Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (158) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

VIII

По това време Голтаците, между които бяха Ламме и Уленшпигел, превзеха Горкум. Те бяха командувани от капитан Марен. Тоя Марен, някога работник по язовете, сега бе станал много надут и самодоволен и подписа с Гаспар Тюрк, защитник на Горкум, споразумение за капитулация, съгласно което Тюрк, монасите, гражданите и затворените в крепостта войници можеха да излязат свободно с пушки на рамо и куршуми в пушките, с всичко, което можеха да изнесат, освен имуществата на църквите, които оставаха на обсаждащите.

Ала съгласно една заповед на господин дьо Люмей капитан Марен задържа в плен деветнадесет монаси, а пусна войниците и гражданите.

И Уленшпигел каза:

— Войнишката дума трябва да бъде златна дума. Защо той наруши своята?

Един стар Голтак отговори на Уленшпигел:

— Калугерите са синове на сатаната, проказа на народите, позор за страните. Откак пристигна херцог Алба, те вирнаха нос в Горкум. Един от тях, свещеникът Никола, е по-надут от паун и по-жесток от тигър. Всеки път, когато минаваше по улиците със светите дарове, дето беше причастието, приготвено от кучешка мас, той гледаше с изпълнени от ярост очи къщите, от които жените не излизаха да коленичат, и клеветеше пред съдията всички, които не прегъваха коляно пред неговия идол от тесто и позлатена мед. Другите калугери му подражаваха. Това причини много и големи беди, изгаряния на клада и жестоки наказания в град Горкум. Капитан Марен е сторил добре, че е задържал в плен калугерите, иначе те щяха да тръгнат с други като тях по села, селища, градове и градчета, за да проповядват против нас, да бунтуват народа и да пращат на кладата клетите протестанти. Злите кучета се държат във вериги, докато пукнат. Във вериги калугерите, във вериги кървавите кучета на херцога, в затвор палачите. Да живее Голтака!

— Но — рече Уленшпигел — господин Орански, нашият принц на свободата, иска да се зачита личната собственост и свободата на съвестта на всички, които се предават.

Старите Голтаци отговориха:

— Адмиралът не иска да се прилага това към монасите: той е господарят, той завзе Бриел. В затвора калугерите!

— Войнишката дума е златна дума, защо той я нарушава? — отговори Уленшпигел. — Задържаните в затвора монаси понасят там безброй оскърбления.

— Пепелта не удря вече гърдите ти — казаха те; — като последица от указите сто хиляди семейства занесоха на северозапад, в Англия, занаятите, индустрията, богатството на нашата страна; а ти ми съжаляваш ония, които ни съсипаха! От времето на император Карл V, Палач първи, и през царуването на тоя кървав крал, Палач втори, сто и осемнадесет хиляди души загинаха на ешафода. Кой носи погребалната свещ при тия убийства и сълзи? Калугерите и испанските войници. Не чуваш ли как стенат душите на умрелите?

— Пепелта удря сърцето ми — рече Уленшпигел. — Войнишката дума е златна дума.

— Кой — казаха те — искаше чрез отлъчвания да изключи страната ни от другите нации? Кой би въоръжил срещу нас, ако можеше, земята и небето, бога и дявола и техните сплотени пълчища от светци и светици? Кой окървави с волска кръв причастието, кой караше дървените статуи да плачат? Кой накара из цялата наша бащиния да се пее De profundis^[1]? Не е ли това проклето духовенство, тия орди от калугери-лентяи, за да запазят богатствата си, влиянието си над идолопоклонниците и да властвуват чрез опустошение, кръв и огън над злочестата страна? В затвора вълците, които се нахвърлят срещу хората, в затвора хиените! Да живее Голтака!

— Войнишката дума е златна дума — рече Уленшпигел.

На следния ден дойде пратеник от господин дьо Люмей със заповед да се отведат деветнадесетте пленени монаси от Горкум в Бриел, дето беше адмиралът.

