Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (150) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XLIV

На следния ден камбаната borgstrom заби, за да призове в съда съдията, общинските съветници и секретарите на четирите редици чимове под дървото на правосъдието — една хубава липа. Народът се бе събрал наоколо. При разпита рибарят не искаше да признае нищо, дори когато му показаха трите отрязани от войника пръсти, които липсваха на неговата дясна ръка. Той повтаряше:

— Аз съм беден и стар, смилете се.

Но народът дюдюкаше и викаше:

— Ти си стар вълк, убиец на деца; не проявявайте никаква милост, господа съдии.

Жените думаха:

— Не ни гледай с твоите студени очи, ти си човек, а не дявол; ние не се боим от тебе. Жестоко животно, по-страхливо от котка, която яде птички в гнездата, ти убиваше злочестите девойчета, които искаха да изживеят честно своя мил живот.

— Нека плати за престъпленията си на слаб огън с нажежени клещи — крещеше Ториа.

И макар че общинските пазачи бяха там, майките караха хлапетата да замерват с камъни рибаря. И хлапетата правеха това с удоволствие, дюдюкаха му, щом ги погледнеше, и викаха непрекъснато: „Кръвопиец! Убийте го! Убийте го!“

А Ториа непрестанно крещеше:

— Нека плаща за престъпленията си на слаб огън, нека плати с нажежени клещи!

А народът роптаеше.

— Гледайте — думаха жените — как зъзне под блесналото на небето слънце, което пече белите му коси и изподраното му от Ториа лице.

— И трепери от болка.

— Това е божие правосъдие.

— Вижте го как се е изправил и колко е жалък.

— Погледнете ръцете му на убиец, вързани отпред и окървавени от капана.

— Нека плаща! Нека плаща! — викаше Ториа.

Той стенеше:

— Аз съм беден, оставете ме.

И всички, които го слушаха, дори съдиите, се подиграваха с него.

Той се престори, че плаче, за да ги трогне. Но жените се смееха.

Тъй като имаше достатъчно улики за мъчение, той бе осъден да бъде мъчен дотогава, докато признае как е убивал, отде е идвал, де са ограбените неща на жертвите и де крие златото си. Когато го заведоха в помещението за мъчение и му обуха съвсем тесни нови ботуши, съдията го попита как му е внушил сатаната толкова зли помисли и такива чудовищни злодеяния; той отговори:

— Аз самият съм сатаната. Това е моята същина. Още като дете бях грозен и неспособен за никакви телесни упражнения и всички ме смятаха за глупав и често ме биеха. Ни едно момче, ни едно момиче не ме жалеше. Когато станах момък, никоя жена не ме пожелаваше дори срещу пари. Тогава ме обзе студена омраза към всяко същество, родено от жена. Затуй наклеветих Клаас, който беше обичан от всички. Аз обичах единствено парата, която бе моята сребърна или златна възлюблена. Когато пратих Клаас на смърт, аз имах и изгода, и удоволствие. След това още повече от преди трябваше да живея като вълк и аз възжелах да хапя. Когато минавах през Брабан, видях форми за вафли, които се употребяват там, и си рекох, че една от тях може да стане хубава желязна уста. Ах, да можех да ви уловя за гърлото, вас, жестоки тигри, които се забавлявате с мъчението на един старец! Вас бих захапал с по-голяма радост, отколкото войника и девойчето! Защото, когато видях колко прелестно бе девойчето, заспало върху пясъка под слънцето, хванало с две ръце кесийката с парите, аз бях изпълнен с любов и умиление, но тъй като бях вече много стар и не можех да го обладая, аз го ухапах…

Съдията го попита де е живял и рибарят отговори:

— В Рамскапеле, отдето ходех в Бланкенберге, в Хейст, дори в Кноке. През неделните и пазарни дни правех вафли така, както ги правят навред в Брабан, с тая същата форма. Тя бе винаги добре изчистена и намазана с мас. И това ново нещо, дошло от чужбина, имаше успех. Ако искате да знаете още неща и защо никой не ме познаваше, ще ви кажа, че денем си преправях лицето с бои и си боядисвах косата червеникава. Колкото за вълчата кожа, която ми сочите въпросително с жестокия си пръст, ще ви го кажа направо, че тя е от два вълка, които убих в горите до Равешо и Малдегем. Трябваше само да зашия двете кожи, за да мога да се покривам с тях. Аз я криех в един сандък в дюните на Хейст. Там са също така дрехите, които крадях, та по-късно при сгоден случай да ги продавам.

