха в Локерен. Наоколо, докъдето поглед стигаше, земята беше в роса; бели и хладни мъгли се влачеха над ливадите. Когато минаваха край една ковачница, Уленшпигел подсвирна като чучулига — птичката на свободата. Тутакси на вратата на ковачницата се показа разчорлена беловласа глава и един слаб глас отвърна, подражавайки бойния зов на петел.

Уленшпигел каза на Ламме:

— Този е ковачът Вастееле, който денем прави лопати, кирки, палешници и удря желязото, докато е горещо, за да изработва хубави решетки за църковни хорове, а нощем често кове и лъска оръжия за войниците на освободената съвест. Това не му е понесло, затуй е блед като призрак, тъжен като прокълнат от бога и толкова слаб, че е станал кожа и кости. Той още не е лягал и сигурно цяла нощ е работил.

— Влезте и двамата — каза ковачът Вастееле — и отведете магаретата си в ливадата зад къщата.

Когато това бе сторено и Ламме и Уленшпигел отидоха в ковачницата, ковачът Вастееле сне в зимника на къщата си всички аби, които бе източил, и всички копия, които бе претопил от желязо, и подреди всекидневната работа на своите работници.

Той погледна Уленшпигел с угаснали очи и го попита:

— Какви новини ми носиш от Мълчаливия?

Уленшпигел отговори:

— Принцът е изгонен от Нидерландия заедно с войската си поради измяната на своите наемници, които крещят: „Пари! Пари!“, когато трябва да се бият. Той се оттегли във Франция с верните си войници, с брат си граф Людвиг и херцога дьо Пои в помощ на наварския крал^[1] и на хугенотите; оттам мина в Германия, в Диленбург, дето много бежанци от Нидерландия са около него. Ти трябва да му изпратиш оръжие и събраните от тебе пари, а пък ние ще се борим по море като свободни хора.

— Ще направя, каквото трябва — каза ковачът Вастееле — аз имам оръжие и девет хиляди флорина. Но вие пристигнахте с магарета, нали?

— Да — отговориха те.

— А като пътувахте, не чухте ли нещо за тримата проповедници, убити, ограбени и хвърлени в една дупка в скалите на Мьоза?

— Да — каза Уленшпигел с голямо спокойствие, — тия трима проповедника бяха шпиони на херцога, платени убийци, за да пречукат Принца на свободата. Ние двамата, Ламме и аз, ги пратихме на оня свят. Парите им са у нас, както и документите им. Ще вземем от тях, колкото е потребно за пътуването ни, останалото ще дадем на принца.

И Уленшпигел разкопча куртката си и куртката на Ламме и измъкна книжа и пергаменти. Ковачът Вастееле ги прочете и каза:

— В тях има планове за битки и за заговори. Аз ще ги изпратя на принца и ще му пиша, че преданите му скитници Уленшпигел и Ламме Гудзак са спасили неговия благороден живот. Аз ще кажа да продадат магаретата ви, за да не ви познаят по добичетата.

Уленшпигел попита ковача Вастееле дали съдът на общинарите в Намюр не е вече изпратил своите шпиони по дирите им.

— Ще ви кажа, каквото зная — отговори Вастееле. — Един ковач от Намюр, безстрашен протестант, се отби завчера при мене под предлог да иска помощ за изработването на решетки, ветропоказатели и други железарски работи за един замък, който ще се строи близо до ла Плант. Разсилният от общинския съд му казал, че неговите шефове се били вече събирали и че бил призован един кръчмар, който живееше на няколкостотин крачки от мястото на убийството. На въпроса, дали е видял убийците, или друг някой, когото би могъл да подозира за убиец, той отговорил: „Видях селяни и селянки, яхнали магарета; едни искаха да пият, без да слизат от добичетата си, други пък идваха да пият в кръчмата — мъжете бира, а жените и девойките — медовина. Видях двама смели селяни, които приказваха, че ще скъсят с една глава господин Орански.“ При тия думи кръчмарят подсвирнал и направил жест, като че търка нож по шия. „За Стоманения вятър ще ви разправя тайно, защото мога да ви разкажа нещо — казал той. Той разправил и го пуснали. От тоя ден насетне съдиите сигурно са пратили писмени нареждания на подчинените си служби. Кръчмарят казал, че е видял само селяни и селянки, яхнали магарета, и от това следва, че ще се нареди да се проследяват всички, които яздят магарета. А принцът, деца, има нужда от вас.“

