Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (161) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XI

През една черна нощ, когато бурята тътнеше в струпаните облаци, Уленшпигел седеше върху палубата на кораба до Нел.

— Всички светлини по нашите кораби са угасени — каза той. — Ние сме лисици, които дебнат нощем минаването на испанските птици, тоест на техните двадесет идва асабри, богати кораби, дето блестят фенери — звездите на тяхното нещастие. И ние се носим срещу тях.

Нел каза:

— Тая нощ е нощ на магьосниците. Небето е черно като устата на пъкъла, светкавиците блестят като усмивката на сатаната, далечната буря бучи глухо, чайките хвърчат със силни крясъци: морето върти като сребърни водни змии своите фосфоресциращи вълни. Тил, любими, ела да отидем в света на духовете. Вземи праха за виденията.

— Ще видя ли Седмината, миличка?

И те взеха праха.

И Нел затвори очите на Уленшпигел, а Уленшпигел затвори очите на Нел. И видяха страшно зрелище.

Небето, земята и морето бяха изпълнени с мъже, жени и деца, които работеха, плуваха, пътуваха или мечтаеха. Морето ги люлееше, земята ги носеше. И те гъмжаха като змиорки в кошница.

В средата на небето бяха седнали върху седем престола седем мъже и жени, всеки с по една блестяща звезда на челото, но бяха толкова смътни, че Нел и Уленшпигел виждаха ясно само техните звезди.

Морето се изкачи чак до небето и подмяташе в пяната си безброй множество кораби, мачтите и въжетата на които се блъскаха, кръстосваха, чупеха и премазваха от буйните движения на вълните. След това един кораб се очерта сред другите. Корпусът му беше от пламтящо желязо, килът му от стомана, остра като нож. Когато той мина, водата изпищя жаловито. На задната част на кораба седеше ухилена Смъртта и държеше в едната ръка своята коса, а в другата камшик, с който шибаше седем същества. Едното от тях беше тъжен, слаб, горд и мълчалив мъж. Той държеше в едната си ръка скиптър, а в другата — сабя. До него бе яхнало коза едно червенобузесто момиче с разголени гърди, с разтворена рокля и живи очи. То се протягаше похотливо към един стар евреин, който събираше гвоздеи, и към един дебел, надут човек, който падаше всеки път, когато тя го изправяше, а една мършава и свирепа жена удряше и двамата. Нито дебелият човек, нито червенобузестата му спътница отвръщаха на ударите. Сред тях един монах ядеше наденици. На земята една жена пълзеше като змия между другите. Тя хапеше стария евреин заради старите гвоздеи, надутия човек — защото той беше много доволен, червенобузестата жена — заради влажния блясък на очите й, монаха — за неговите наденици и мършавия мъж — заради скиптъра му. И скоро всички почнаха да се бият един друг.

Когато те отминаха, битката по морето, на небето и земята стана ужасна. Заваля дъжд от кръв. Корабите бяха разбити от ударите на брадви, аркебузи и топове. Късове от тях хвърчаха във въздуха посред барутния дим. На земята войски се сблъскваха като бронзови стени. Градове, села и житни ниви горяха сред викове и сълзи; високите камбанарии, каменни дангели, изрязваха сред огъня гордите си очертания и падаха след това с трясък като отсечени дъбове. Черни конници, безбройни и в гъсти редиш като орди от мрави, със сабя в едната ръка и пистолет в другата, удряха мъже, жени и деца. Някои правеха дупки в леда и хвърляха в тях живи старци; други режеха гърдите на жените и посипваха отгоре пипер, трети бесеха деца по комините. Ония, които се уморяваха да убиват, изнасилваха някоя девойка или жена, пиеха, играеха на зарове ровеха купчините плячкосано злато и бъркаха в тях с чер вените си пръсти.

Седемте, увенчани със звезди, викаха:

— Милост за злочестия свят!

