Уилям Грифин
Специална част (9)

(Едно)

„Уест Булевар Драйв“ 7200

Александрия, Вирджиния

14:45, 25 декември 2005

— Нали не е още нещо лошо, Карлос? — попита доня Алисия, когато Кастило се настани на „шефското“ място на масата, както казваше Дейвидсън.

Кастило я погледна и му хрумна първата приятна мисъл за последните пет минути. „Това не е секретно. Не се налага да викам Дешамп и Дейвидсън в офиса или още по-зле, да моля баба да излезе, за да обсъдим проблема.“

— Новините са добри — заяви той. — И…

— Кажи първо добрите новини — прекъсна го доня Алисия. — Казвай.

— Добре. Джак Бритън и съпругата му ще пристигнат след малко.

— Чудесно! — зарадва се Том Макгуайър. — Ще ви допаднат, доня Алисия. Особено тя. Има страхотно чувство за хумор. Както обичаше да казва любимата ми майка, тя е от момичетата, които са в състояние да накарат и труп да се надигне и да започне да си припява.

— Том, това е просто ужасно — сряза го с усмивка доня Алисия.

— Ами лошите новини, шефче? — обади се Дешамп.

— Предадени са на Тайните служби, за да ги пазят.

Усмивката на Макгуайър се стопи. Той харесваше Бритън. Лично го бе вербувал за Тайните служби.

— Защо? — попита тихо той.

— Исаксън ми каза, че това е стандартната процедура, когато е извършено нападение над специален агент. Също стандартна процедура е да махнат агента от президентската охрана и да го прехвърлят на административна длъжност.

— Някой е нападнал Джак ли? — попита Дейвидсън.

— И Сандра — потвърди Кастило. — Шестнайсет дупки от куршуми в новата му мазда кабриолет. И още толкова по панорамния прозорец у тях.

— Господи! Та това е ужасно! — възкликна доня Алисия.

— Афроамериканските терористи ли? — уточни Дейвид У. Юнг.

Доня Алисия го погледна напълно объркана.

— Че кой друг? — отвърна Кастило.

— И къде го изпращат? — полюбопитства Макгуайър. Преди Кастило да успее да отговори, той добави, без да крие учудването си: — Искат да го държим тук ли?

— Искали да го изпратят в Сейнт Луис или нещо подобно.

— И? — настоя Макгуайър.

— Когато му съобщили, Джак казал нещо невъзпитано на шефа и заявил, че се връща във Филаделфия. Тогава го прехвърлили на Джоел. — Той замълча. — А пък Джоел на свой ред го прехвърля на мен.

Макгуайър изпъшка.

— Филаделфия директно отпада — заяви той. — А за тук не знам. От „Юниън Стейшън“ почти на всеки час има влак за Филаделфия.

— Нуестра Пакеня Каза — предложи Дешамп. — Още по-добре в „Шангри-Ла“.

Макгуайър се замисли за момент и кимна.

— Става.

По изражението на доня Алисия стана ясно, че не разбира за какво говорят.

— Шефче, мислиш ли, че приятелката ти ще има нещо против да назначи още един правен аташе в Буенос Айрес или Монтевидео? — попита Дешамп.

— Не знам. Но как да я попитам точно на Коледа?

— Да, вярно — усети се Дешамп.

— Нека първо пристигнат, после ще му мислим — заяви Макгуайър. — В най-лошия случай ще ни накарат да ги върнем.

— Чакайте първо да видим в какво настроение е Джак и тогава ще действаме — подхвърли Дейвидсън.

— То е ясно, след като не мога да повторя пред дами онова, което е казал на началника си — обясни Кастило. — А сега ще ми подаде ли някой соса от боровинки?

 

 

Специален агент и госпожа Бритън пристигнаха петнайсет минути по-късно. Придружаваха ги четирима агенти от Тайните служби. Всички мъже на масата се изправиха, когато новодошлите влязоха в трапезарията.

— Ако имаш връзки с охраната, Том — започна Сандра Бритън, — много ми се иска да похапна нещичко, преди да ме претърсите и да ме затворите в килията.

— Сандра! — притесни се Макгуайър.

Тя продължи гневно:

— Единственото, което затворниците хапнаха, беше по една скапана кифла на тръгване, а после коледният обяд се състоеше от хамбургер в „Уендис“ на излизане от Балтимор.

