Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (153) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

III

Беше януари, свирепият месец, през който замръзва теле в корема на крава. Беше валял сняг и веднага бе замръзнал. Хлапетиите хващаха с клей врабци, които търсеха под замръзналия сняг някаква жалка храна, и занасяха тоя дивеч в къщурките си. На сивото светло небе се очертаваха неподвижните скелети на дървесата, по клоните на които имаше възглавки от сняг; такива възглавки имаше и по къщурките, и по върховете на зидовете, дето се виждаха следи от котешки лапички, защото и котките дебнеха врабци по снега. Додето поглед стига, ливадите бяха скрити под това чудодейно руно, което пазеше топлината на земята от лютия зимен мраз. Димът от къщите и колибите се издигаше черен към небето и не се чуваше никакъв шум.

Катлин и Нел бяха сами в къщи; Катлин клатеше глава и думаше:

— Ханс, сърцето ми ме влече към тебе. Ти трябва да върнеш седемстотинте жълтици на Уленшпигел, сина на Зуткин. Ако си в оскъдица, ела все пак, за да видя светещото ти лице. Махни огъня, главата гори. Ах! Де са твоите снежни целувки? Де е твоето ледено тяло, Ханс, любими?

Тя стоеше до прозореца. Изведнъж мина забързал един куриер, който имаше звънчета на колана си и викаше:

— Пристига управителят, главният управител на Дамме!

И изтича така до кметството, за да събере помощник-кметовете и общинските съветници.

И в дълбоката тишина Нел чу звука на две тръби. Всички жители на Дамме излязоха на портите си, като смятаха, че това е негово кралско величество, за чието пристигане съобщават с тръби.

И Катлин отиде с Нел на портата. Те видяха надалеч бляскави конници, които яздеха на група, а пред тях яздеше една важна личност с наметка от черно кадифе, поръбена с кожа от самсар, с кадифена куртка, обшита с тънка сърма, и с ботуши от червеникава телешка кожа, също поръбена със самсар. И познаха главния управител.

Зад него яздеха млади благородници, които въпреки заповедта на негово величество покойния император имаха по кадифените си дрехи везба, обшивки, ленти и ширити от златна и сребърна сърма и от коприна. И наметките им бяха като наметката на главния управител, поръбени с кожа. Те яздеха весело и вятърът олюляваше дългите щраусови пера, забучени на шапчиците им, със златни копчета и обшивки.

Изглеждаше, че всички са близки приятели и другари на главния управител, особено един от тях с мрачно лице, облечен в зелено кадифе, обшито със златна сърма, с наметка от черно кадифе и с черна кадифена шапчица, накитена с дълги пера. Носът му беше като клюн на лешояд, устните — тънки, косите — червени, лицето — бледо и осанката — горда.

Когато групата благородници минаваше край жилището на Катлин, тя изведнъж скочи, полудяла от радост, хвана за юздата коня на бледния благородник и извика:

— Ханс! Любими, аз знаех, че ще се върнеш. Колко си красив, целият в кадифе и злато, като слънце по сняг! Носиш ли ми седемстотинте жълтици? Да те чакам ли пак да ми се обадиш като морски орел?

Главният управител заповяда групата благородници да спре и бледният благородник каза:

— Какво иска от мене тая дрипла?

Но Катлин продължаваше да държи юздата на коня и каза:

— Не си отивай пак, аз толкова плаках за тебе. Сладостни нощи, любими, снежни целувки и ледена снага. Ето детето!

И тя му посочи Нел, която го гледаше гневно, защото ой бе дигнал камшика си срещу Катлин; а Катлин се разплака:

— Ах — рече тя, — мигар не си спомняш! Смили се над своята робиня. Отведи ме, дето щеш. Махни огъня, Канс, милост!

— Махни се! — каза той.

И тъй силно подкара напред коня си, че Катлин пусна юздата и падна; и конят мина през нея и направи на челото й кървава рана.

Тогава главният управител се обърна към бледния благородник:

— Господине, познавате ли тая жена?

— Не я познавам — каза той, — навярно е някоя луда.

Но Нел дигна Катлин и каза:

— Ако тая жена е луда, аз не съм, ваша милост, и нека умра от снега, който ям сега — тя взе шепа сняг, — ако тоя човек не познава майка ми, ако не обсеби всичките й пари, ако не уби кучето на Клаас, за да вземе скритите до кладенеца в нашия двор седемстотин жълтици, които принадлежаха на клетия покойник.

— Ханс, миличък — плачеше Катлин, коленичила и окървавена, — Ханс, любими, целуни ме, да се помирим: виж, кръвта ми тече, душата проби дупка и иска да излезе, аз скоро ще умра, не ме оставяй. — Сетне прибави съвсем ниско: — Някога ти уби от ревност другаря си там край яза. — И посочи с пръст към Дюдзееле. — Тогава ти много ме обичаше.

