Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (146) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XL

По пътя за Брюге Уленшпигел каза на Ламме:

— Ние похарчихме много пари за набиране на войници, за заплащане на агентите, за подарък на циганката и за тия мекици, които ти предпочиташе непрекъснато да ядеш, вместо да продаваш. Ала въпреки желанието на корема ти време е вече да заживеем по-разумно. Дай ми твоите пари, аз ще държа общата кесия.

— Съгласен съм — рече Ламме. И като му я даваше, продължи: — Все пак не ме оставяй да умра от глад, защото не бива да забравяш, че съм дебел и едър и ми е необходима питателна и изобилна храна. За тебе пък, мършав и хилав, не е лошо да живееш ден за ден, да ядеш, каквото намериш, или изобщо да не ядеш, също като дъските по кейовете, които живеят с въздух и дъжд. Но мене ме изтощава въздухът, а дъждът ме изгладнява и аз имам нужда от други угощения.

— Ще имаш — каза Уленшпигел — угощенията на добродетелните пости. И най-претъпканите кореми не могат да й се съпротивят; като се свиват постепенно, те правят да олекне най-тежкият човек. И скоро ще те видим, отслабнал достатъчно, да тичаш като елен, мили ми приятелю Ламме.

— Горко ми — рече Ламме. — Каква ли ще бъде отсега нататък моята жалка съдба? Гладен съм, синко, и искам да вечерям.

Мръкваше. Те стигнаха в Брюге през Гандската порта. Показаха пътните си листове. Платиха половин сол^[1] за себе си и два за магаретата и влязоха в града; Ламме се замисли върху думите на Уленшпигел, като че се отчая.

— Ще вечеряме ли скоро? — рече той.

— Да — отговори Уленшпигел.

Те отседнаха в странноприемницата „Сирената“, върху покрива на която имаше позлатен ветропоказател, изобразяващ сирена.

Настаниха магаретата в обора и Уленшпигел поръча вечеря за себе си и за Ламме — хляб, бира и сирене.

Стопанинът се усмихваше подигравателно, като им слагаше тая оскъдна вечеря; Ламме ядеше лакомо и гледаше отчаяно Уленшпигел, чиито челюсти дъвчеха твърде стария хляб и неузрялото още сирене така, като че те бяха жълтунки. А Ламме пиеше малката си бира без удоволствие. Уленшпигел се смееше, виждайки го толкова тъжен. Имаше и още един, който се смееше в двора на странноприемницата и от време на време показваше муцуната си на прозореца. Уленшпигел видя, че това беше някаква жена, която криеше лицето си. Той помисли, че е някоя закачлива прислужница и вече не се сети за нея; но като видя Ламме блед, тъжен и отпаднал поради незадоволените му коремни въжделения, той се смили и решила поръча на другаря си омлет с кървавица, говеждо с бакла или друга топла гозба; ала в това време влезе стопанинът, свали шапка и каза:

— Ако господа пътниците желаят по-хубава вечеря, нека кажат какво искат.

Ламме разтвори широко очи, а устата си — още повече, и погледна Уленшпигел с плахо вълнение.

Уленшпигел отговори:

— Пътуващите работници не са богати.

— Случва се все пак — рече стопанинът — да не знаят какво притежават. — И посочи Ламме: — Това добродушно лице струва колкото две други. Какво ще обичат господата да хапнат и пийнат? Омлет с тлъста шунка, гозба от бъбреци и шкембе, готвена днес, курабии, охранен петел, който се топи в устата, хубав кебап със сос от четири подправки, бира от Анверс или от Брюге, лувенско вино, тип бургундско? И то без да плащате.

— Донесете всичко — каза Ламме.

Скоро масата бе наредена и Уленшпигел много се забавляваше, като гледаше как клетият Ламме, по-гладен отвсякога, се нахвърли на омлета, на бъбреците и шкембето, на петела, на шунката, на кебапа и наливаше в гърлото си литри бира и лувенско вино, тип бургундско.

Когато не можеше вече да яде, той изпъшка блажено като кит и погледна наоколо си да види дали няма още нещо за хапване. И изхруска трохите от курабиите.

