Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (148) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XLII

Въздухът бе топъл; откъм спокойното море не лъхаше никакъв ветрец. Дървесата край канала на Дамме едва потрепваха, жътварчетата се спотайваха из ливадите, а през това време хора, изпратени от църквите и манастирите, ходеха да събират из нивите тринадесетата част от реколтата за свещениците и игумените. От синьото небе, горещо и дълбоко, слънцето лееше зной и природата спеше под лъчите му като хубава гола девойка, отмаляла от ласките на любовника си. Шараните подскачаха над водата на канала, за да лапат мухите, които бръмчаха като врящ котел; а лястовиците — с дълги тела и големи криле, се бореха с тях за плячката им. От земята се издигаше топла, преливаща в различни цветове пара, която трепкаше и блестеше на слънцето. Клисарят на Дамме известяваше от връх камбанарията с една пукната камбана, която звънтеше като тенджера, че е вече пладне и че е време селяните, които косяха, да отиват на обяд. Жените, в събрани на фуния ръце, зовяха мъжете и братята си по име: Ханс, Питер, Йоос; и над плетищата се виждаха червените им забрадки.

В далечината се извишаваше пред очите на Ламме и на Уленшпигел квадратната и тежка камбанария на църквата „Света Богородица“; и Ламме каза:

— Там е твоята скръб и любов, синко.

Но Уленшпигел не отговори.

— Скоро — рече Ламме — ще видя някогашната си къща, а може би и жена си.

Но Уленшпигел не отговори.

— Безчувствен човек — рече Ламме, — каменно сърце, нищо ли не може да ти подействува: нито близостта на местата, дето е минало детинството ти, нито скъпите сенки на двамата мъченици — клетия Клаас и клетата Зуткин. Как? Ти не си нито тъжен, нито весел: кой изсуши дотам сърцето ти? Погледни мене — аз съм тревожен, развълнуван и коремът ми трепери; погледни ме…

Ламме погледна Уленшпигел и го видя побледнял, с наведена глава и треперещи устни, плачещ, без да промълви дума.

И млъкна.

Вървяха така, без да продумат, до Дамме и влязоха в града през улица „Херон“, но поради жегата не видяха никакъв човек. Кучетата лежаха на една страна, изплезили езици, и се прозяваха пред прага на портите. Ламме и Уленшпигел минаха край общинския дом, срещу който бе изгорен Клаас; устните на Уленшпигел затрепераха още повече и сълзите му пресъхнаха. Когато стигна до къщата на Клаас, дето се бе настанил един въглищар, той му каза, като влизаше вътре:

— Познаваш ли ме? Искам да си почина тук.

Въглищарят рече:

— Познах те, синът на жертвата. Влез и се разполагай.

Уленшпигел отиде в кухнята, след това в стаята на Клаас и Зуткин и там се разплака.

Когато слезе долу, въглищарят му каза:

— Ето ти хляб, сирене и бира. Яж, ако си гладен; пий, ако си жаден.

Уленшпигел направи знак с ръка, че не е нито гладен, нито жаден.

Тръгнаха с Ламме, който яздеше магарето, провесил нозе, а Уленшпигел водеше своето за оглавника.

Стигнаха до къщицата на Катлин, вързаха магаретата и влязоха. Беше по обяд и на масата бе сложен зелен фасул, смесен с едра бяла бакла. Катлин ядеше: Нел беше права и се готвеше да сипе в паницата на Катлии сос с оцет, който току-що бе снела от огъня.

Когато Уленшпигел влезе, тя тъй се смая, че сложи съда със соса в паницата на Катлин, а Катлин заклати глава и почна да търси с лъжицата си баклата около съда със соса и удряйки се по челото, повтаряше като луда:

— Махнете огъня! Главата гори!

Мирисът на оцета възбуждаше глада на Ламме.

Уленшпигел стоеше прав и гледаше любовно усмихнат Нел въпреки голямата си тъга.

А Нел, без да каже нещо, обгърна шията му с ръце. Тя също приличаше на безумна: плачеше, смееше се и зачервена от голямата си и сладостна радост, повтаряше само: „Тил! Тил!“ Зарадван, Уленшпигел я гледаше; сетне тя го пусна, отдръпна се малко назад, загледа го радостно и пак се хвърли на гърдите му, като обви ръце около шията му; и така много пъти поред. Много щастлив, той я държеше и не можеше да се откъсне от нея, докато най-сетне тя падна на един стол уморена и сякаш извън себе си повтаряше, без да се срамува:

— Тил! Тил! Любими, най-сетне се върна!

Ламме се бе изправил до вратата. Когато Нел се успокои, посочи към него и каза:

— Де съм виждала тоя дебел човек?

— Той е мой приятел — рече Уленшпигел. — Търси жена си, пътуваме заедно.

— Познах те — каза Нел, като се обърна към Ламме. — Живееше на улица „Херон“. Ти търсиш жена си, а аз я видях в Брюге, цяла отдадена на благочестие и набожност. Когато веднъж я попитах защо е напуснала тъй жестоко мъжа си, тя ми отговори: „Такава бе светата воля божия и повелята на светото изкупление; аз не мога вече да живея с него.“

При тия думи Ламме се натъжи и погледна баклата със сос от оцет. А чучулигите излитаха с песен към небето и отмалялата природа се оставяше на слънчевите милувки. И Катлин бъркаше с лъжицата си и обираше белите зърна бакла, зелените шушулки и соса.