— Отдръпнете го от огъня — каза съдията.

Палачът изпълни заповедта.

— Де е златото ти? — каза пак съдията.

— Кралят никога няма да узнае това — рече рибарят.

— Горете го по-отблизо с пламтящи свещи — каза съдията. — Приближете го до огъня.

Палачът изпълни заповедта и рибарят извика:

— Аз не съм магьосник, защо трябва да ме приближават до огъня? Кръв тече от краката ми от изгарянето. Няма да кажа нищо. Защо толкова близо сега! Казах ви, кръв тече от тях; кръв тече: тия ботуши са ботуши от нажежено желязо. Златото ми ли? Е, добре, моят единствен приятел в света е… дръпнете ме от огъня… е в зимника ми в Рамскапеле, в едно сандъче… оставете ми го; милост и пощада, господа съдии; проклети палачо, махни свещите… Той ме гори още повече… то е в едно сандъче с двойно дъно, обвито във вълна, за да не дрънчи, ако се раздруса сандъчето; казах вече всичко; дръпнете ме.

Когато го дръпнаха от огъня, той се засмя злобно.

Съдията го попита защо се смее.

— От радост, че се отървах от мъчението — отговори той.

Съдията му каза:

— Никой ли не е искал да види твоята форма със зъби?

Рибарят отговори:

— Виждаха, че тя е като всички други, само че е с дупки, в които завинтвах железните зъби; призори ги махвах; селяните предпочитаха моите вафли пред тия на другите продавачи и ги наричаха вафли с брабански пъпчици, защото, когато махвах зъбите, празните вдлъбнатини образоваха малки полуклъбца, които приличаха на пъпчици.

Съдията каза:

— Кога хапеше нещастните жертви?

— Денем и нощем. Денем бродех из дюните и по пътищата, носейки формата за вафли, и дебнех, особено в събота, когато става големият пазар в Брюге. Видех ли някой селянин, който креташе тъжно, аз го оставях да отмине, тъй като смятах, че неговата болка иде от празната му кесия; но ако някой вървеше весело, аз се движех близо до него; когато той никак не очакваше, аз го захапвах за врата и вземах кесията му. И това правех не само сред дюните, но по всички пътища и пътеки из равнината.

Тогава съдията каза:

— Покай се и моли бога.

Но рибарят почна да богохулствува:

— Господ-бог пожела да бъда такъв, какъвто съм; аз вършех всичко въпреки волята си, подтикван от природата. Зли тигри, вие ще ме накажете несправедливо. Но не ме горете… Аз извърших всичко въпреки волята си; смилете се, аз съм беден и стар; ще умра от раните си; не ме горете.

Тогава го заведоха в съда, под липата, да чуе присъдата си пред целия събран народ.

И той бе осъден като жесток убиец, крадец и богохулник; езикът му да бъде продупчен с нажежено желязо, дясната му китка да бъде отсечена и да бъде горен жив на слаб огън, докато издъхне пред кметството.

И Ториа крещеше:

— Това е правосъдие, той плаща за престъпленията си!

А народът крещеше:

— Дълъг живот на господа съдиите!

Заведоха го в тъмницата, дето му дадоха месо и вино.

И той се развесели и каза, че никога дотогава не е пил и ял така, но че кралят, който ще наследи имуществата му, може да плати тоя последен обед.

И се смееше горчиво.