— Ще ги обесят — каза капитан Марен на Уленшпигел.

— Това няма да стане, докато съм жив — отговори той.

— Синко — рече Ламме, — не казвай това пред господин дьо Люмей. Той е жесток и ще заповяда да те обесят безмилостно заедно с тях.

— Аз ще говоря истината — отвърна Уленшпигел, — войнишката дума е златна дума.

— Ако можеш да ги спасиш — каза Марен, — закарай лодката заедно с тях в Бриел. Вземи, ако искаш, кормчията Рохус и приятеля си Ламме.

— Добре — отговори Уленшпигел.

Лодката бе вързана на кея Вер и деветнадесетте монаси се качиха в нея; поставиха страхливия Рохус на кормилото. Уленшпигел и Ламме, въоръжени добре, седнаха в предната част на лодката. Войници-нехранимайковци, дошли при Голтаците само за плячкосване, се настаниха до монасите, които бяха гладни. Уленшпигел им даде да ядат и пият.

— Тоя ще измени! — казваха войниците-нехранимайковци.

Деветнадесетте монаха, седнали в средата, бяха уж спокойни, но трепереха, макар че беше юли, слънцето светеше ярко и топло и нежен ветрец надуваше платната на лодката, която се плъзгаше тежко и тромаво по зелените вълни.

Тогава отец Никола каза на кормчията:

— Рахус, към лобното ли място ни караш? — Сетне се извърна към Горкум, изправи се, простря ръка към града и каза: — О, град Горкум! Град Горкум! Колко беди има да изтърпиш: ти ще бъдеш прокълнат между градовете, защото позволи да покара между стените ти семето на ереста! О, град Горкум! Божият ангел няма вече да стои на стража пред твоите порти. Бог няма да се грижи за целомъдрието на жените ти, за храбростта на мъжете ти, за благоденствието на твоите търговци! О, град Горкум! Ти си прокълнат и злочест!

— Прокълнат, прокълнат — отвърна Уленшпигел, — прокълнат като гребена, който е минал и изчистил испанските въшки, прокълнат като кучето, което скъсва веригите си, като коня, който хвърля от гърба си някой жесток ездач! Ти си прокълнат, ти, глупав проповеднико, който смяташ, че е лошо да се строши тоягата, па дори и от желязо да е, върху гърба на тирана!

Монахът млъкна, наведе очи и сякаш потъна в религиозна злоба.

Войниците-нехранимайковци, дошли между Голтаците само за плячка, седяха до монасите, които скоро огладняха. Уленшпигел поиска да им дадат сухари и херинги; стопанинът на лодката отговори:

— Да ги хвърлим в Мьоза; там ще ядат пресни херинги.

Тогава Уленшпигел даде на монасите всичкия хляб и наденици, които бе взел за себе си и за Ламме. Стопанинът на лодката и Голтаците-нехраиимайковци си приказваха:

— Тоя човек е изменник, той храни калугерите; трябва да донесем за него.

В Дордрехте лодката спря в пристанището на кея на цветята. Цяла тълпа мъже, жени, момчета и момичета дотърчаха да видят монасите и си казваха, като ги сочеха с пръст или им се заканваха с юмрук:

— Вижте ги тия негодници, които се представят за кротки светци и закарват телата на кладите, а душите — във вечния огън. Вижте ги тия затлъстели тигри и шкембести чакали.

Монасите навеждаха глави и не смееха да кажат дума. Уленшпигел видя, че те пак затрепераха.

— Ние пак огладняхме, състрадателни войниче — рекоха те.

Но стопанинът на лодката каза:

— Кой пие непрекъснато? Сухият пясък. Кой яде непрекъснато? Калугерът.

Уленшпигел отиде в града и купи хляб, шунка и голяма кана бира.

— Яжте и пийте — каза той, — вие сте паши пленници, но ако мога, ще ви спася. Войнишката дума е златна дума.

