Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (132) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXVI

А в това време той и Ламме яздеха магаретата.

— Слушай, Ламме — каза Уленшпигел, — благородниците на Нидерландия от завист към Орански измениха на съюзниците, на свещения съюз, това смело споразумение, подписано за доброто на родината. Егмонт и дьо Хоорн бяха също изменници, и то без полза за тях; Бредероде умря и в тази война не ни остана никой друг освен бедния народ на Брабан и на Фландрия, който очаква своите честни водачи, за да тръгне напред: и освен това, синко, островите на Зеландия, както и Северна Холандия, дето принцът е управител, и още по-далеко, край морето, Едзар, граф на Емден и на Източна Фрисландия.

— Уви! — рече Ламме. — Виждам ясно, че ние се движим между бесилото, колелото и кладата, умиращи от глад, изтощени от жажда и без никаква надежда за почивка.

— Ние сме само в началото — отговори Уленшпигел. — Ще се съгласиш, че всичко това е удоволствие за нас: убиваме враговете си, подиграваме се с тях, кесиите ни са пълни с флорини; натъпкани сме с месо, с бира, с вино и ракия. Какво още ти трябва, чувал, пълен с перушина? Искаш ли да продадем магаретата и да купим коне?

— Синко — рече Ламме, — конският тръс не е за човек с моето телосложение.

— Седни на добичето си, тъй както седят селяните — отговори Уленшпигел, — и никой няма да ти се надсмива, защото ти си облечен като селянин и не носиш като мене сабя, а само тояга с желязо накрая.

— Синко — рече Ламме, — сигурен ли си, че нашите пътни листове ще ни послужат в малките градове?

— Че нали имам свидетелството на свещеника — каза Уленшпигел — с голям восъчен църковен печат, който се мъдри в двата края на пергамента, както и двете ни бележки за изповед? Войниците и агентите на херцога не могат стори нищо на двама души, тъй добре защитени. Ами черните броеници, които ще продаваме! И двамата сме райтери, ти — фламандец, аз — германец, които пътуват по изрична заповед на херцога, за да спечелят за светата католическа вяра чрез продажба на свещени предмети тукашните еретици. Така ние ще проникнем навред при благородните господа и в богатите манастири. И те ще ни оказват благоговейно гостоприемство. 11 ние ще узнаваме тайните им. Оближи си бърните, мой хрисим приятелю.

— Синко — рече Ламме, — значи, пие ще се занимаваме там с шпионство.

— Според закона и правото на войната — отговори Уленшпигел.

— Ако научат за случката с тримата проповедници, сигурно няма да оцелеем — рече Ламме.

Уленшпигел запя:

На моето знаме „Живот“ аз написах,

живот в светлината мечтана.

Едната ми кожа е моята собствена,

а втората — чиста стомана.

Но Ламме въздъхна:

— Аз имам само една твърде мека кожа и най-лекият удар от меч веднага ще я продупчи. По-добре ще направим да хванем някой полезен занаят, отколкото да скитосваме надлъж и нашир, за да служим на всички тия важни господа, които носят кадифени гетри и ядат жълтунки на позлатени маси. За нас — бой, опасности, сражения, дъжд, град, сняг и постни скитнишки чорби. За тях — вкусни наденици, тлъсти петли, ароматни дроздове и сочни ярки.

— Лигите ти потекоха, мили приятелю — рече Уленшпигел.

— Де сте вие, пресни хлябове, златисти палачинки, вкусни кремове? Де си ти, жено моя?

Уленшпигел отговори:

— Пепелта удря сърцето ми и ме тласка в бой. Но ти, кротко агънце, ти нямаш да мъстиш нито за смъртта на баща си и майка си, нито за скръбта на близките си, нито за сегашната си бедност, остави ме да вървя сам нататък, където трябва да вървя, щом умората от войната те плаши.

— Сам? — рече Ламме.

И той веднага спря магарето си и то почна да скубе трънаците, с които бе обрасъл целият път. И магарето на Уленшпигел спря и почна също да пасе.

— Сам? — рече Ламме. — Ти няма да ме оставиш самичък, синко, това би било истинска жестокост. След като загубих жена си, да загубя и приятеля си — това няма да го бъде! Няма вече да се оплаквам, обещавам ти. И щом трябва — той дигна гордо глава, — ще вървя под дъжд от куршуми, да! И сред мечове, да! Срещу тия отвратителни войскари, които пият кръв като вълци. И ако някой ден падна в нозете ти окървавен и поразен смъртно, погреби ме, а ако видиш жена ми, кажи й, че съм умрял, защото не можах да живея в тоя свят, без да съм обичан от някого. Не, не бих могъл, синко Уленшпигел!

И Ламме заплака. А Уленшпигел се разчувствува, като видя това кротко мъжество.