Тя насочи вниманието си към Кастило.

— Ти ли си главният надзирател, подполковник? Кога мога да се възползвам от правото си на телефонно обаждане? Нямам търпение да си поговоря със Сдружението за защита на човешките права.

— Веднага щом те запозная с баба — отвърна през смях Кастило. — Бабче, това е Сандра Бритън. Сандра, запознай се с доня Алисия Кастило.

— Много ми е приятно — отвърна Сандра. — И какво, за бога, прави тази мила жена в подобна компания?

— Казах ви, че ще я харесате, доня Алисия — обади се Макгуайър.

— Да не би и вие да сте под домашен арест? — продължи да се заяжда Сандра.

— Сядай, мила — нареди доня Алисия. — Трябва да похапнеш.

— Виждам, че си малко разстроена, Сандра — заговори Макгуайър.

— Малко ли?

— Уважаема млада госпожо — намеси се Били Кочиан. — Във ваше лице забелязвам не само сродна душа, ами човек, изтърпял мъчения в ръцете на тези главорези. Ще пиете ли чаша шампанско? Ако предпочитате нещо по-силно.

— И двете — отвърна тя. — Вие пък кой сте, по дяволите?

Кочиан пристъпи към нея и й целуна ръка.

— Ерик Кочиан, мадам. За мен е удоволствие.

— Че как иначе, Били — отвърна доня Алисия.

— Заповядайте, седнете на моето място, а аз ще ви налея шампанско — предложи Кочиан.

— Здрасти, Джак! — подвикна Дейвидсън. — Как е?

Бритън поклати глава.

— Направо супер — отвърна той. — Как иначе?

Кочиан извади бутилка шампанско от охладителя, наля в чаша и я подаде на Сандра.

— Моля да ме извините за чашата. Доколкото разбирам, първоначално е била пълна с кисело мляко с картинка на Мики Маус.

— Благодаря — отвърна Сандра. По устните й трепкаше усмивка.

— Тъй като и аз съм затворник, не ми казват нищо — оплака се Кочиан. — Затова съм изключително любопитен какво ви е разгневило. Какво са ви сторили тези ужасни хора?

— Говорите като виенчанин — обади се Сандра.

— Колко сте наблюдателна, скъпа госпожо. Роден съм там и съм живял във Виена дълги години.

— Преподавам семантика в университета на Пенсилвания. Поне преподавах, преди да ме натъпчат на задната седалка в джип на Тайните служби пред погледите на съседите. — Тя замълча. — Познавате ли творбите на Франц Кафка?

— Разбира се.

— Той направо щеше да полудее от радост в подобна ситуация — заяви тя.

— Да не би да говорите за пощръклелите бюрократи?

— Естествено.

— Разкажете ми, всичко уважаема.

Сандра отпи глътка шампанско, стисна устни, след това изпи остатъка на един дъх.

— Все още ли важи предложението за нещо по-силно?

Кочиан кимна.

— В такъв случай, подполковник, ще изпия едно от прочутите мартинита на Макнаб. Благодаря ти предварително.

— С удоволствие — отвърна Кастило и пристъпи към шкафа, отрупан с най-различни напитки, чаши и шейкъри.

— Разкажи какво стана, Сандра — подкани я Дейвид У. Юнг.

— Веднага ще ти кажа, Пищовлия — отвърна Сандра. — Десет минути след като половинката ми ме увери, че всичко е наред, че Тайните служби ще пристигнат всеки момент в надупчената от куршуми къща, пред която бе спряна надупчената ни от куршуми нова кола, те наистина пристигнаха надули сирените, пуснали всички светлини. Очаквах Брус Уилис да се появи и да ме прегърне в мускулестите си ръце. Само че по това време афроамериканските терористи, превърнали „Чърчил Лейн“ в екшън сцена от Дивия запад, сигурно се намираха в Атлантик Сити. Но нали съм си наивна глупачка, реших, че сигурно ще се пробват и ще направят нещо.

— После? — подкани я Дейвидсън.

— Първото, което направиха, беше да наредят на ченгетата от Фили да се разкарат — продължи Сандра. — Холът ми се превърна в местопрестъпление. Натъпкаха ни двамата с Джак в един джип и подкараха с пусната сирена, все едно онези тъпоглавци се връщаха.

— Кои, мила? — попита доня Алисия.

— Афроамериканските терористи, някакви измислени мюсюлмани, които много не си падат по Джак.

