Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (126) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XX

Те пътуваха така, провесили нозе от двете страни на магаретата.

Ламме предъвкваше още обяда си и гълташе с удоволствие свежия въздух. Неочаквано Уленшпигел го шибна силно с камшика си по задника, който се беше издул на седлото като възглавничка.

— Какво правиш? — извика жално Ламме.

— Кое? — отвърна Уленшпигел.

— Тоя удар с камшика… — рече Ламме.

— Какъв удар с камшик?

— Който ми шибна — отговори Ламме.

— От лявата ти страна ли? — попита Уленшпигел.

— Да, от лявата страна и по задника ми. Защо направи това, вагабонтин неден?

— От невежество — отговори Уленшпигел. — Много добре зная какво е камшик, както и какво е задник на тясно седло. Та като видях тоя задник — широк, издут, изпънат и по-голям от седлото, казах си: щом човек не може да го щипне с пръст, ремъчето на камшика също няма да го щипне. Сбърках.

При тия думи Ламме се засмя, а Уленшпигел продължи:

— Но в тоя свят не само аз греша от невежество и много други глупци, които разстилат тлъстините си върху седло на магаре, биха могли да ме превъзхождат. Ако камшикът ми е сбъркал с твоя задник, ти сбърка много по-тежко с краката ми, когато им попречи да изтичат при девойката, която се закачаше в градината.

— Мършо за гарваните! — рече Ламме. — Значи, това е било отмъщение!

— Мъничко — отговори Уленшпигел.