— Продай магаретата — каза Уленшпигел — и запази парите за касата на принца.

Магаретата бяха продадени.

— Сега — рече Вастееле — вие и двамата трябва да имате по един свободен и независещ от сдруженията занаят; знаеш ли да правиш клетки за птици и мишеловки?

— Правил съм по-рано — каза Уленшпигел.

— А ти? — обърна се Вастееле към Ламме.

— Аз ще продавам палачинки и мекици.

— Елате с мен; ето тук има приготвени клетки и мишеловки; сечива и меден тел, който е потребен за поправки и за направа на нови. Донесе ми ги един от моите шпиони. Това е за тебе, Уленшпигел. А за тебе, Ламме, ето ти една фурничка и едно духало; ще ти дам брашно, масло и дървено масло, за да правиш палачинки и мекици.

— Той ще ги изяде — каза Уленшпигел.

— Кога ще почнем да ги правим? — попита Ламме.

Вастееле отговори:

— Най-напред една-две нощи ще ми помагате: не ще мога да свърша сам многото си работа.

— Гладен съм — рече Ламме, — може ли да се похапне тука?

— Има хляб и сирене — каза Вастееле.

— Без масло ли? — попита Ламме.

— Без масло — каза Вастееле.

— Имаш ли бира или вино? — попита Уленшпигел.

— Аз не пия — отговори той, — но ще отида до близката кръчма „Пеликан“ и ще ви донеса, щом искате.

— Да — каза Ламме, — донеси ни и шунка.

— Ще донеса всичко, каквото искате — каза Вастееле и погледна с голямо презрение Ламме.

Все пак той донесе бира и един пушен свински бут. И развеселеният Ламме яде за петима.

— Кога ще почнем работата?

— Тая нощ — каза Вастееле, — но ти остани в ковачницата и не се страхувай от моите работници. И те са протестанти като тебе.

— Това е добре — рече Ламме.

Привечер, когато удари камбаната за прибиране в къщи и вратите бяха затворени, Вастееле, подпомогнат от Уленшпигел и Ламме, слиза в зимника и донася оттам тежки връзки оръжия.

— Ето — каза той — двадесет аркебуза, които трябва да се поправят, тридесет парчета желязо, от които трябва да се направят копия, и олово, което трябва да се претопи в хиляда и петстотин куршума; вие ще ми помагате.

— С двете си ръце — каза Уленшпигел, — защо нямам четири, за да мога да ти помагам!

— Ламме ще ни помага — каза Вастееле.

— Да — рече Ламме жаловито и сънливо от преяждане и преливане.

— Ще топиш олово — рече Уленшпигел.

— Ще топя олово — каза Ламме.

Като топеше оловото и лееше куршуми, Ламме поглеждаше свирепо ковача Вастееле, който го караше да стои буден, когато умираше за сън. Той Лееше куршумите мълчаливо, с яд и страшно му се искаше да излее стопеното олово върху главата на ковача Вастееле. Но се сдържа. Ала към полунощ го хвана яростта, сломи го преумората и докато Вастееле и Уленшпигел лъскаха търпеливо топовете, аркебузите и копията, той държа с пресипнал глас следното слово на ковача:

— Ето — каза Ламме, — ти си мършав, блед и хилав, вярващ в добросъвестността на принцовете и на големците в тоя свят и пренебрегващ от прекалено усърдие тялото си, твоето благородно тяло, като го оставяш да вехне в нищета и унижение. Не за това бог и природата са го създали. Знаеш ли ти, че за да може да диша нашата душа, която е диханието на живота, има нужда от бакла, от месо, от бира, от вино, от шунка, от луканки, от наденици и от почивка; а ти живееш с хляб, вода и бодърствуване.