— Защо така? — попита доня Алисия.

— От полицията ме бяха пратили да ги наблюдавам — обясни Бритън.

— Истината е, бабче — намеси се Кастило, — че той живя с тях години наред. Носеше сандали, беше навлякъл една тъмносиня роба, а в косата му бяха вплетени мъниста. Те си мислеха, че името му е Али Абид ар-Разик.

— И само затова ли са се опитали да го убият?

— За малко да ни убият и двамата — уточни Бритън.

— Сандра — опита се да обясни Юнг, — след като са нападнали Джак, федерален офицер, значи случаят става федерален.

— Затова ли помъкнаха Джак нанякъде и му взеха пищова и значката? Отстрани погледнато, го третираха като престъпник, не като човек, когото някой се е опитал да застреля.

— Джак, наистина ли са ти взели оръжието и документите? — попита Макгуайър.

— Да не говорим, че пистолетът си беше лично мой, не на Тайните служби.

— А ти стреля ли по лошите?

Бритън поклати глава.

Макгуайър погледна четиримата агенти от Тайните служби, които бяха довели семейство Бритън в квартирата.

— Кой от вас е отговорникът?

— Аз, господине — отвърна нисък агент, стиснал куфарче в ръка.

— Къде са му документите и оръжието?

— У мен, господине — отвърна агентът и повдигна куфарчето. — Господин Исаксън каза да ви ги предам на вас.

— Върни на специален агент Бритън документите и пистолета.

— Господине, не…

— Наредих ти нещо — сопна се Макгуайър. — А вие, момчета, можете да изчакате в кухнята.

Тримата излязоха.

— Нека да сме наясно, Том — заяви Бритън, докато оглеждаше внимателно пистолета си, презареди го и го прибра. — Не Джоел ми взе нещата, а един смешник във Филаделфия.

— Смешник ли? — попита Макгуайър. — Да не би да говориш за старши специален агент Морел? За него ли говориш, специален агент Бритън?

— Точно за него. Направи го тъкмо преди да ми съобщи, че ме местят в Канзас или някъде там, веднага след като приключи с разпита.

— На този смешник ли каза къде да си завре порядките на Тайните служби? — попита Дешамп.

— Изобщо не ми помагаш, Едгар — скастри го Макгуайър.

— Не, това го казах на друг смешник, тук, в окръг Колумбия отвърна замислено Бритън. — Но май и той беше старши специален агент.

Кастило, Дешамп и Дейвидсън се разсмяха.

Бритън взе документите си, огледа ги внимателно и ги вдигна.

— Означава ли това, че както казват във филмите, съм „свободен“?

— Не и за да се върнеш във Фили, за да взривиш някоя джамия, Джак — отвърна Макгуайър. — Помисли си добре.

— Това пък откъде го чу? Да не би да е от смешника във Фили?

— От Джоел — отвърна Кастило. — А той го е чул от смешника във Фили. Очевидно си казал нещо от рода, че знаеш как да спипаш копелдаците.

— Исках да кажа, че ще отида в „Борба с тероризма“ — да не би да си забравил, че едно време работех там? — за да им помогна да спипат някои от ония нещастници по обвинение за притежание на незаконно оръжие. Да не говорим, че трябва да бъдат обвинени заради стрелбата по Сандра, къщата ми и по мен, а това си е престъпление, за което могат да им дадат поне пет години, а пък заради „Калашников“ ще отнесат десет години в дранголника и десет хиляди долара глоба. — Той въздъхна шумно. — Да не би оня задник… Извинявам се. Да не би старшият специален агент да е решил, че ще взема да вляза в някоя джамия и ще започна да стрелям наляво и надясно? За бога, та аз съм ченге!

— Джак, изобщо не си създал у него впечатлението на разумно ченге — разсмя се Дейвидсън. — Според мен, той те е възприел като Рамбо в действие.

— Ченгетата във Фили щяха да ни осигурят заповед, за да претърсим и джамията, и всичките им известни явки във Филаделфия само защото са стреляли по Сандра, докато Тайните служби гледат да стоят по-далече от проблемите — продължи да се възмущава Бритън.

— Сандра, ти случайно знаеш ли испански? — попита Кастило.

— Защо питаш? Да не би това да е поредният минус в очите на Тайните служби?

— Да или не?

