Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (149) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XLIII

По него време едно петнадесетгодишно девойче тръгна само сред бял ден през дюните от Хейст за Киоке. Никой не се боеше за него, защото се знаеше, че върколаците и злите прокълнати души нападат само нощем. То носеше в една кесийка четиридесет и осем сребърни монети на стойност четири жълтици. Тия пари майка му, Тория Питерсон, която живееше в Хейст, дължеше от една продажба на чичото Жан Рапен, живеещ в Кноке. Девойчето, по име Беткин, бе облякло най-хубавите си премени и бе тръгнало весело.

Вечерта то не се върна и майка му се разтревожи; но си помисли, че е останало да спи у чичо си и се успокои.

На другия ден рибарите, които се бяха върнали от морето с един кораб риба, изтеглиха кораба на брега и натовариха рибата в коли, за да я продадат на търг, кола по кола, на общинския пазар в Хейст. Когато възлизаха по пътя, осеян с раковини, намериха сред дюната едно съвсем голо — дори без риза — девойче, около което имаше кръв. Те приближиха и видяха на клетата му превита шия белези от дълги и остри зъби. То беше простряно възнак, с отворени очи, загледано в небето и с отворена сякаш за предсмъртен вик уста!

Покриха тялото на девойчето с наметка и го занесоха в Хейст, в кметството. Там бързо се събраха общинарите и хирургът-бръснар, който заяви, че тия дълги зъби съвсем не са зъби на вълк, каквито ги създава природата, а на някой зъл и пъклен върколак — и че трябва да се молят богу да отърве земята на Фландрия от него.

И в цялото графство — главно в Дамме, Хейст и Кноке — беше поръчано да се уредят църковни служби и четат молитви.

И народът стенеше и се тълпеше в църквите.

В хейската църква, дето бе изложено тялото на девойчето, мъжете и жените плачеха, като гледаха кървавата му и разкъсана шия. А майката каза в самата църква:

— Ще ида да намеря върколака и ще го разкъсам със зъбите си.

Плачейки, жените я подтикваха да стори това. Но някои казваха:

— Няма вече да се върнеш.

И тя тръгна с мъжа си и двамата си братя, добре въоръжени, да търсят вълка по брега, на дюната и долината, но не го намериха. И мъжът й трябваше да я заведе в къщи, защото от нощния студ почна да я тресе; а те бдяха над нея, като поправяха мрежите си за скорошния риболов.

Управителят на Дамме, смятайки, че върколакът е животно, което се храни с кръв и не обира мъртвите, каза, че сигурно след върколака вървят крадци, които скитат из дюните, за да търсят отвратителна плячка. Затова с биене на камбаната той събра населението и заповяда на всички до един да вземат оръжие и тояги и да преследват всички просяци и дрипльовци, да ги залавят и обискират, за да видят дали в торбите им няма жълтици или някоя дреха на жертвите. А след това здравите просяци и дрипльовци да бъдат отведени в галерите на краля, а старите и немощните да бъдат пуснати.

Но не намираха нищо.

Уленшпигел се яви пред управителя и му каза:

— Аз ще убия върколака.

— Защо си толкова уверен? — попита управителят.

— Пепелта удря сърцето ми — отговори Уленшпигел. — Разрешете ми да работя в общинската ковачница.

— Можеш — рече управителят.

Без да промълви дума за плановете си на никой мъж или жена от Дамме, Уленшпигел отиде в ковачницата и там тайно изработи един чудесен голям капан за диви животни.

На другия ден, събота, любимия ден на върколака, Уленшпигел тръгна с писмо от управителя за хейския свещеник; като скри капана под наметката си, въоръжен с хубав арбалет и с добре наострен нож, той каза на жителите на Дамме:

— Отивам на лов за чайки и от техния пух ще направя възглавница за госпожа управителката.

