Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (106) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XX

Един ден Симон каза на Уленшпигел:

— Слушай, брате, имаш ли смелост?

— Имам — отговори Уленшпигел, — ако е необходимо, мога да шибам с камшик някой испанец, докато умре, или да убия убиец, или да премахна някой злодеец.

— Би ли могъл — попита печатарят — да стоиш търпеливо в някой комин, за да чуеш какво се говори в стаята?

Уленшпигел отговори:

— Благодарение на бога имам як кръст и здрави крака, та бих могъл дълго време да стоя като котка, дето и да е.

— Имаш ли търпение и памет? — попита Симон.

— Пепелта на Клаас удря гърдите ми — отговори Уленшпигел.

— Слушай тогава — каза печатарят. — Ще вземеш тая така прегъната карта за игра, ще отидеш в Дендермонде и ще почукаш два пъти силно и веднъж слабо на портата на една къща, която е нарисувана тук. Ще ти отворят и ще те попитат ти ли си коминочистачът: ти ще отговориш, че си слаб и че не си загубил картата. И ще я покажеш. Тогава, Тил, направи каквото трябва да направиш. Над земята на Фландрия са надвиснали тежки нещастия. Щети покажат един приготвен и изчистен предварително комин; ще намериш там добри подпори за нозете си, а за сядане — една малка здраво закрепена дъсчица. Когато човекът, който ти е отворил, ти каже да се качиш в комина, ти ще сториш това и ще стоиш там мълчаливо. В стаята пред камината, в комина на която ще бъдеш, ще се съберат именити благородници. Това са Вилхелм Мълчаливия, принц Орански, графовете Егмонт, дьо Хоорн, дьо Хоогстретен и Людвиг Насауски, храбрият брат на Мълчаливия. Ние, протестантите, желаем да знаем какво тия уважаеми господа искат и могат да предприемат, за да се спаси страната.

И тъй на първи април Уленшпигел направи това, което му бе казано, и се настани в комина. Той се зарадва, като видя, че нямаше запален огън и си каза, че щом няма дим, ще може да чува много добре.

Скоро вратата на залата се отвори и той бе цял пронизан от порива на вятъра, но понесе търпеливо вятъра, като си каза, че той ще освежи вниманието му.

След това чу, че в залата влязоха господата Орански, Егмонт и другите. Те заговориха за страховете си, за кралския гняв и за тежките данъци и лошото управление на финансите. Един от тях говореше с рязък, високомерен и ясен тон — той беше Егмонт. Уленшпигел го позна, както позна и Хоогстретен по дрезгавия му глас; Хоорн — по дебелия му глас; граф Людвиг Насауски — по неговия твърд войнишки говор и Мълчаливия по това, че той произнасяше всички думи бавно, като че теглеше на везни всяка от тях.

Граф Егмонт попита защо втори път ги събират, когато в Хелега имали достатъчно време да решат какво да правят.

Дьо Хоорн отговори:

— Времето тече бързо, кралят се ядосва, не бива да се бавим.

Тогава Мълчаливия каза:

— Страната е в опасност: трябва да я защитим срещу нападение от чужда армия.

Егмонт кипна и отговори, че му е чудно защо кралят, неговият господар, е сметнал за нужно да изпраща армия, когато поради грижите на благородниците и особено на неговите всичко е усмирено.

Но Мълчаливия каза:

— В Нидерландия Филип има четиринадесет свои отряда, войниците на които са предани на оня, който ги командуваше при Гравлин и Сей Кантен.

— Не разбирам — рече Егмонт.

Принцът отвърна:

— Няма да кажа нищо повече, но ще бъдат прочетени на вас и на събраните тук благородници някои писма и на първо място — писмата на злочестия Монтиньи^[1].

В тия писма господин дьо Монтиньи пишеше:

Кралят е извънредно разгневен от това, което стана в Нидерландия, и когато настъпи часът, той ще накаже виновниците за размириците.

Сега граф Егмонт каза, че му е студено и че ще бъде добре да запалят буен огън от дърва. Това бе сторено, докато двамата благородници приказваха за писмата.

Огънят не можа да поеме поради голямата тапа в комина и стаята се изпълни с дим.

Тогава граф Хоогстретен^[2] прочете, кашляйки, заловените писма на испанския посланик Алава^[3] до наместницата.