— Защо им даваш тия неща? Те няма никога да ти платят — рекоха войниците-нехранимайковци и си зашепнаха на ухо: „Той обеща, че ще ги спаси; трябва да го пазим добре.“

Призори стигнаха в Бриел. Портите на града бяха отворени за тях и един куриер отиде да съобщи на господин дьо Люмей за пристигането им.

Щом узна новината, той се облече надве-натри и пристигна на кон, придружен от неколцина конници и въоръжени пешаци.

И Уленшпигел можа да види отново жестокия адмирал, облечен като горд благородник, който живее охолно.

— Здравейте — рече той, — господа монаси. Дигнете си ръцете. Де е кръвта на господата Егмонт и Хоорн? Вие ми показвате бели ръце, много любезно от ваша страна.

Един монах, по име Леонард, каза:

— Прави с нас, каквото искаш. Ние сме монаси и никой няма да се застъпи за нас.

— Той добре каза — рече Уленшпигел, — защото монахът, който е скъсал със света — искам да кажа с баща и майка, брат и сестра, съпруга и любима, — не намира в часа на божия съд кой да се застъпи за него. Но все пак, ваше превъзходителство, аз не искам да сторя това. Когато капитан Морен подписа капитулацията на Горкум, той прие условието, че тия монаси ще бъдат свободни както всички, които бяха заловени в крепостта и които излязоха от нея. Въпреки това те бяха задържани без основание в плен; чух, че щели да бъдат обесени. Ваше превъзходителство, обръщам се смирено към вас, за да се застъпя за тях, защото знам, че войнишката дума е златна дума.

— Кой си ти? — попита господин дьо Люмей.

— Ваше превъзходителство — отговори Уленшпигел, — фламандец съм от прекрасната Фландрия, селяк и благородник, всичко заедно, и ходя из света, като възхвалявам хубавото и доброто и се подигравам свободно с глупостта. И ще ви възхваля, ако удържите даденото от капитана обещание: войнишката дума е златна дума.

Но Голтаците-нехранимайковци, които бяха в лодката, казаха:

— Ваше превъзходителство, той е предател: той обеща да ги спаси, даде им хляб, шунка, наденици и бира, а на нас — нищо.

Тогава господин дьо Люмей каза на Уленшпигел:

— Фламандецо-скитник, хранител на монаси, ти ще бъдеш обесен заедно с тях.

— Аз не се боя — отговори Уленшпигел, — войнишката дума е златна дума.

— Много ти е дигнат гребенът — рече дьо Люмей.

— Пепелта удря сърцето ми — каза Уленшпигел.

Заведоха монасите в една плевня и Уленшпигел заедно с тях; там те се опитаха чрез богословски доводи да променят убежденията му, по той заспа, като ги слушаше.

Когато господин дьо Люмей беше на трапезата, преситен от вино и месо, от Горкум пристигна пратеник, който идеше от страна на капитан Марен с препис от едно писмо на Мълчаливия, принц Орански, в което той „заповядваше на всички управители на градове и други места да оказват на духовниците същото благосклонно покровителство, сигурност и предимства, както и на останалия народ“.

Пратеникът поиска да го заведат при дьо Люмей, за да му връчи лично преписа от писмото.

— Де е първообразът? — попита го дьо Люмей.

— У моя началник Марен — рече пратеникът.

— И тоя селяк ми праща препис! — каза дьо Люмей. — Де е пътният ти лист?

— Ето го, ваше превъзходителство — рече пратеникът.

Господин дьо Люмей прочете високо:

— „Негова светлост господин Марен Бранд нарежда до всички наместници, управители и държавни чиновници да дават свободен пропуск и т. н.…“

Дьо Люмей удари с юмрук по масата и скъса пътния лист.