— Как, по дяволите, да предположи човек, че преподавателка по семантика би могла да знае испански?

Кастило заговори на испански:

— Това твоето намирисва на огнен испански темперамент.

Тя го погледна гневно, но след секунда избухна в смях.

— Така си е — отвърна на испански. — Говоря и класически, и мексикански, и пуерторикански, и с акцент като от Харлем. Твоят акцент какъв е?

— Мислех си, че звучи като на аржентинец.

Тя се замисли.

— Ясно — отвърна. — Става.

— Ходи ли ти се в Буенос Айрес?

— Не знам. Доколкото си спомням, една позната, също бивше ченге от Фили, я простреляха там.

— Би трябвало Джак да реши, но май няма да стане. Ти решаваш, Сандра. Или двамата заминавате за Буенос Айрес, или оставате и Джак продължава войната си с Тайните служби. Накрая ще изгуби въпросната война. Няма начин да го върнат в президентската охрана…

— Не е честно, Сандра — намеси се Макгуайър. — Но това е истината. Никой няма да рискува живота на президента или вицепрезидента. Трябва да ти кажа, че един мой стар приятел… — Той млъкна.

— Продължавай, Том — обади се Кастило. — Рано или късно ще разберат.

— Та един мой стар приятел падна от страничната стъпенка на лимузината на вицепрезидента. Никой не го беше грижа, че е заледено. Той просто падна. И веднага го отстраниха.

— И какво стана с него?

— В Буенос Айрес е.

— Да не би да се опитваш да ни подскажеш — попита с горчивина Бритън, — че Буенос Айрес е нещо като ГУЛАГ на Тайните служби? Там ли пращат всички неудачници от президентската охрана?

— Престани, Джак — нареди студено Кастило. — Казвай какво решаваш.

— Ако заминем, какво ще стане с работата ми? — попита Сандра.

Кастило не отговори.

Сандра сама отговори на въпроса си:

— Същото, което ще стане, ако заминем за Сейнт Луис, Канзас Сити или някое друго място. Колко време трябва да останем?

— Колкото двамата с Том преценим, че е необходимо — заяви Кастило.

— А на афроамериканците ще им се размине, така ли става? — попита с още повече горчивина Бритън.

— Не е казано, че ще им се размине — отвърна Кастило. — Само че си набий в главата, че никога повече няма да работиш в президентската охрана.

— Тогава какво ще стане с мен?

— Рано или късно, по-скоро рано, двамата с Том ще ти намерим работа.

— Искаш да кажеш да работя за теб, така ли?

Кастило кимна.

— Досега не си отварял дума — заяде се Бритън.

— Ти да не би да му даде шанс, Рамбо? — обади се Дейвидсън.

— Ще ми бъде приятно — отвърна простичко Бритън. — Благодаря ти.

— Кога заминаваме? — попита Сандра.

— Веднага щом успеем да ви качим на самолета — отвърна Кастило. — Може би още тази вечер.

— Че аз нося само по един комплект дрехи за преобличане — отвърна жената.

— В Буенос Айрес има чудесни магазини — намеси се доня Алисия.

— Първо трябва да предупредим Тони — сети се Макгуайър и обясни на семейство Бритън: — Тони Сантини е приятелят ми, който падна от лимузината.

— Тук разполагаме с невероятна система за комуникации — призна Кастило, — но тъй като на шефа на Звеното за организационен анализ не му мина през ум, че точно на празника може да се случи нещо непредвидено, пусна телефонистите за Коледа. Затова ще се наложи да използваме този допотопен уред.

Кастило постави мобилния си телефон на масата, включи на спикър и набра някакъв номер.

Двайсет секунди по-късно заговори мъжки глас.

— Леле, май Мунц бързичко е успял да те уведоми какво става, Чарли.

— Весела и щастлива Коледа и на теб, Тони. За какво е трябвало да ме уведоми Мунц?

— Не знаеш ли какво стана с ирландското ти приятелче Дъфи?

— Какво е станало?

— Към седем тази вечер са се опитали да му видят сметката. Жена му и децата му били с него. Тъкмо излизали от „Пилар“. В момента е побеснял.

— Добре ли са?

— Слава богу, живи и здрави са.

— Хванали ли са извършителите?

— Не, но в момента не е най-подходящото време да се мотаеш по пътищата във форд пикап „F-150“ със смачкана задница. Дъфи ги изблъскал от пътя, когато му устроили засада, за да го застрелят. Цялата жандармерия в Аржентина е вдигната на крак, за да ги открие.