— Посланикът — каза той — пише, че всичкото зло, което е сполетяло Нидерландия, иде от трима души, именно: господата Орански, Егмонт и Хоорн. Трябва, казва посланикът, да се прояви любезност към тримата благородници и да им се каже, че кралят признава техните услуги, благодарение на които той държи в подчинение страната. Колкото за другите двама — Монтиньи и дьо Берг, те са там, дето трябва да бъдат.

— Ах! — каза си Уленшпигел. — Предпочитам димящ комин във Фландрия, отколкото студена тъмница в Испания, защото там по влажните стени растат примки за удушване.

Споменатият посланик добавя, че в Мадрид кралят казал:

— „От всичко, което се случи в Нидерландия, нашето кралско достойнство е накърнено, богослужението е унижено и по-добре е да изложим на опасност всички други наши страни, отколкото да оставим ненаказано едно такова въстание. Ние решихме да отидем лично в Нидерландия и да поискаме съдействие от папата и от императора. Под сегашното зло се таи бъдещото благо. Ние ще поставим Нидерландия отново под абсолютната наша власт и ще преобразим там по наша воля държавата, вярата и управлението.“

— Ах, крал Филип — си каза Уленшпигел, — да можех аз, по моя воля, да те преобразя с моята фламандска тояга, бих ти преобразил задника, ръцете и краката; бих заковал с два гвоздея главата ти насред гърба, за да видя дали в това състояние, загледан в гробището, което оставяш след себе си, ще пееш по свой начин песента си за тираническото преобразяване.

Донесоха вино. Хоогстретен стана и рече:

— Пия за родината!

Всички направиха същото: той сложи празния си потир на масата и добави:

— Настъпва тежкият час за белгийските благородници. Трябва да помислим как да се защитим.

Той погледна Егмонт, очаквайки отговор, но Егмонт не промълви нито дума.

А заговори Мълчаливия:

— Ние ще можем да се съпротивяваме — рече той, — ако Егмонт, от когото два пъти — при Сен Кантен и при Гравлин, Франция потрепери и комуто всички фламандски войници сляпо се подчиняват, поиска да ни помогне и попречи на Испанеца да влезе в нашата страна.

Господин Егмонт отговори:

— Аз съм изпълнен с преголяма почит към краля и не смятам, че трябва да се въоръжим като въстаници срещу него. Ония, които се страхуват от неговия гняв, нека си отидат. Аз ще остана, защото по никакъв начин не мога да живея без неговата подкрепа.

— Филип може да си отмъсти жестоко — рече Мълчаливия.

— Аз имам вяра в него — отговори Егмонт.

— Като даваш и главата си ли? — попита Людвиг Насауски.

— И главата — отговори Егмонт. — Всичко — глава, тяло и преданост — принадлежи на него.

— Приятелю и брате, аз ще сторя като тебе — каза дьо Хоорн.

Мълчаливия каза:

— Трябва да се предвижда, а не да се чака.

Тогава господин Егмонт каза възбудено:

— Аз заповядах да обесят в Грамон двадесет и двама протестанти. Ако проповедите престанат, ако бъдат наказани ония, които унищожават свещените статуи, гневът на краля ще затихне.

Мълчаливия каза:

— Има надежди, за които човек не е сигурен.

— Нека се въоръжим с доверие — рече Егмонт.

— Нека се въоръжим с доверие — каза дьо Хоорн.

— С мечове трябва да се въоръжим, а не с доверие — отвърна Хоогстретен.

При тия думи Мълчаливия направи знак, че иска да си отиде.

— Сбогом, принце без земя — каза Егмонт.

— Сбогом, графе без глава — каза Мълчаливия.

А Людвиг Насауски рече:

— Овцата е обречена на заколение, а слава очаква войника, спасител на татковината!

— Аз не мога да не искам това — рече Егмонт.

— Нека кръвта на жертвите — каза Уленшпигел — падне върху главата на царедвореца!

Благородниците си отидоха.

Тогава Уленшпигел слезе от комина и отиде веднага при Праат, за да му занесе новините. Праат му каза:

— Егмонт е предател, господ е с принца.

— Херцогът! Херцогът е в Брюксел!^[4] Защо железните каси за пари и скъпоценности нямат крила?