На път за Хейст той стигна до брега и чу разпененото море, което плискаше и прибираше грамадните си вълни с гръмотевичен тътен, и вятъра, който идеше от Англия и свиреше между въжета на заседналите кораби. Един рибар му каза:

— Тоя лош вятър ни съсипва. Нощес морето беше спокойно, но след като изгря слънцето, изведнъж се разяри. Не ще можем да отидем на риболов.

Уленшпигел се зарадва, защото сега бе сигурен, че ако стане необходимо, ще има кой да му помогне през нощта.

В Хейст той отиде у свещеника и му даде писмото на управителя. Свещеникът му каза:

— Ти си храбър, но не забравяй, че всеки, който ходи сам през дюните в събота вечер, след това го намират на пясъка изхапан и мъртъв. Работниците по язовете и другите хора ходят само на групи. Мръква се. Чуваш ли как вие върколакът в долината? Дали и тая нощ няма да дойде както нощес да крещи страшно на гробищата до зори? Бог да ти е на помощ, чадо, но недей отива.

И свещеникът се прекръсти.

— Пепелта удря сърцето ми — отговори Уленшпигел.

Свещеникът каза:

— Тъй като си много смел, аз ще ти помогна.

— Отче — рече Уленшпигел, — ще сторите голямо добро и на мене, и на нещастната опустошена страна, ако отидете у Ториа, майката на девойчето, а също и у двамата й братя и им кажете, че вълкът е наблизо и аз ще го причакам и убия.

Свещеникът каза:

— Ако не знаеш кой път да хванеш, върви по оня, който води за гробищата. Той е ограден от двете страни с плет от жълтуга. Двама души не могат вървя там заедно.

— Няма да се отклонявам от него — отговори Уленшпигел. — А вие, храбри отче, помощник в делото на освобождението, съобщете и заповядайте на майката на девойчето, на нейния мъж и на братята й да бъдат в църквата, напълно въоръжени, преди да удари камбаната за прибиране в къщи. Ако чуят, че свирна като чайка, това ще значи, че съм видял върколака. Нека забият тогава камбаната за тревога и да ми дойдат на помощ. Има ли и други смели хора?

— Няма чадо — отговори свещеникът. — Рибарите се боят от върколака повече, отколкото от чумата и от смъртта. Но ти недей отива.

Уленшпигел отговори:

— Пепелта удря сърцето ми.

Тогава свещеникът каза:

— Бъди благословен, ще направя, както ти искаш. Ами не си ли гладен или жаден?

— И двете — отговори Уленшпигел.

Свещеникът му даде бира, хляб и сирене.

Уленшпигел яде, пи и тръгна.

И както вървеше, той дигна очи и видя на небето, дето блестеше ясната луна, баща си Клаас в сияние до господа и гледайки морето и облаците, той чу бурния вятър, който духаше от Англия.

— О! — каза той. — Черни, бързо минаващи облаци, летете като отмъщението подир убиеца. Бучащо море, небе, почерняло като уста на ада, вълни с огнена пяна, които бягате по тъмната вода, нетърпеливи и гневни, и раздрусвате безбройни огнени животни, волове, овце, коне и змии, които ви търкалят или изправят във въздуха и бълват огнен дъжд, черно почерняло море, черно, траурно небе, елате с мене да сразим върколака, злия убиец на девойчето. И ти, ветре, който виеш жално из треволяците, по дюните и в корабните въжета, ти си гласът на жертвите — те крещят за отмъщение пред бога и той ще ми помага при това начинание.

И той слезе в долината, клатушкайки се на своите естествени подпорки, сякаш главата му бе размътена от пиянство, а стомахът — разстроен от зеле.

И запя, като хълцукаше, криволичеше, прозяваше се и плюеше; спираше се и се преструваше, че повръща, а всъщност отваряше очи да види добре всичко наоколо си; изведнъж той чу някакъв остър вой, спря се, уж повръщаше като куче, и под блестящата лунна светлина съзря дългото очертание на запътен към гробището вълк.