Нито Уленшпигел, нито той бяха видели хубавичката муцунка, която поглеждаше през прозорците и се мяркаше насам-натам из двора. Съдържателят им донесе горещо вино с канела и захар и те продължиха да пият. И пяха.

Когато удари камбаната за прибиране в къщи, той ги попита не искат ли да се качат всеки в своята голяма и хубава стая. Уленшпигел отговори, че една малка стая стига и за двамата. Съдържателят каза:

— Нямам малки стаички; всеки от вас ще има по една господарска стая, без да плаща.

И действително той ги заведе в богато наредени с мебели и килими стаи. В стаята на Ламме имаше голямо легло.

Уленшпигел, който бе пил много и умираше за сън, остави Ламме да си легне и скоро той стори същото.

На другия ден по обяд той влезе в стаята на Ламме и го намери, че спи и хърка. До него имаше хубавичка кесийка, пълна с пари. Отвори я и видя, че бяха жълтици и сребърни патари.

Той раздруса Ламме; за да го събуди; Ламме се опомни, потърка очи, погледна неспокойно наоколо си и каза:

— Жена ми! Де е жена ми?

И като посочи в леглото празното място до себе си, рече:

— Преди малко тя беше тук.

Сетне скочи от леглото, погледна отново навсякъде, претърси всички ъгли и ъгълчета на стаята, алкова и скриновете, тупна с крак и рече:

— Жена ми! Де е жена ми?

Съдържателят чу шума и се качи.

— Обеснико — каза Ламме, като го стисна за гушата, — де е жена ми? Какво направи с жена ми?

— Нетърпелив пътнико — каза съдържателят, — жена ти ли? Каква жена? Ти дойде сам. Аз не зная нищо.

— Ха! Той не знаел нищо — каза Ламме, като претърсваше наново всички ъгли и ъгълчета на стаята. — Ах! Тая нощ тя беше тук, в леглото, както през времето на нашата хубава любов. Да, де си, миличка?

И той хвърли кесийката на земята:

— Не ми трябват парите ти, а ти ми трябваш, твоето сладко тяло, твоето добро сърце, о, моя обична! О, небесни радости! Няма да се върнете вече. Мое сладко съкровище, аз бях свикнал вече да не те виждам и да живея без любов. А сега, след като отново ме завладя, ти ме изоставяш. Искам да умра. О! Жена ми, къде е моята жена?

Хвърли се на земята и заплака с горещи сълзи. Сетне отвори изведнъж вратата, хукна по риза из цялата странноприемница и по улицата и почна да вика:

— Жено! Де е моята жена?

Но скоро се върна, защото зли хлапетии почнаха да му дюдюкат и да хвърлят камъни по него.

А Уленшпигел го накара да се облече и му каза:

— Не се отчайвай, щом си я видял, пак ще я видиш. Щом се е върнала при тебе, значи, още те обича, защото сигурно тя е платила вечерята и господарските ни стаи и е оставила на леглото ти тая кесийка. Пепелта ми казва, че една невярна жена няма да направи такова нещо. Недей плака вече, а да вървим да защищаваме татковината си.

— Нека останем още в Брюге — каза Ламме, — ще пребродя целия град и ще я намеря.

— Няма да я намериш, щом се крие от тебе — рече Уленшпигел.

Ламме поиска обяснение от съдържателя, но той не рачи да му каже нищо.

И си тръгнаха за Дамме.

Из пътя Уленшпигел каза на Ламме:

— Защо не ми кажеш как я намери нощес до себе си и как си отиде?

— Синко — отговори Ламме, — ти знаеш, че бяхме гуляли с месо, бира и вино и че когато се качвах за спане, лишах с голяма мъка. Носех, за да си светя, голяма восъчна свещ като някой благородник и преди да си легна, сложих светилника на един сандък; вратата остана полуотворена, сандъкът бе съвсем близо до нея. Събличах се и гледах леглото си много любовно, зажаднял за сън; изведнъж восъчната свещ угасна. Чух нещо като дихание и шум от леки стъпки в стаята си; но тъй като сънят надви страха ми, повалих се като труп в леглото. Тъкмо на заспиване един глас, нейният глас — о, жено моя, клета моя жено! — ми каза: „Добре ли вечеря, Ламме?“ и гласът й беше съвсем близо до мене, както лицето и сладкото й тяло.