— Поврага! — рече той. — Какво се бърка тоя моряк, тоя дрипльо, който преди превземането на Бриел нямаше за храна дори кост от пушен херинг? Той се титулува негова светлост и господин, изпраща заповеди на мене! Той заповядва и нарежда! Кажи на господаря си, че щом той е толкова голям и благороден господин и така добре нарежда и заповядва, монасите веднага ще бъдат обесени и ти заедно с тях, ако не се пръждосаш.

И с един ритник той го изблъска от залата.

— Дайте вино! — извика той. — Виждал ли е някой такъв нахалник като тоя Марен? Толкова се ядосах, че ще повърна храната си. Монасите да се обесят веднага в плевнята им и да ми се доведе фламандският скитник, след като е присъствувал на обесването им. Ще видим дали ще посмее да каже, че лошо съм сторил. Поврага! Кому са потрябвали тук тия кани и чаши?

И той строши шумно чашите и съдовете и никой не смееше да му каже нещо. Прислужниците искаха да приберат парчетата, но той не им позволи и изпразвайки бутилка след бутилка, все повече се разяряваше, като се разхождаше с големи крачки, тъпчеше парчетата и ожесточено ги стриваше с крака.

Доведоха му Уленшпигел.

— Е? — рече му дьо Люмей. — Какви новини носиш от приятелите си калугери?

— Обесиха ги — рече Уленшпигел — и отвратителният палач, който убива за пари, разпра след издъхването корема и хълбоците на едного от тях, както изкормят свиня, за да продаде тлъстината му на един аптекар. Войнишката дума не е вече златна дума.

Дьо Люмей, тъпчейки строшените съдове, каза:

— Ти се държиш дръзко с мене, четирикрак негоднико, но и ти ще бъдеш обесен, само че не в плевник, а позорно, на площада пред всички хора.

— Позорът е за вас — рече Уленшпигел, — позор е и за нас: войнишката дума не е вече златна дума.

— Млъкни, дебела главо! — рече господин дьо Люмей.

— Позорът е за тебе — каза Уленшпигел, — войнишката дума не е вече златна дума. По-добре накажи мошениците, които търгуват с човешка тлъстина.

Господин дьо Люмей се спусна към него и дигна ръка да го удари.

— Удари ме — рече Уленшпигел, — аз съм твой пленник, но никак не се боя от тебе: войнишката дума не е вече златна дума.

Тогава господин дьо Люмей изтегли сабята си и навярно щеше да убие Уленшпигел, ако господин Трелонг не възпря ръката му и не каза:

— Смили се! Той е смел и храбър и не е извършил никакво престъпление.

Дьо Люмей се раздума.

— Нека поиска прошка — каза той.

Но Уленшпигел, който стоеше прав, рече:

— Няма да го направя.

— Нека каже поне, че не съм постъпил несправедливо — извика яростно дьо Люмей.

Уленшпигел отговори:

— Аз не ближа господарските ботуши: войнишката дума не е вече златна дума.

— Нека издигнат бесилката — каза дьо Люмей — и го отведете да чуе думата на въжето.

— Да — рече Уленшпигел, — и аз ще изкрещя пред целия народ: войнишката дума не е вече златна дума!

Издигнаха бесилката на големия пазар. Новината, че ще бесят Уленшпигел, храбрия Голтак, се пръсна бързо из града. И народът бе обзет от милост и състрадание. И се струпа на тълпи на големия пазар; също и господин дьо Люмей пристигна на кон, защото искаше сам да даде сигнала за наказанието.

Той гледаше студено Уленшпигел, качен на стълбата, облечен за смърт, по риза, с вързани за тялото ръце и сплетени длани, с въже на шия, и палача, готов да извърши работата си.

Трелонг каза на дьо Люмей:

— Господине, простете му, той не е предател, а досега не се е видяло да бесят някого, защото е бил искрен и милосърден!

А мъжете и жените от народа, като чуха какво казва Трелонг, викнаха:

— Милост, ваше превъзходителство, милост и пощада за Уленшпигел.

