Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (178) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

VI

През май, когато нощем фламандските селянки хвърлят бавно назад през главите си три черни зърна бакла, за да се предпазят от болести и смърт, раната на Ламме наново се разтвори: хвана го силна треска и той поиска да го занесат да легне върху палубата, срещу клетката на монаха.

Уленшпигел се съгласи, но от страх да не би приятелят му да падне в морето при някой пристъп на треската, каза да го вържат здраво в леглото му.

Когато идваше на себе си, Ламме непрекъснато заръчваше да не забравят монаха и му се плезеше.

А монахът думаше:

— Ти ме оскърбяваш, дебелако.

— Не — отговаряше Ламме, — аз те угоявам.

Духаше лек ветрец, слънцето топлеше приятно; Ламме, вързан здраво за леглото, за да не би в припадък да скочи от палубата, мислеше, че се намира в готварницата си и каза:

— Днес пещта е разпалена. Скоро ще имаме дъжд от жълтунки. Жено, разстели мрежите в градината ни. Колко си хубава така, със запретнати до лактите ръкави. Ръката ти е бяла, искам да я ухапя, да я ухапя с устни, които са кадифени зъби. За кого е това хубаво тяло, за кого са тия хубави прозрачни гърди под бялата ти блуза от тънък плат? За мене, моя сладка любима. Кой ще направи фрикасе от гребени на петел и от кокоши трътки? Без много мускат отгоре, той причинява треска. Бял сос, мащерка и дафинов лист: къде са жълтъците от яйцата?

След това направи знак на Уленшпигел да приближи ухо до устата му и му каза съвсем тихичко:

— След малко ще завали дъжд от дивеч, аз ще ти оставя четири жълтунки повече, отколкото на другите. Ти си капитан, не ме издавай.

После като чу, че вълните плискаха тихичко по стените за кораба, той добави:

— Супата кипи, синко, супата кипи, ала тая печка толкова бавно се разпалва!

Но щом идваше на себе си, той питаше за монаха:

— Де е той? Увеличава ли му се тлъстината?

И като го видеше, изплезваше му се и казваше:

— Голямото дело отива към своя край, аз съм доволен.

Един ден той поиска да донесат на палубата големите везни и да сложат него в едното блюдо, а монаха в другото; щом сложиха монаха, Ламме като стрела отхвръкна нагоре и много се зарадва, когато го погледна:

— Я, колко тежи! Колко тежи! В сравнение с него аз съм лек като дух; ще хвръкна във въздуха като птиче. Я слушайте: свалете го, за да мога да сляза, сега сложете мерките: турете го пак на блюдото. Колко тежи? Триста и четиринадесет ливри^[1], А аз? Двеста и двадесет.