Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (112) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

VI

В Ипр Уленшпигел събираше войници за принца, но тъй като го преследваха тайните агенти на херцога, той постъпи като клисар при игумена на манастира „Сен Мартен“. Там имаше за другар един звънар, на име Помпилиус Нюман, дълъг като върлина страхопъзльо, който вземаше нощем сянката си за дявол, а собствената си риза за призрак.

Игуменът беше тлъст и закръглен като охранена кокошка, готова за печене на шиш. Уленшпигел скоро видя каква трева пасеше той, та е натрупал толкова сланина. От това, което му каза звънарят и което видя със собствените си очи, той разбра, че игуменът закусваше в девет часа и обядваше в четири. Той оставаше в леглото си до осем и половина; след това — преди закуската, отиваше да се разтъпче из църквата, за да види дали кутиите за милостиня на бедните са пълни. И слагаше половината от парите в кесията си. В девет часа той закусваше с паница мляко, половин задушен овнешки бут, малко пастет от чапла и изпиваше пет потира брюкселско вино. В десет часа изсмукваше няколко сушени сливи, като ги поливаше с орлеанско вино, и се молеше на бога да не го съблазнява никога с чревоугодие. По обяд, за да убие времето, той изхрускваше някое крилце или трътка от птица. В един часа помисляше за обяда и глътваше голяма чаша испанско вино; след това се изтягаше на леглото си и се освежаваше с кратка дрямка.

Щом се събудеше, той хапваше малко солена моруна, за да възбуди апетита си, и изпиваше голям потир анверска бира. След това слизаше в готварницата и сядаше срещу огнището, дето пламтеше буен огън от дърва. Той гледаше как се пече и зачервява за храна на монасите от манастира някой голям къс телешко или малко, добре опърлено прасе, които той би ял с по-голямо удоволствие, отколкото самун хляб. Но още не му се ядеше много. И той се заглеждаше в шиша, който като по някакво чудо се въртеше сам. Шишът беше произведение на ковача Питер ван Стеенкист, който живеете в земите на замъка Куртре. За един такъв шиш игуменът му бе платил петнадесет парижки ливри.

След това се връщаше пак в леглото си и поради умората подрямваше; събуждаше се към два часа, за да глътне малко свинска пача, поляна с вино от Романя, по двеста и четиридесет флорина бъчвата. В три часа изяждаше едно пиле, сготвено с вино от Мадейра, и изпиваше две чаши малвазийско вино, което струваше седемнадесет флорина бурето. В три часа и половина хапваше половин буркан сладко и го поливаше с медовина. След всичко това, вече съвсем събудил се, той хващаше единия си крак с двете ръце и почиваше така, унесен в размисли.

Когато настъпваше време за вечеря, често пъти свещеникът от църквата „Сен Жан“ дохождаше да го навести в тоя приятен час. Понякога се обзалагаха кой може да изяде повече риба, птици, дивеч и месо. Който загубеше, трябваше да плати на другия: печено на скара месо с четири подправки, седем зеленчукови гарнитури и три горещи вина.

Те ядяха и пиеха, приказваха си за еретиците и идваха до заключение, че те не са унищожени напълно. И никога не се скарваха, освен когато спореха за тридесет и деветте начина за правене на хубави бирени супи.

Сетне навеждаха почтените си глави над духовническите си кореми и захъркваха. От време на време някой от тях се пробуждаше за малко, казваше, че животът на тоя свят е прекрасно нещо и че хорицата не са прави, като се оплакват от него.

На тоя именно свят човек Уленшпигел стана клисар. При литургията той му прислужваше много добре и пълнеше по три пъти каната — два пъти за себе си и веднъж за игумена. Понякога и звънарят Помпилиус Нюман му помагаше.

Като виждаше Помпилиус толкова цъфтящ, шишкав и бузест, Уленшпигел го попита дали от службата си при игумена е натрупал това завидно здраве.

— Да, синко — отговори Помпилиус, — но затвори добре вратата, за да не ни чуе някой.