И тя прегръщаше коляното на благородника и го целуваше, хващаше обувката му и я целуваше.

— Кой е убитият човек? — попита управителят.

— Не зная, ваша милост — каза другият. — Какво ни интересуват приказките на тая дрипла, да вървим.

Край тях се бе насъбрал народ; знатни и обикновени раждани, работници и селяни вземаха страната на Катлин и викаха:

— Правосъдие, господин управителю, правосъдие!

И управителят каза на Нел:

— Кой е убитият човек? Говори в името на бога и на истината.

Нел почна да говори, сочейки бледния благородник:

— Тоя човек идваше всяка събота в нашата пералня, а да се среща с майка ми и да вземе парите й! Той уби един свой приятел, на име Хилбер, в нивата на Сервас ван дер Вихте, но не от любов към нея, както мисли тая слабоумна, но за да вземе само той седемстотинте жълтици.

И Нел разправи любовната история на Катлин и онова, което Катлин бе чула, скрита нея нощ зад яза, който пресича нивата на Сервас ван дер Вихте.

— Нел е зла — рече Катлин, — тя говори лошо за Ханс, своя баща.

— Кълна се — каза Нел, — че той викаше като морски орел, за да извести, че е дошъл.

— Лъжеш — рече благородникът.

— О, не! — каза Нел. — И уважаемият господин управител, и всички знатни господа, които са тук, виждат хубаво, че ти си блед, но не от студ, а от страх. Защо лицето ти вече не блести? Навярно си загубил вълшебния балсам, с който мажеше лицето си, за да изглежда светло като вълните лете, когато святкат мълнии. Ала ти, проклети магьоснико, ще бъдеш изгорен пред оградата на кметството. Ти си причината за смъртта на Зуткин, ти хвърли в нищета нейния син-сирак; ти, който несъмнено си благородник, идваше у нас, обикновените граждани, вземаше винаги парите на майка ми и само един-единствен път ти й даде.

— Ханс — рече Катлин, — ти пак ще ме заведеш на магьосническото сборище и пак ще ме намажеш с балсама; недей слуша Нел, тя е зла: ти виждаш кръвта, душата проби дупка, иска да излезе; аз скоро ще умра и ще отида в преддверието на рая, дето няма огньове.

— Млъкни, луда магьоснице, аз не те познавам — каза благородникът — и не разбирам какво искаш да кажеш.

— Но нали ти — рече Нел — дойде с едного и искаше да ме омъжиш за него: ти знаеш, че аз не се съгласих: какво стана с твоя приятел Хилбер, какво станаха очите му, след като му ги издрах с нокти?

— Нел е зла — рече Катлин, — не вярвай на думите й, Ханс, миличък; тя е сърдита на Хилбер, задето искаше да я изнасили, но Хилбер не може да стори вече това, червеите са го изяли; Хилбер беше грозен; Ханс, миличък, само ти си красив. Нел е зла.

При тия думи управителят каза:

— Вървете си с мир, жени.

Но Катлин не искаше да се махне от мястото, дето беше нейният любим. И трябваше насила да я заведат у дома й.

А събраният народ викаше:

— Правосъдие, господин управителю, правосъдие!

Привлечени от шума, дойдоха общинските стражи и управителят им заповяда да останат, а на знатните господа и на благородниците каза:

— Уважаеми господа, въпреки привилегиите, с които се ползуват благородниците във Фландрия, аз съм длъжен поради обвиненията специално в магьосничество срещу господин Йоос Дамман да го арестувам, докато той бъде съден по законите и наредбите на империята. Дайте ми сабята си, господин Йоос.

— Господин управителю — рече Йоос Дамман с голямо високомерие и благородническа горделивост, — като ме арестувате, вие нарушавате законите на Фландрия, защото вие не сте съдия. А вие знаете, че без заповед от съдия може да се арестуват само фалшификаторите на пари, разбойниците по пътищата, подпалвачите и ония престъпници, които изнасилват жени, стражарите-дезертьори, магьосниците, които сипват отрова в обществените води, монасите и монахините, които са се отказали от вярата, и осъдените на изгнание. Затова, уважаеми господа, защитете ме!

Неколцина се опитаха да сторят това, но управителят им каза:

— Уважаеми господа, като представител тук на нашия крал, граф и началник, имайки право да решавам заплетените случаи, аз ви казвам и заповядвам под страх на обвинение в бунт да приберете сабите си в ножниците.

Благородниците се подчиниха, но тъй като господин Йоос Дамман все още се противеше, народът извика:

— Правосъдие, господин управителю, правосъдие! Той трябва да предаде сабята си.

Той стори това против волята си, слезе от коня и бе отведен от двама сержанти в общинския затвор.

Ала там не бе затворен в зимниците, а в една стая с решетки, дето срещу заплащане му запалиха буен огън и му дадоха хубаво легло и хубава храна, половината от която взе тъмничарят.