Той отново се заклатушка и тръгна из пътечката между жълтугите. Там се престори, че пада, сложи капана към страната на вълка, зареди арбалета си, направи десетина крачки и се застоя като пиян човек и пак се преструваше, че се клатушка, хълцука и плюе, ала всъщност опъваше като лък ума си и разтваряше широко очите и ушите си.

Но не видя нищо друго освен черните облаци, хукнали като луди по небето, и някаква широка, дебела и къса черна фигура, която идеше насреща му; и не чу нищо освен вятъра, който свиреше жаловито, морето, забучало като гръмотевица, и скърцането на раковините по пътя под стъпките на някой, който се движеше тежко и със скокове.

Той се престори, че иска да седне и се строполи тежко на пътя като пиян. И се изхрачи. След това чу на две крачки от себе си щракане на желязо, после — звук от капана, който се затвори, и вик на човек.

— Върколакът — рече той — се хвана с предните си крака в капана. Той става и реве, раздрусва капана, иска да избяга. Но няма да се отърве.

Той го удари с една стрела от арбалета в краката.

— Ето че пада ранен — каза той.

И викна като чайка.

Тутакси църковната камбана заби тревога и един креслив момчешки глас викна из градчето.

— Спящи, събудете се: върколакът е заловен.

— Слава богу! — рече Уленшпигел.

Ториа, майката на Беткин, Лансам, мъжът й, Йоос и Михаел, братята й, първи дойдоха с фенери.

— Заловен ли е? — казаха те.

— Вижте го там на пътя — рече Уленшпигел.

— Слава богу! — казаха хе.

И се прекръстиха.

— Кой бие камбаната? — попита Уленшпигел.

Лансам отговори:

— Моят най-голям син; по-малкият тича из градчето, чука по портите и вика, че вълкът е заловен. Слава на тебе!

— Пепелта удря сърцето ми — отговори Уленшпигел.

Неочаквано върколакът каза:

— Смили се над мене, милост, Уленшпигел.

— Вълкът говори — казаха хората и всички се прекръстиха. — Той е дявол и знае вече името на Уленшпигел.

— Смили се! Милост! — каза гласът. — Кажи на камбаната да спре: тя бие за умряло, милост! Аз не съм никакъв вълк. Китките на ръцете ми са разкъсани от капана; аз съм стар и кръвта ми изтича, милост. Какъв е тоя резлив детски глас, който събужда градчето? Милост!

— Някога — каза Уленшпигел буйно — аз съм те чувал да говориш. Ти си рибарят, убиецът на Клаас, вампир за клетите девойки. Мъже и жени, не се страхувайте. Това е старейшината на рибарите. Оня, който стана причина Зуткин да умре от мъка.

И с едната си ръка той го хвана за гушата, а с другата извади ножа си.

Но Ториа, майката на Беткин, го спря:

— Оставете го жив — извика тя.

И почна да скубе на кичури белите му коси и раздра с нокти лицето му.

И тя виеше от скръб и ярост.

Върколакът с ръце, стегнати в капана, подскачаше на пътя от силна болка и рече:

— Милост, милост! Отстранете тая жена. Ще дам две жълтици. Строшете тия камбани! Де са децата, които крещят?

— Оставете го жив! — крещеше Ториа. — Оставете го жив! Нека плаща за престъпленията си! Камбани за смърт, камбани за смърт за тебе, убиецо! На слаб огън с нажежени щипци. Оставете го жив, нека плаща!

В това време тя намери на пътя една форма за печене на вафли с две дълги дръжки и я взе. Като я разгледа под светлината на факлите, тя видя между двете железни плочки с вдълбани по тях според брабанския обичай ромбове нещо като желязна уста с дълги и остри зъби. И когато я отвори, тя заприличала кучешка уста.

Тогава Ториа, която почна да отваря и затваря формата и да дрънка с желязото, бе обзета сякаш от бяс: скърцаше зъби, хъркаше като умираща, стенеше от горчива жажда за отплата и захапваше заловения с щипците по ръцете, по бедрата, навсякъде, особено по шията, и всеки път, когато го захапваше, казваше:

— Така е правил той на Беткин с тия железни зъби. Той плаща. Тече ли ти кръв, убиецо? Бог е справедлив. Камбани за умряло! Беткин ме зове за отплата. Усещаш ли зъбите, това е божията уста!