— И Алфредо ли участва в търсенето?

— В първия момент си помислих, че той звъни.

— Кажи му да изпрати всичко, което разбере, на Милър.

— Дадено.

— За друго звънях, Тони. Нали помниш Джак Бритън?

— Естествено.

— Неизвестни лица — по всяка вероятност мюсюлманите, с които живееше под прикритие — са се опитали да убият него и жена му вчера следобед.

— Да каже сбогом на президентската охрана. Той добре ли е? Съпругата му как е? Къде ще го изпратят? Да знаеш колко полезен ще ми бъде тук, след като приключат с него.

— Какво ще кажеш да ти го пратя в мига, в който му осигуря самолет?

— Не е ли малко необичайно?

— Той казал доста грубички неща на старшия специален агент, който му съобщил, че е свален от президентската охрана. Исаксън ми го прехвърли тъкмо когато се канели да му лепнат белезници. Трябва да го покрия някъде.

— Наругал ли е тъпото копеле? Браво на него! Ще ми се навремето и аз да си бях отворил устата.

Дешамп се изсмя.

— Кой беше това? — попита Сантини.

— Едгар Дешамп — обади се агентът на ЦРУ. — Шефчето те е пуснал на спикър, Тони. Тук сме се събрали куп народ за Коледа.

— Радвам се — отвърна Сантини.

— Защо ти трябва Бритън, Тони? — попита Кастило.

— Непрекъснато чувам, че нашите приятелчета в Асунсион имат някакви връзки с онези с чалмите и расата, а още не сме ги спипали. Доколкото си спомням, той спокойно може да се представи за един от тях.

— Не искам да минава под прикритие.

— Защо?

— Защо не вземеш да кажеш: „Да, шефе, добре, Чарли, разбирам, че не му е работа да минава под прикритие.“

— Да, шефе, добре, Чарли.

На Кастило му се стори, че долови смес от раздразнение и сарказъм в отговора. Затова пък в погледа на Сандра Бритън забеляза благодарност и облекчение.

— Добре — продължи той, — веднага щом уточним нещата, ще ти звънна. Настани ги в Нуестра Пакеня Каза. Ако Мунц реши да каже на Дъфи, няма проблем. В противен случай няма защо да му казва. По-добре да си мълчи.

— Добре, шефе, дадено, Чарли.

Кастило не обърна внимание на този отговор.

— Предполагам, че Алекс Дарби знае за Дъфи.

— Естествено. Тъй като знам какъв ще бъде следващият ти въпрос, Алекс се обади на Боб Хауъл в Монтевидео, за да предупреди хората от „Чайна поуст“, които охраняват посланика в „Шангри-Ла“. Каза ми, че Мунц вече се е обадил на Ордьонес, за да го предупреди. Май сме се подсигурили отвсякъде. Кажи, Чарли, какво, по дяволите, става?

— Ще ми се да знаех. Ти ще си сред първите, на които ще кажа, ако разбера. Ще те държа в течение, Тони. Грижи се за семейство Бритън.

— Всеки, който говори нецензурни неща за шефовете от Тайните служби, ми е приятел, Чарли. А ти гледай да не се забъркваш в неприятности.

Кастило затвори. Погледна семейство Бритън.

— Майката и бащата на Мастърсън — бащата е пенсиониран посланик — изгубиха дома си в Ню Орлиънс по време на урагана Катрина. Сега живеят в имението в Уругвай — „Шангри-Ла“ — което той е наследил от покойния си син, касиер на мошениците от „Петрол срещу храни“. Не успях да разубедя посланика да не заминава. С голям зор го накарах да се съгласи четирима от „Чайна Поуст“ — ние им плащаме, не че той не може да си позволи да им плати — да го пазят.

— „Чайна Поуст“ ли? — попитаха едновременно господин и госпожа Бритън.

— Някои хора си мислят, че „Шанхай Поуст“ (в изгнание) на американския легион — започна да обяснява Дейвидсън — е нещо като агенция по заетостта за пенсионирани специалисти, които си търсят що-годе честна работа.

— Сантини току-що ми каза — продължи Кастило, — че Алекс Дарби, представител на ЦРУ в Буенос Айрес, е уведомил Боб Хауъл, представител на ЦРУ в Монтевидео, че Алфредо Мунц, който работи за нас…

— Той е нещо като тамошния представител на Звеното за организационен анализ — уточни сухо Дейвидсън.