— Тая твърда глава се държа дръзко с мене — каза дьо Люмей. — Нека се разкае и каже, че съм сторил добре.

— Няма ли да се разкаеш и да кажеш, че той е сторил добре? — каза Трелонг на Уленшпигел.

— Войнишката дума не е вече златна дума — отговори Уленшпигел.

— Окачете го на въжето — каза дьо Люмей.

Палачът се готвеше да изпълни заповедта, но изведнъж една девойка, облечена цяла в бяло и с венец от цветя на главата, изкачи като луда стъпалата на ешафода, увисна на шията на Уленшпигел и каза:

— Тоя човек е мой; аз ще се омъжа за него.

И народът почна да ръкопляска, а жените викнаха:

— Да живее, да живее девойката, която спасява Уленшпигел!

— Какво значи това? — попита господин дьо Люмей.

Трелонг отговори:

— Според нравите и обичаите на града едно младо момиче, девица или неомъжена, може по право и по закон да спаси един мъж от въжето, ако на самата бесилка заяви, че го взема за свой съпруг.

— Бог му помага — каза дьо Люмей, — отвържете го.

Той отиде с коня до ешафода и видя девойката, която се мъчеше да пререже въжетата на Уленшпигел, а палачът се противеше, като каза:

— Ако ги прережете, кой ще ги плати?

Но девойката не го слушаше.

Виждайки колко е бърза, влюбена и сръчна, дьо Люмей се трогна.

— Коя си ти? — рече той.

— Аз съм Нел, неговата годеница — каза тя, — дойдох от Фландрия да го търся.

— Добре направи — каза надменно дьо Люмей.

И си отиде.

Тогава Трелонг се приближи.

— Фламандче — каза той, — като се ожениш, ще останеш ли пак войник на нашите кораби?

— Да, ваша милост — отговори Уленшпигел.

— Ами ти, девойче, какво ще правиш без мъжа си?

Нел отговори:

— Ако позволите, ваша милост, аз ще бъда флейтист на неговия кораб.

— Позволявам — рече Трелонг.

И й даде два флорина за сватбата.

А Ламме плачеше и се смееше от радост и рече:

— Ето още три флорина; всичко ще изядем; аз плащам. Хайде в „Златният гребен“. Моят приятел не загина. Да живее Голтака!

Народът ръкопляскаше, а те отидоха в „Златният гребен“, дето поръчаха голямо пиршество; и Ламме хвърляше от прозореца дребни пари на народа.

А Уленшпигел каза на Нел:

— Моя любима, сега вече си при мене! О, щастие! Тя е тук, плът, сърце и душа, моята нежна любима. О, тия кротки очи, тия хубави червени устни, отдето винаги са излизали само добри думи! Моята нежна възлюблена ми спаси живота! На нашите кораби ти ще свириш на флейтата на освобождението. Спомняш ли си… но не… Тоя радостен час принадлежи на нас, а твоето лице, нежно като юнско цвете — на мене. Аз съм в рая. Но ти плачеш…

— Те я убиха — рече тя.

И разказа историята на тежката си загуба.

И гледайки се един друг, те плакаха от любов и мъка.

И на пиршеството ядоха и пиха, а Ламме ги гледаше натъжен и повтаряше:

— О, жено моя, де си?

И свещеникът дойде и венча Нел и Уленшпигел.

И утринното слънце ги огря един до друг в тяхното брачно легло.

И Нел бе отпуснала глава върху рамото на Уленшпигел. И когато тя се пробуди от слънцето, той каза:

— Свежо личице и нежно сърце, ние ще бъдем отмъстителите на Фландрия.

Тя го целуна в устата и рече:

— Луда глава и яки ръце, бог ще благослови флейтата и меча.

— Ще ти направя войнишки дрехи.

— Веднага ли? — рече тя.

— Веднага — отговори Уленшпигел, — но кой казва, че сутрин ягодите били вкусни? Твоите устни са много по-вкусни.