И му каза съвсем тихо:

— Ти знаеш, че нашият господар, игуменът, обича с нежна любов всички видове вина и бира, всякакви меса и птици. Затуй той пази месото в един сандък, а вината — в зимника и носи винаги ключовете в кесията на колана си. И когато заспива, ръцете му са върху кесията… Нощем, когато спи, аз вземам ключовете и отново ги оставям в кесията върху корема му, но винаги треперя, синко, защото, ако той узнае моето престъпление, би ме сварил жив.

— Помпилиус — каза Уленшпигел, — не е нужно да се мъчиш толкова, достатъчно е да вземеш ключовете само веднъж; аз ще направя втори ключове, а нека другите си стоят върху корема на добрия игумен.

— Добре, синко — рече Помпилиус.

Уленшпигел направи ключовете и към осем часа вечерта, щом той и Помпилиус сметнеха, че игуменът е заспал, слизаха да си вземат, каквото им се ще за ядене и пиене. Уленшпигел носеше бутилките, а Помпилиус — месото, защото Помпилиус трепереше като лист и защото, дори и да паднат свинските и овчи бутове, не се чупят. Често те вземаха птици, преди още да са опечени, и много съседни котки бяха обвинени за това, поради което бяха избити.

После те отиваха в Ketel straat — улицата на леките момичета. Те съвсем не се скъпяха и раздаваха щедро на любовниците си пушено говеждо и шунка, салами и птици, а за пиене им даваха вино от Орлеан или от Романя и английска бира, наричана оттатък морето „Ел“, която те изливаха на потоци в свежите гърла на хубавиците си. А те им се отплащаха с милувки.

Но една сутрин след закуската игуменът повика при себе си и двамата. Той имаше страшен вид и изсмукваше ядосано мозъка на един кокал от супата.

Гащите на Помпилиус затрепераха, тресеше се и коремът му от страх. Уленшпигел беше спокоен и ръцете в джоба му опипваха с удоволствие ключовете от зимника.

Игуменът му каза:

— Някой пие виното ми и яде птиците ми; да не си ти, чадо?

— Не — отговори Уленшпигел.

— Да не би звънарят — рече игуменът, сочейки Помпилиус — да си е изцапал ръцете с това престъпление?

Той е блед като смъртник, навярно краденото вино се е превърнало в отрова за него.

— Ох, отче игумене — отговори Уленшпигел, — напразно обвинявате вашия звънар; той е блед не защото е пил вино, ами защото не си е смукнал достатъчно, поради което е толкова разслабен, че душата му ще изтече на ручеи през гащите, ако не я възпрат.

— Има нещастни хора на тоя свят — рече игуменът и сръбна от потира си голяма глътка вино. — Но кажи ми, чадо, ти имаш очи на рис, не си ли видял крадците?

— Ще ги дебна, отче игумене — отговори Уленшпигел.

— Бог да ви закриля, чада мои — рече игуменът, — живейте умерено, защото в тая долина на сълзите неумереността е причина за много злини. Вървете си с миром.

И той ги благослови.

И засмука още един кокал с мозък от супата и изпи още една голяма глътка вино.

Уленшпигел и Помпилиус излязоха.

— Тоя противен вариклечко — рече Уленшпигел — не би ни дал нито капка от своето вино. Пада му се да го крадем и занапред. Но какво ти е, че трепериш?

— Гащите ми са целите мокри — каза Помпилиус.

— Водата изсъхва бързо, синко — рече Уленшпигел. — Но радвай се: довечера при момичетата ще имаме музика от бутилки. Ще напием тримата нощни пазачи, които хем ще хъркат, хем ще пазят града.

И го направиха.

То беше няколко дни преди деня на свети Мартин. Църквата бе украсена за празника. През нощта Уленшпигел и Помпилиус влязоха в църквата, затвориха добре вратите, запалиха всички свещи, взеха една виола и гайда и почнаха, доколкото умееха, да свирят с инструментите. А свещите пламтяха като слънца. Но това не бе всичко. Като свършиха работата си, те отидоха при игумена, който бе още буден въпреки късния час, дъвчеше един дрозд и пиеше рейнско вино. Като видя блесналите прозорци на църквата, той се опули.

— Отче игумене — каза му Уленшпигел, — искате ли да знаете кой краде месото ви и пие виното ви?