— Та той е уведомил шефа на уругвайската полиция, главен инспектор Ордьонес — довърши Чарли. — Невероятно умно ченге, въпреки че много не ме харесва. Едно от първите неща, които искам да направите, е да се запознаете с него. Накратко казано, споделям мнението на Сантини, че сме се подсигурили отвсякъде.

— Карлос — обади се доня Алисия. — Правилно ли разбрах, че е имало нападение над друг твой приятел? Опитали са се да го убият заедно със семейството му, нали?

Той я погледна, преди да отговори.

— Така излиза, бабче. Само че Лиъм Дъфи е по-скоро приятел на Алфредо Мунц, не толкова мой.

— Да не би да казваш, че става въпрос за най-обикновено съвпадение, Карлхен? — намеси се Кочиан. — Два подобни инцидента в един и същи ден?

„Плюс приятеля ти, Били. Стават трима.“

„А също и дълбоко засекретеният агент от Виена. С него стават четирима.“

„По дяволите. Стават петима, ако сметнем и жена му.“

— Човекът, за когото спомена Монтвейл, бил дълбоко засекретен агент във Виена, казва се Кул и съпругата му…

— За Кърт Кул ли говориш? — прекъсна го Дешамп и когато Кастило кимна, той побърза да разбере. — Какво, по дяволите, му се е случило?

— Честита Коледа — отвърна Кастило. — Вчера семейство Кул са били убити с гарота и труповете са оставени зад статуята на Йохан Щраус във Виена. Да не би да си ги познавал?

— Познавах и двамата, при това много добре — отвърна Дешамп.

— Да не би да говорите за Кърт Кул с веригата сладкарници? — попита Кочиан и погледна Дешамп.

— Да, за него — потвърди Дешамп. — За тях.

— И аз ги познавам — обясни Кочиан. — Бяхме приятели от години. — Поколеба се, след това, неспособен да скрие изумлението си, попита: — Дълбоко засекретен агент ли каза? Да не би да искаш да кажеш, че е бил от кадрите на ЦРУ?

— Повече години, отколкото шефчето тук може да си представи — отвърна Дешамп. — Ако поставят нова звезда на стената — а звездите трябва да са две, защото Гертруд не отстъпваше на Кърт — те трябва да са обсипани с диаманти.

— Нищо не разбирам — призна доня Алисия.

— В централата на ЦРУ, доня Алисия, има стена, покрита със звезди, които увековечават шпионите, които не са имали късмет.

— Не знаех — отвърна тихо тя.

— А ще ми кажете ли каква работа са вършели Кърт и Гертруд Кул за ЦРУ? — попита Кочиан.

Дешамп размисли за кратко и въздъхна тъжно.

— Защо не? Бяха вербовчици, Били, или в някои случаи набелязваха хората за вербуване.

— Вербуване ли? — попита тихо доня Алисия, сякаш й бе неудобно, че ги прекъсва, но много й се искаше да разбере какво става.

— Превръщаха лошите в добри, бабче — отвърна Кастило. — Убеждаваха хората от руското разузнаване да преминат на наша страна.

— Също и източногерманци, поляци, чехи и унгарци — добави Дешамп. — Не разбирам обаче защо не са ги убили по най-обикновен начин, ами е трябвало да бъде с гарота.

— Вместо да ги разпитат подробно ли? — попита Дейвидсън. — Да изцедят от тях списък с имена ли? Някои от тях все още ги обработват.

— Много от тях — уточни спокойно Дешамп. — Аз имах трима такива в Париж. Един в българско посолство и двама от руско.

— С риск да прозвуча като параноик, струва ми се, че тук има някаква схема — заяви Кастило.

— Само защото наистина си параноик, шефче, не означава, че грозниците от Марс — или по-точно казано от площад „Пушкински“ — не са те погнали с лоши намерения.

След тези думи се понесе кикот.

— Площад „Пушкински“ ли? — попита отново доня Алисия.

„Боже господи, помисли си Кастило. Тя не пита просто за да е любезна, очарована е от всичко, което чува.“

„Що за човек обсъжда убийства — или опити за убийства — с баба си навръх Коледа на масата?“

— Намира се в Москва, доня Алисия — обясни Дешамп. — Известен е с две неща — статуята на руския поет Пушкин и грозната сграда, в която е централата на СВР, някогашното КГБ.

