Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (103) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XVII

Уленшпигел и Ламме, яхнали по едно магаре, които им беше дал Симон Симонсен, един от верните хора на принц Орански, ходеха навсякъде, предупреждаваха гражданите за злокобните намерения на кървавия крал и винаги дебнеха да научат новините, които идеха от Испания.

Облечени като селяни, те продаваха зеленчук и обикаляха пазарите.

Когато се връщаха от брюкселския пазар, видяха в една стая в долния етаж на каменна къща на кея хубава дама, облечена в сатенена рокля, с ярки бузи, пълни гърди и живи очи.

Тя казваше на младата и свежа готвачка:

— Изтъркай по-добре тигана, защото не обичам сос с ръжда.

Уленшпигел надникна през прозореца и рече:

— А пък аз обичам всякакви, защото гладният стомах не избира много гозбите.

Дамата се обърна.

— Кой е тоя — каза тя, — който се меси в моето ядене?

— О, прекрасна госпожо — отговори Уленшпигел, — ако бихте пожелали да приготвим заедно някое ястие, аз ще ви науча на гозби, които случайният пътник знае, но не са познати на хубавите дами домошарки.

Сетне цъкна с език и рече:

— Жаден съм.

— За какво — попита тя.

— За тебе — рече той.

— Той е хубав мъж — каза готвачката на дамата. — Да го поканим да влезе и да ни разкаже приключенията си.

— Но те са двама — каза дамата.

— Аз ще се занимавам с единия — отвърна готвачката.

— Госпожо — рече Уленшпигел, — ние сме двама наистина, аз и моят нещастен Ламме, който не може да носи и сто ливри на гръб, но като нищо носи в корема си петстотин ливри месо и питиета.

— Моето момче — рече Ламме, — не се подигравай с мене клетия: толкова скъпо ми струва да напълня тоя корем.

— Днес няма да ти струва дори един лиар — каза дамата. — Влезте и двамата.

— Но — рече Ламме — имаме и две магарета, които сме яхнали.

— В конюшнята на господин граф дьо Мегем^[1] има достатъчно овес — отговори дамата.

Готвачката остави тигана и заведе в двора Уленшпигел и Ламме, възседнали магаретата, които веднага зареваха.

— Това — каза Уленшпигел — е сигналът за предстоящото ядене. Клетите магарета тръбят от радост!

Когато и двамата слязоха, Уленшпигел каза на готвачката:

— Ако ти беше магарица, щеше ли да искаш магаре като мене?

— Ако бях жена — отговори тя, — щях да искам някой момък с весело лице.

— Че какво си тогава, щом не си нито жена, нито магарица? — попита Ламме.

— Аз съм девственица — рече тя, — девственицата не е жена, а още по-малко магарица; разбираш ли, шишко?

Уленшпигел каза на Ламме:

— Не й вярвай, тя е половина от леко момиче и четвърт от две дяволици. Със своите плътски дяволии тя вече си е запазила място върху един дюшек в ада, за да гали там Велзевул.

— Зъл присмехулнико — рече готвачката, — ако косите ти бяха конски косми, не само не бих легнала, но не бих дори стъпила върху дюшек, пълен с тях.

— А аз — рече Уленшпигел — бих искал да изям всичките ти коси.

— Ласкателю — рече дамата, — всички ли жени искаш да имаш?

— Не — отговори Уленшпигел, — стигат ми хиляда, ако са слети в една-едничка като вас.

Дамата му каза:

— Най-напред изпий една кана бира, изяж малко шунка, отрежи си от жигото, излапай тоя пастет и глътни тая салата.

Уленшпигел сплете ръце:

— Шунката — рече той — е хубаво месо; бирата — небесно питие; жигото — божествено; от пастета езикът трепери от удоволствие в устата ти; сочната салата е царско ядене. Но блажен ще бъде онзи, на когото ще дадете да се навечеря с вашата красота.

— Вижте го какво дрънка — рече тя. — Яж първо, негоднико!

Уленшпигел отговори:

— Няма ли да прочетем „Благословение господно“ преди „Благодаря ти, господи“?

— Няма — рече тя.

Тогава Ламме изпъшка:

— Гладен съм.

— Ще ядеш — рече хубавата дама, — щом нямаш друга грижа, освен да ядеш печено месо.

— И прясно също така, каквато беше жена ми — каза Ламме.

При тия думи готвачката се намуси. Но все пак те ядоха до пресищане и пиха здравата. А освен това дамата даде през нощта и вечеря на Уленшпигел, така бе и на другия ден и през следните дни.

Магаретата получиха двойна мяра овес, а Ламме — двойни порции. През цялата седмица той не излезе от готварницата и се наслаждаваше от гозбите, но не и от готвачката, защото мислеше за жена си.

Това ядоса момичето, което казваше, че не е трябвало да безпокои хората, щом мисли само за стомаха си.

А през това време Уленшпигел и дамата живееха приятелски. И един ден тя му каза:

— Тил, ти се държиш съвсем неприлично: кой си ти?

— Аз — рече той — съм син на Щастливия случай и Приятната среща.

— С това не казваш нищо лошо за себе си — рече тя.

— От страх да не ме похвалят другите — отговори Уленшпигел.

— Ще поемеш ли защитата на твоите преследвани братя?

— Пепелта на Клаас удря гърдите ми — отговори Уленшпигел.

— Колко си хубав сега! — рече тя. — Кой е този Клаас?

Уленшпигел отговори:

— Баща ми, който бе изгорен заради вярата.

— Граф дьо Мегем съвсем не прилича на тебе — рече тя; — той иска да потопи в кръв родината ни, която аз обичам, защото съм родена в тоя славен град Анверс. Трябва да знаеш, че той се е споразумял с брабанския съветник Шейф да пусне в Анверс неговите десет роти пехота.

— Аз ще съобщя това на гражданите — каза Уленшпигел — и още сега ще тръгна — бърз като призрак.

Той отиде и на другия ден гражданите бяха въоръжени.

Но Уленшпигел и Ламме, които бяха завели магаретата си у един арендатор на Симон Симонсен, трябваше да се крият от граф дьо Мегем, който бе поръчал да ги търсят навсякъде, за да ги обеси; защото му бяха казали, че двама еретици са пили от неговото вино и яли от неговото месо.

Той беше ревнив и каза това на хубавата си дама, която скърца със зъби и от яд пада в несвяст седемнадесет пъти. Същото стори и готвачката, но не толкова начесто, и се закле във вечното спасение на душата си и в мястото си в рая, че нито тя, нито господарката й са направили нещо друго, само са дали остатъците от яденето на двамата бедни поклонници, които — яхнали хилавите си магарета — се спрели пред прозореца на готварницата.

През тоя ден се проляха толкова сълзи, че подът цял се измокри. Като видя това, достопочтеният господин дьо Мегем се увери, че не го лъжат.

Ламме не се реши да се покаже повече в дома на господин дьо Мегем, защото готвачката му казваше винаги: „Жена ми!“

И той беше много печален, като се сетеше каква храна му бяха давали; но Уленшпигел донасяше всеки ден по някоя вкусна гозба, защото той влизаше в къщата откъм улица „Св. Катерина“ и се криеше на тавана.

На другия ден, по време на вечерня, граф дьо Мегем повери на хубавата си жена, че е решил призори на следната заран да заповяда на отрядите, които командуваше, да влязат в Боа льо Дюк. След това заспа. А хубавицата отиде на тавана да разправи всичко на Уленшпигел.