Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (175) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

III

Като виждаше, че на кораба го оставят да приказва, монахът навири нос; за да го накарат да проповядва с още по-голям жар, матросите и войниците злословеха срещу Богородица, преподобните светци и благочестивите обреди на светата католическа църква.

Тогава той освирепяваше и бълваше срещу тях хиляди хули:

— Да! — викаше той. — Да, ето ме в свърталището на Голтаците! Да, това са проклетите гризачи на страната! Да. И разправят, че светият човек, инквизиторът, бил изгорил премного от тях! Не, все още остават от тия мръсни червеи. Да, по тези хубави и храбри кораби на нашия господар краля, толкова чисти по-рано и тъй добре измити, сега виждаме червеите Голтаци, да, вонящите червеи. Да, това са червеи, мръсни, вонящи, гнусни червеи — и повецът-капитан, и готвачът с безбожното си шкембе, и всички вие с вашите нечестиви полумесеци. Когато кралят ще даде да изчистят корабите му с артилерийското измиване, ще му бъдат необходими барут и гюллета на стойност повече от сто хиляди флорина, за да може да пръсне тая мръсна и воняща зараза. Да, всички вие сте родени в леглото на госпожа Люцифер, осъдена да живее със сатаната между стени от червеи, върху дюшеци от червеи. Да, от тяхната гнусна любов там се родиха Голтаците, Да, и аз плюя върху вас.

В отговор на тия думи Голтаците му казаха:

— Защо ли пазим тук тоя лентяй, който знае само да бълва хули? По-добре да го обесим.

И почнаха да се готвят за това.

Когато видя готовото въже и стълбата до мачтата и взеха да му връзват ръцете, монахът каза жално:

— Господа Голтаци, смилете се над мене, дяволът на гнева приказва в сърцето ми, а не вашият смирен пленник, нещастен монах, който има само един врат на тоя свят; благородни господа, пощадете ме — затворете ми устата, ако искате, със запушалка, това не е много приятно, но не ме бесете.

Ала те не го слушаха и въпреки бясната му съпротива го повлякоха към стълбата. Тогава той почна да пищи така пронизително, че Ламме, при когото Уленшпигел беше в кухнята, за да го наглежда, каза:

— Синко! Синко! Откраднали са свиня от кочината и я колят. Ах, тия разбойници, да можех да стана!

Уленшпигел се изкачи и видя монаха. Щом го съзря, монахът падна на колене и протегна ръце към него:

— Господин капитан — рече той, — капитане на храбрите Голтаци, страшен по суша и по море, вашите войници искат да ме обесят, защото сгреших с езика си; това наказание е несправедливо, господин капитан, защото в такъв случай би трябвало да сложите примка на всички адвокати, прокурори, проповедници и на жените, а тогава светът би се обезлюдил; спасете ме от въжето, уважаеми господине, аз ще се моля за вас и вие няма да отидете в пъкъла; простете ми. Дяволът на многоглаголствуването ме повлече и ме накара да приказвам непрекъснато; това е много голяма беда. Моята нещастна жлъчка се подлютява тогава и ме кара да приказвам хиляди работи, които съвсем не мисля. Милост, уважаеми господин капитан, а вие всички господа, помолете се за мен.

Неочаквано Ламме се появи на палубата по долни дрехи и каза:

— Капитане и приятели мои, значи, не свиня, а калугерът викал — доволен съм, Уленшпигел, синко, аз съм измислил нещо за негово преподобие. Подари му живота, но не го оставяй свободен, иначе той ще направи някоя пакост на кораба; по-добре заповядай да направят на палубата една тясна клетка, хубаво проветрявана, дето той да може само да седи и спи, както са клетките за скопените петли; остави ме да го храня и ако не яде толкова, колкото искам аз — нека бъде обесен.

— Ако не яде, нека бъде обесен — казаха Уленшпигел и Голтаците.

— Какво смяташ да правиш с мене, дебелако? — каза монахът.

— Ще видиш — отговори Ламме.

Уленшпигел направи това, което искаше Ламме. Монахът бе затворен в клетка и всеки можеше да го гледа, колкото си ще.

Ламме беше слязъл в готварницата и Уленшпигел, който го последва, чу, когато той се препираше с Нел:

— Няма да легна — думаше Ламме. — Не, няма да легна, защото други ще дойдат да се бъркат в моите сосове; не, няма да лежа като теле!

— Не се ядосвай, Ламме — рече Нел, — защото раната ти ще се отвори наново и ще умреш.

— Нека — каза той, — нека умра: дотегна ми да живея без жена си. Не ми ли стига, че я загубих, ами отгоре на това не ми позволяваш на мене, главния готвач, да се грижа лично за чорбите? Мигар не знаеш, че и сосовете, и фрикасетата са пропити със здраве? Те хранят дори и духа ми и ме предпазват от нещастие.

— Ламме — каза Нел, — трябва да слушаш нашите съвети и да се оставиш да те излекуваме.

— Аз искам да ме лекувате — каза Ламме, — но ако някой друг — някой хаймана, невежа миризлив, гнойлив, гурелив и сополив — дойде тук да заеме мястото ми на главен готвач и забърка с мръсните си пръсти в моите сосове, по-скоро бих го убил с дървената лъжица, която тогава ще стане желязна.

— Все пак — каза Уленшпигел — трябва ти един помощник, ти си болен…

— Помощник ли? — каза Ламме. — Помощник на мене! Та ти си цял натъпкан с неблагодарност, като наденица с кълцано месо! Помощник ли, синко, и това го казваш ти на мене, твоя приятел, който толкова дълго време и така сито те е хранил! Сега вече раната ми ще се отвори наново. Ти си лош приятел: та кой тогава би ти приготвил храната така, както аз? Какво ще правите и двамата, ако не бях тука да приготвям за тебе, началнико капитан, и за тебе, Нел, вкусни яхнии?

— Ние сами ще си приготвяме гозбите — каза Уленшпигел.

— Сами ще си ги приготвяте! — каза Ламме. — Тебе те бива да ги ядеш, да се наслаждаваш на мириса им, но да ги приготвяш — не; клети приятелю и началнико капитан, с твое позволение аз бих ти поднесъл раница, нарязана на ленти, и ти ще я ядеш и ще смяташ, че това са твърди черва; остави ме, остави ме, синко, да си бъда главен готвач тук, иначе ще изсъхна като прът.

— Остани си тогава главен готвач — каза Уленшпигел; — а ако не оздравееш, аз ще затворя готварницата и ще ядем само сухари.

— Ах, синко! — каза Ламме, разплакан от радост. — Ти си добър като света Богородица.