А призраците се кикотеха. И гласовете им приличаха на гласовете на хиляди морски орли, които крещят заедно. И Смъртта размахваше косата си.

— Чуваш ли ги? — каза Уленшпигел. — Това са хищните птици, които дебнат нещастните хора. Те се храня с малки птици — простите и добри хорица.

Седемте, увенчани със звезди, викаха:

— Любов, справедливост и милосърдие!

А седемте призрака се кикотеха. И техните гласове приличаха на гласовете на хиляди морски орли, които крещят заедно. И Смъртта ги удряше с камшика си.

И корабът се носеше по вълните, като прерязваше на две и кораби, и лодки, и хора, и жени, и деца. Над морето ехтеше жалбата на жертвите: „Милост!“

И червеният кораб минаваше над всички тях, а в това време призраците се смееха и крещяха като морски орли.

И Смъртта, разкикотена, пиеше вода, примесена с кръв.

И когато корабът се скри в мъглата, битката престана, а Седемте, увенчани със звезди, изчезнаха.

И Уленшпигел и Нел не виждаха вече нищо освен черното небе, бурното море, мрачните облаци, които се спускаха над фосфоресциращата вода, и съвсем наблизо — червени звезди.

Това бяха фенерите на двадесет и двата асабри. Морете и гръмотевицата ехтяха глухо.

И Уленшпигел удари тихичко камбаната за тревога и извика:

— Испанецът, испанецът! Той отива към Флисинген.

И викът се повтори по цялата флота.

И Уленшпигел каза на Нел:

— Сива сянка пада върху небето и морето. Фенерите светят вече слабо, зора се пуква, вятърът става хладен, вълните пръскат пяната си над палубата на корабите, силен дъжд се излива и веднага престава, слънцето изгрява радостно и позлатява гребена на вълните: това е твоята усмивка, Нел, свежа като сутринта, нежна като слънчев лъч.

Двадесет и двата асабри минават: по корабите на Голтаците барабаните бият, флейтите пищят; дьо Люмей вика: „Напред в името на принца!“ Евон Питерсен Ворт, вицеадмирал, вика: „В името на господин Орански и на господин адмирала напред!“ По всички кораби: „Йохана“, „Лебед“, „Ана Ми“, „Голтака“, „Компромис“, „Егмонт“, „Дьо Хоорн“, „Вилхелм Мълчаливия“; всички капитани викат: „В името на господин Орански и на господин адмирала напред!“

— Напред! Да живее Голтака! — викат войниците и матросите.

Корабът на Трелонг „Бриел“, дето са Ламме и Уленшпигел, следван отблизо от „Йохана“, „Лебед“ и „Голтака“, залавя четири асабри. Голтаците хвърлят във водата всички испанци, пленяват нидерландците, изпразват корабите като черупки на яйца и ги пускат в залива да се носят от вълните без мачти и платна. След това тръгват да преследват осемнадесетте други асабри. Силен вятър духа откъм Анверс, бордовете на бързите кораби се навеждат към водата от тежестта на платната, издути като бузите на калугер от миризмата на готварницата. Испанските кораби плават бързо; Голтаците ги преследват чак до залива на Миделбург под огъня на укрепленията. Там започва кървава битка: Голтаците се втурват с брадви върху палубите на корабите, които скоро се покриват с отсечени ръце и крака, така че след битката трябва да ги хвърлят с кошове в морето. Укрепленията стрелят срещу тях; те не искат да знаят и с вика: „Да живее Голтака!“ вземат от испанските кораби барут, оръдия, чували жито, изгарят корабите, след като са ги изпразнили, и тръгват към Флисинген, оставяйки ги пламнали и димящи в залива.

Оттам те ще изпратят групи да пробият язовете на Зеландия и Холандия и да помагат за строежа на нови кораби, особено на сто и четиридесет тонни кораби, които носят до двадесет чугунени оръдия.