Призори на следния ден, когато го водеха на смърт, той видя Уленшпигел, изправен до кладата, и извика, като го посочи с пръст:

— Онзи там, убиец на старци, трябва да умре по същия начин; преди десет години той ме хвърли в канала на Дамме, защото бях направил донос срещу баща му. С това аз изпълних дълга си като верен поданик на негово католическо величество.

Камбаните на църквата „Света Богородица“ биеха на смърт.

— И за тебе бият тия камбани — рече той на Уленшпигел, — ти ще бъдеш обесен, защото уби.

— Рибарят лъже — викна събраният народ, — лъже палачът-убиец.

А Ториа като обезумяла го замери с един камък, който го удари по челото, и извика:

— Ако беше те удавил, ти нямаше да живееш и да захапеш злочестото ми момиче като някой вампир, кръвопиецо!

Уленшпигел не промълви дума, а Ламме рече:

— Видял ли го е някой да хвърля рибаря във водата?

Уленшпигел не отговори.

— Не, не — викаше народът, — палачът излъга.

— Не, не съм излъгал — извика рибарят: — той ме хвърли, макар че го молех да ми прости, и аз едва излязох оттам, като се хванах за една лодка, завързана до брега. Измокрен и треперещ, едва можах да намеря печалното си жилище; втресе ме, никой не се погрижи за мене и аз мислех, че ще умра.

— Лъжеш — каза Ламме, — никой не го е видял.

— Не! Никой не го е видял — извика Ториа. — В огъня палача! Преди да умре, той иска да вземе още една невинна жертва. В огъня нека плати за престъпленията си! Той лъже. Ако си го направил, не признавай, Уленшпигел. Няма свидетели. Нека плати на слаб огън с нажежени клещи.

— Извърши ли убийството? — попита съдията Уленшпигел.

Уленшпигел отговори:

— Аз хвърлих във водата доносчика, убиеца на Клаас. Пепелта на баща ми удряше сърцето ми.

— Той признава — рече рибарят — и ще умре като мене. Де е бесилото да го видя? Де е палачът с меча на правосъдието? За тебе бият камбаните за умряло, обеснико, убиец на старци.

Уленшпигел каза:

— Аз те хвърлих във водата, за да те убия: пепелта удряше сърцето ми.

А сред народа жените думаха:

— Защо признаваш, Уленшпигел? Никой не е видял; се: а ти ще умреш.

А рибарят се смееше и скачаше от злобна ярост, като махаше с вързаните си и обвити в кървави парцали ръце.

— Той ще умре — каза рибарят, — ще се пресели от земята в ада с въже на шията като нехранимайко, крадец, хаймана: той ще умре, бог е справедлив.

— Няма да умре — рече съдията. — Във Фландрия убийството не се наказва, след като минат десет години. Уленшпигел е извършил едно лошо дело, но от синовна обич. Уленшпигел няма да бъде преследван за това.

— Да живее законът! — извика народът.

Камбаните на църквата „Света Богородица“ забиха за смърт. И рибарят скръцна със зъби, наведе, глава и за пръв път в живота си пророни сълза.

И отрязаха китката му, и продупчиха езика му с нажежено желязо и той бе поставен да гори на слаб огън срещу оградата на кметството.

Преди да издъхне, той извика:

— Кралят няма да получи моето злато, аз излъгах… Аз ще се върна пак, за да ви хапя, зли тигри.

А Ториа крещеше:

— Той плаща за престъпленията си, той плаща! Гърчат се тия ръце и нозе, които бързаха да убиват. Дими тялото на палача; бялата му козина, козина на хиена, гори по бледата му муцуна. Той плаща! Той плаща!

И рибарят умря, виещ като вълк.

И камбаните на „Света Богородица“ биеха на смърт.

И Ламме и Уленшпигел яхнаха отново своите магарета.

И Нел остана тъжна при Катлин, която непрестанно повтаряше:

— Махнете огъня! Главата гори, върни се, Ханске, миличък.