— А, да — отвърна любезно доня Алисия. — А убит с гарота дали означава това, което си мисля?

— Предлагам да сменим темата — предложи Кастило. — Все пак е Коледа.

— Така е, миличък — отвърна баба му. — Съгласна съм. Само че на мен ми е много интересно.

— Слагат ти нещо на врата, доня Алисия — обясни Дешамп. — Понякога е от пластмаса, друг път метално и те душат с него. Характерно е за унгарската Тайна полиция. Когато искат да е ясно, че са очистили някого, използват метална гарота.

— Нещо като онова, което са използвали индианците ли?

— Доколкото знам, тяхното е било въже, корда с топки в двата края, за да могат да го захващат по-добре. Унгарците използват металния вариант на пластмасовите белезници на нашите ченгета. Щом попадне на врата, е много трудно, да не кажа невъзможно, да се махне.

Дейвидсън забеляза, че Кастило е готов да убие Дешамп.

— Каква гарота е използвана във Виена, Чарли? — попита невинно Дейвидсън.

Кастило погледна вбесен Дейвидсън.

— А човек за колко време умира? — попита доня Алисия.

— Чарли, ти да не би да реши, че убийствата са замислени по някаква схема? — попита Макгуайър с надеждата да спрат да говорят за убитите. — Как мислиш?

Кастило сви рамене.

— Всички удари са извършени в един ден.

— Първо — продължи Дешамп, — жертвата губи съзнание, защото притокът на кислород към ума е прекъснат. След това става бързо.

— Много ли боли? — продължи да разпитва доня Алисия.

— Едва ли е много приятно — отвърна Дешамп. — По-скоро те притиска страхът, че не можеш да дишаш.

— Ужасно! — възкликна доня Алисия.

Мобилният на Кастило завибрира на масата. Той погледна изписания на екрана номер.

— Тишина, ако обичате — нареди той и включи на спикър. — „Убийства“. Отдел „Удушаване“.

— Гринго, случайно да имаш представа къде се намира любимата ти баба?

— Бабче — обади се Кастило. — Обажда се другият ти внук. Дебелият.

— Колко си груб, Карлос. Засрами се! — сгълча го доня Алисия. — А ти, Фернандо, много добре знаеш колко ми е неприятно, когато наричаш Карлос „Гринго“.

— Бабче, защо не ми каза, че имаш намерение да ходиш при него?

— Не исках да те притеснявам, миличък. Весела Коледа.

— Поболях се от притеснение. В къщата никой не се обажда. Вече се канех да се кача на колата, за да проверя какво става.

— Никой не се обажда, защото дадох почивен ден на всички. Добре ли прекарахте Коледа?

— Много, благодаря.

— Нашата вечеря беше чудесна — продължи тя, а насядалите около масата се ухилиха. — Били Кочиан е тук и направи някакъв унгарски десерт от череши, бренди и карамелизирана захар, отгоре с бита сметана. Великолепно! А сега си приказвахме. Пийнахме и по малко шампанско, след като държиш да знаеш всичко. Няма защо да се притесняваш.

— Кога си решила да се прибереш?

— Ако на Карлос не му се налагаше да замине още днес, щях да поостана. Но сигурно ще пътувам по някое време утре.

— Ще дойда да те взема.

— Да не би да имаш намерение да дойдеш със самолета, Фернандо?

„Самолетът“ бе „Бомбардиър/Лиърджет 45XR“, собственост на семейната компания, пилотиран най-често от Фернандо Лопес, президент на компанията, братовчед на Кастило и внук на доня Алисия.

— Точно така, бабче.

— Много си мил, но нали знам какви са разходите по този самолет, а в случая няма как да ги представим за бизнес пътуване. Освен това аз съвсем спокойно ще се кача на първия полет и ще се прибера сама.

— Фернандо? — намеси се Кастило.

— Какво?

— Не пилей парите с лека ръка. Нали не си забравил, че ти управляваш семейния бизнес?

— Гринго! Кучи…

— Чао, Фернандо! — отвърна весело Кастило и побърза да прекъсне връзката.

— Та какво каза, Едгар — подхвана стария разговор доня Алисия, — че когато те душат с гарота, е по-скоро страшно, отколкото болезнено, така ли?