— Отде тоя дар слово у тебе? — попита Уленшпигел.

— Той не знае какво говори — отвърна тъжно Вастееле.

Но Ламме се ядоса и продължи:

— Зная по-добре от тебе. Казвам, че сме луди, аз, ти и Уленшпигел, дето си вадим очите за всички тия принцове и големци на земята, които биха ни се смели много, ако ни видеха как пукаме от умора и не можем да спим, за да ковем оръжия и да леем куршуми за тях. В това време те пият френско вино и ядат германски угоени петли в златни потири и в английски калаени съдове и пет пари не дават дали техните врагове не ни режат нозете с косите си и не ни хвърлят в кладенците на смъртта, докато ние търсим във въздуха бога, по чиято милост те са могъщи. В това време те, които не са нито протестанти, нито калвинисти, нито лютерани, нито католици, а пълни скептици, купуват и завоюват княжества, ядат имотите на монасите, на свещениците и на манастирите, имат всичко — девственици, жени, леки момичета, и пият в златните си потири за своето непрекъснато веселие, за нашите вековечни глупости, лудории, скудоумия и за седемте смъртни грехове, които те вършат под твоя нос, о, ковачо Вастееле, измършавял от прехласване. Погледни полята, ливадите, погледни узрелите нивя, овощните градини, добитъка; златото, което излиза от земята; погледни дивите зверове в горите, птиците в небето, вкусните жълтунки и дроздове, главата на глигана, бута на сърната: всичко е за тях лов, риболов, суша, море, всичко. А ти, ти прекарваш живота си с хляб и вода и ние се съсипваме тук за тях без сън, без ядене и пиене. И когато умрем, те ще ритнат с крак нашите мърши и ще рекат на майките ни: „Направете други, от тия няма вече полза.“

Уленшпигел се смееше, без да продума. Ламме лъхтеше от негодувание, но Вастееле каза меко:

— Думите ти са лекомислени. Аз не живея за свински бутове и за бира, нито за жълтунки, но за да възтържествува свободата на съвестта. Принцът на свободата прави същото, което правя и аз. Той жертвува имота си, почивката си и щастието си, за да изгони от Нидерландия палачите и тиранията. Прави като него и се помъчи да отслабнеш. Народите не се спасяват с грижа за голям корем, а с горда мъжественост и с безропотно изтърпяване до последния час на тежестите. А сега, ако ти се спи, иди да спиш.

Но Ламме не отиде, защото се почувствува посрамен.

И те ковяха оръжие и ляха куршуми до сутринта. И така — три дни.

След това тръгнаха през нощта за Ганд, като продаваха по пътя клетки, мишеловки и мекици.

Спряха се в Мьолестее^[2], градчето на мелниците, всички покриви на което са червени: уговориха се да тръгнат всеки поотделно да върши занаята си и да се намерят вечерта, преди да удари камбаната за прибиране, в кръчмата „Лебеда“.

Ламме обикаляше улиците на Ганд, продавайки мекици; тоя занаят почна да му се харесва и той търсеше жена си, като изпразваше множество кани и ядеше непрекъснато. Уленшпигел предаде писмата на принца и свършилия медицина Якоб Сколап на шивача Лиевен Смет, на Жан дьо Вулфшегер, на бояджията Жилне Коарн и на керемидаря Жан дьо Роозе; те му предадоха парите, които бяха събрали за принца, и му казаха да почака няколко дни в Ганд и околностите, за да му дадат още.

По-късно тия хора бяха обесени за ерес на новата бесилка и останките им бяха заровени в Полето на бесилките, близо до портата на Брюге.