— И то при такова осветление? — рече игуменът, като посочи прозорците на църквата. — Ах! Господи боже, мигар позволяваш на свети Мартин да гори нощем свещите на бедните монаси, без да ги плаща?

— Той върши и други работи, отче игумене — каза Уленшпигел, — елате само.

Игуменът взе жезъла си и тръгна с тях; отидоха в църквата.

Там, посред храма, той видя всички светци слезли от нишите си^[1], насядали на търкало и командувани, както му се стори, от свети Мартин, чиято глава се извишаваше над тях и който в протегнатата си за благословия ръка държеше една печена пуйка. Другите държаха в ръце или поднасяха към устата си късове от пиле, гъска, наденици, свински бутове, сурови и варени риби и между другото една щука, не по-малка от четиринадесет ливри. И до нозете на всекиго имаше по едно шише вино. При тая гледка игуменът, който бе извън себе си от яд, така се зачерви и лицето му така се изду, че Помпилиус и Уленшпигел помислиха, че ще се пукне, но игуменът, без да им обръща внимание, тръгна заплашително право към свети Мартин, сякаш го обвиняваше за престъпленията на другите, грабна пуйката от ръката му и така го удари няколко пъти, че му строши ръката, носа, жезъла и митрата.

Той напердаши здравата с юмруци и другите и на мнозина от тях бяха счупени от ударите ръка, митра, жезъл, коса, брадва, скара, трион и други емблеми на тяхното достойнство или на мъченическата им смърт. След това, друсайки корема си, игуменът ядосано и бързо тръгнала гаси всички свещи.

Той събра всичко, което можа — свински бутове, птици, наденици и превит под това бреме, върна се в спалнята си толкова огорчен и ядосан, че изпи едно след друго три големи шишета вино.

Щом се увери, че е заспал, Уленшпигел занесе при момичетата всичко, което игуменът смяташе, че е спасил, както и онова, което бе останало в църквата, като изяде предварително най-хубавите късове. И заедно с Помпилиус сложи остатъците при краката на светците.

На другия ден, когато Помпилиус биеше камбаната за утринна, Уленшпигел се качи в спалнята на игумена и го помоли да слезе отново в църквата.

Там му посочи останките от светците и от птиците и му каза:

— Отче игумене, напразно се трудихте, все пак те изяли всичко.

— Да — отговори игуменът, — те са идвали дори в спалнята ми като крадци, за да отмъкнат онова, което бях спасил. Ах, господа светци, аз ще се оплача на папата.

— Право е — отговори Уленшпигел, — но вдругиден е църковното шествие и след малко работниците ще дойдат в църквата; не се ли страхувате, че като видят тия нещастни светци осакатени, може да бъдете обвинен в иконоборство?

— Ах, свети Мартине — рече игуменът, — пощади ме от изгаряне, аз не знаех какво правя.

След това се обърна към Уленшпигел, докато страхливият звънар се люлееше с камбаните:

— До неделя свети Мартин по никакъв начин не ще може да се поправи. Какво да сторя и какво ще каже народът?

— Отче игумене — отговори Уленшпигел, — трябва да се употреби една невинна хитрост. Ще залепим брада на Помпилиус, той има много достопочтен вид, тъй като винаги е меланхоличен; ще му наденем митрата, стихара, пелерината и тежката златна мантия на светеца; ще му поръчаме да стои неподвижен на стойката си и народът ще го смете за дървения свети Мартин.

Игуменът отиде при Помпилиус, който се люлееше на въжетата.

— Спри да биеш камбаните — каза той — и чуй какво ще ти кажа: искаш ли да спечелиш петнадесет дуката? В неделя, деня на църковното шествие, ти ще бъдеш свети Мартин. Уленшпигел ще те натъкми както трябва, но ако — когато те носят четворицата мъже — направиш едно движение или кажеш една дума, ще накарам да те сварят жив в масло в големия казан, иззидан от палача на пазарния площад.

— Отче игумене, благодаря ви — каза Помпилиус, — но нали знаете, че мъчно се удържам за малка нужда.

— Трябва да се подчиниш — отвърна игуменът.

— Ще се подчиня, отче игумене — рече жално Помпилиус.