Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (159) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

IX

Уленшпигел, Ламме и Нел, както и техните приятели и спътници вземаха от манастирите парите, ограбени от народа чрез църковни шествия, фалшиви чудеса и други католически хитрини. Това противоречеше на заповедта на Мълчаливия, принца на свободата, но парите отиваха за водене на войната. Ламме Гудзак, който не се задоволяваше само с пари, плячкосваше от манастирите и свински бутове, наденици, шишета бири и вино и се връщаше оттам весел с накичени по портупея му птици — гъски, пуйки, охранени петли, кокошки и пилета, мъкнейки с въже подире си няколко манастирски телета и свини. Това е, думаше той, според правото на войната.

Той се радваше много на всяка плячка и я занасяше на кораба, за да си направят угощение, но се оплакваше, че готвачът е пълен невежа в науката за сосовете и фрикасетата.

Тоя ден Голтаците, които здравата си бяха сръбнали винце, казаха на Уленшпигел:

— Ти винаги подушваш какво ново има на сушата; знаеш и всички бойни приключения: попей ни за тях. Ламме ще бие барабана, а хубавичката флейта ще писука в такт с песента ти.

И Уленшпигел каза:

— През един ясен и хладен майски ден Людвиг Паса у ски иска да влезе в Монс, но не вижда около себе си нито своята пехота, нито конницата си. Неколцина негови хора държат отворена една от градските порти и един мост — спуснат, за да може той да превземе града. Но гражданите завземат портата и моста. Де са войниците на граф Людвиг? Още малко и гражданите ще дигнат моста, Граф Людвиг свири с рог.

И Уленшпигел изпя:

Де са твоите пеши и конни войници?

В гората залутани те тъпчат с нозе

изсъхнали клонки и цъфнали момини сълзи

и слънцето божие огрява лицата им,

червени войнишки лица, и лъщи

по техните бойни коне.

Граф Людвиг ги търси, зове ги със рог.

Те чуват. И тихичко бий барабанът за сбор.

 

В силен тръс карай, юздите във пяна!

Светкавичен, призрачен бяг;

вихрушка стоманена и страшен звънтеж,

летящи ездачи във брони.

По-бързо! По-бързо! На помощ!… Напред!

Че мостът се дига… От острите шпори

конете са цели във кръв.

А мостът се дига: отиде градът!

 

Те спират пред него. Дали не е късно? Препускай лудешки! Юздите във пяна!

И яхнал на кон, Титоа дьо Шомон

избърза и скочи на моста, свали го.

Град Монс е превзет! Не чуваш ли как паважът кънти от бясна езда,

от вихър стоманен и звън?

 

Ура, да живеят и Шомон, и коня!

Тръбете победно, барабани бийте!

Сега е коситба, ливадите лъхат аромат на билки,

чучулига с песен в небето лети.

Ура, да живее птичката свободна!

Бийте барабана за радост и слава.

Дайте да се чукнем за Шомон и коня!

Превзехме града ний!… Да живей Голтака!

И Голтаците пееха на корабите: „Погледни войниците си, Исусе. Наточи нашето оръжие, господи. Да живее Голтака!“

И усмихната, Нел писукаше с флейтата си, Ламме удряше барабана, а нагоре към небето — божия храм, се издигаха златните чаши и химните на свободата. И вълните като сирени, светли и хладни, мълвяха съзвучно около кораба.