И тя непрекъснато и безмилостно го хапеше и когато не можеше да го ухапе, удряше го с формата. Но желанието й за мъст беше тъй голямо, че не го убиваше.

— Смилете се — крещеше рибарят, — Уленшпигел, забий ми ножа, за да умра по-скоро. Махни тая жена. Строши камбаните, които бият за смърт, убий децата, които крещят.

А Ториа продължаваше да го хапе, докато един стар човек се смили и взе от ръцете й формата.

Но сега Ториа заплю в лицето върколака, заскуба косите му и рече:

— Ти ще платиш за престъпленията си на слаб огън, с нажежени клещи, а очите ти ще извадя с нокти.

През това време се пръсна слухът, че върколакът е човек, а не дявол. И всички рибари, селяни и жени от Хейст дойдоха. Някои носеха фенери и пламтящи факли. И всички викаха:

— Убиец и крадец, де криеш ограбеното от нещастните жертви злато? Той трябва да върне всичко.

— Аз нямам нищо, смилете се — думаше рибарят.

А жените го замерваха с камъни и пясък.

— Той плаща за престъпленията си! Плаща! — крещеше Ториа.

— Милост — стенеше той, — кръвта ми изтича. Аз и ял съм в кръв! Милост!

— Кръвта ти ли? — рече Ториа. — Ще ти остане достатъчно за разплащане. Намажете раните му с мехлем. Той ще плати за престъпленията си на слаб огън, с отрязана ръка, с горещи клещи. Той ще си плати, ще си плати!

И понечи да го удари, но загуби съзнание, падна на писъка като мъртва; оставиха я да лежи, докато се свести.

А през това време Уленшпигел освободи ръцете на рибаря от капана и видя, че на дясната му ръка липсват три пръста.

И той заповяда да го вържат здраво и да го сложат в един рибарски кош. Мъже, жени и деца тръгнаха за Дамме, носейки поред коша, за да търсят там правосъдие. Те носеха и фенери, и факли.

И заловеният непрекъснато повтаряше:

— Строшете камбаните, убийте децата, които крещят.

А Ториа думаше:

— Нека си плаща на слаб огън с нажежени клещи, нека си плати!

А след това и двамата млъкнаха. И Уленшпигел не чуваше вече нищо друго освен задъханото дишана на Ториа, тежките стъпки на хората по пясъка и морето, което тътнеше като гръмотевица.

И с натъжено сърце той гледаше хукналите като луди по небето облаци, морето, дето се виждаха разлепените огнени вълни, и под светлината на факли и фенери бледото лице на рибаря, впил в него страшни очи.

И пепелта удари сърцето му.

Вървяха четири часа, докато стигнат в Дамме, дето се бе струпал народът, научил вече новината. Всички искаха да видят рибаря и вървяха след групата рибари, като викаха, пееха, танцуваха и казваха:

— Върколакът е хванат, хванат е убиецът! Благословен да е Уленшпигел. Да даде бог дълъг живот на нашия брат Уленшпигел!

И това приличаше на народно въстание.

Когато минаваха край къщата на управителя, той излезе, привлечен от шума, и каза на Уленшпигел:

— Ти победи; хвала на тебе!

— Пепелта на Клаас удря сърцето ми — отговори Уленшпигел.

А управителят каза:

— Ще получиш половината от наследството на убиеца.

— Дайте го на жертвите — отговори Уленшпигел.

Дойдоха Ламме и Нел; Нел се смееше и плачеше от радост и целуваше любимия си Уленшпигел; Ламме подскачаше тежко, тупаше го по корема и думаше:

— Той е храбър, постоянен и верен; той е моят обичан другар — вие нямате хора като него, вие сте от равнината.

А рибарите се смееха и шегуваха с него.