Уилям Грифин
Специална част (83)

(Пет)

02:00, 12 януари 2006

— Ото Гьорнер търси подполковник Кастило, прехвърляне на данни, не е кодирано — обяви знойният глас.

Дейвидсън натисна съответното копче.

— Джон Дейвидсън. Подполковник Кастило ще бъде на разположение след пет минути.

— Един момент, сержант Дейвидсън — помоли гласът и двайсет секунди по-късно добави: — Започва прехвърляне на некодирани данни. Моля ви, предайте ги на подполковник Кастило, когато дойде.

Дейвидсън още не се бе обърнал към принтера, когато той забръмча и прехвърлянето на данните започна, а гласът — Дейвидсън го наричаше „секси Сюзън“ — обяви:

— Завършено прехвърлянето на некодирани данни.

Трийсет секунди по-късно, от принтера излезе напечатан лист.

Дейвидсън го прочете и забарабани по клавиатурата.

Мониторът към принтера показа онова, което той бе написал. „Преведи от немски на английски.“

Преводът започна да излиза на монитора към принтера.

Дейвидсън го прегледа, направи няколко поправки — електронният преводач на Кейси беше добър, но не съвършен — след това написа: „Прибери във файл под името «Гьорнер», 02:03, 12 януари, принтирани три копия.“

Принтерът направи три копия.

Дейвидсън прибра отделно немския оригинал и превода, след това въздъхна.

— Извинявай, Казанова, дългът зове.

След тези думи излезе от библиотеката.

Светлана отвори след второто почукване.

— Спи — обяви тя.

Дейвидсън подаде документите.

— Йети, трябва да го види.

Тя взе листата, излезе в коридора, където бе достатъчно светло, за да ги прочете, огледа внимателно и двата текста и въздъхна.

— Дмитрий се страхуваше, че може да се случи нещо подобно. Ще събудя Карлос.

Дейвидсън се върна в библиотеката.

Кастило, облякъл халата си от „Уест Пойнт“, влезе почти веднага след него.

— Дяволите да го вземат този Едгар Дешамп!

— Не си особено изненадан, Чарли.

— Вкиснат е най-точната дума. Вкиснат съм заради Дешамп и задето не предвидих, че ще се случи.

Дмитрий и Светлана влязоха в библиотеката. Березовски бе в хавлиен халат.

— Погледни новините — посочи Чарли към листовете.

— Светлана вече ми каза — отвърна руснакът.

— Прочети го — настоя Кастило, — след това ми кажи какво мислиш, ако обичаш.

Березовски взе едно от копията с превод и се зачете.

ТАГЕС ЦАЙТУНГ, ВИЕНА

09:00, 12 ЯНУАРИ

НЕЗАБАВНО ПРЕДАЙТЕ НА ВСИЧКИ ИЗДАНИЯ НА „ТАГЕС ЦАЙТУНГ“

РУСКИ ДИПЛОМАТ ОТКРИТ УБИТ ПРЕД АМЕРИКАНСКОТО ПОСОЛСТВО

ОТ УИЛЯМ ДУСЕ

ЖУРНАЛИСТ, „ТАГЕС ЦАЙТУНГ“, ВИЕНА

 

ТЯЛОТО НА КИРИЛ ДЕМИДОВ, КУЛТУРЕН АТАШЕ В РУСКОТО ПОСОЛСТВО БЕ ОТКРИТО РАНО ТАЗИ СУТРИН В ТАКСИ БЛИЗО ДО АМЕРИКАНСКОТО ПОСОЛСТВО, НА „БОЛТСМАНГАСЕ“ 16. ОЧЕВИДНО ЖЕРТВАТА Е БИЛА УДУШЕНА.

 

ТЯЛОТО НА ГОСПОДИН ДЕМИДОВ БЕ ОТКРИТО ОТ АМЕРИКАНСКИ МОРСКИ ПЕХОТИНЕЦ, ОХРАНА КЪМ ПОСОЛСТВОТО, КОГАТО Е ЗАПОЧВАЛ РАБОТНИЯ СИ ДЕН.

 

„СТОРИ МИ СЕ СТРАННО, ЧЕ ИМА СЕДНАЛ ЧОВЕК НА ЗАДНАТА СЕДАЛКА, СЛЕД КАТО ШОФЬОРЪТ ГО НЯМА, ЗАТОВА ПОГЛЕДНАХ И КОГАТО ВИДЯХ ЖЕРТВАТА, ВЛЯЗОХ В ПОСОЛСТВОТО И ПОЗВЪНИХ НА ЧЕНГЕТАТА“, СЪОБЩАВА В ДОКЛАДА СИ СЕРЖАНТ ДЖЕЙМС Л. ХАНРАХАН, ПРЕДИ ИНТЕРВЮТО ДА БЪДЕ ПРЕКЪСНАТО ОТ СЛУЖИТЕЛ НА ПОСОЛСТВОТО, КОЙТО ОТВЕДЕ СЕРЖАНТ ХАНРАХАН И ЗАЯВИ, ЧЕ АМЕРИКАНСКОТО ПОСОЛСТВО НЯМА ДА КОМЕНТИРА СЛУЧАЯ.

 

ТЯЛОТО НА ГОСПОДИН ДЕМИДОВ БЕ ВСЕ ОЩЕ НА ЗАДНАТА СЕДАЛКА НА ТАКСИТО, КОГАТО РЕПОРТЕРЪТ ПРИСТИГНА МАЛКО ПРЕДИ ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА РУСКОТО ПОСОЛСТВО, КОИТО ОБЯВИХА ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ИМУНИТЕТ И ПРЕМЕСТИХА ТЯЛОТО НА НЕИЗВЕСТНО МЯСТО С ЛИНЕЙКА.

 

ОТ ВИЕНСКАТА ПОЛИЦИЯ СЪОБЩАВАТ, ЧЕ ТАКСИТО Е БИЛО ОТКРАДНАТО ОТ ГАРАЖА РАНО ПРЕДИШНАТА ВЕЧЕР И ПОЛИЦИЯТА Е БИЛА УВЕДОМЕНА. БЕ СЪОБЩЕНО, ЧЕ НА ТЯЛОТО НА ГОСПОДИН ДЕМИДОВ Е БИЛА ОТКРИТА „МЕТАЛНА ПРИМКА“, С КОЯТО ВЕРОЯТНО Е БИЛ УДУШЕН.

 

ИЗВЕСТНО Е, ЧЕ ГОСПОДИН ДЕМИДОВ Е БИЛ В МУЗЕЙ „КУНСТИСТОРИШЕ“, КЪДЕТО Е БИЛА ЗАКРИТА ИЗЛОЖБАТА НА ВОСЪЧНАТА СТАТУЯ НА ЦАР ПЕТЪР ПЪРВИ, ИЗРАБОТЕНА ОТ БАРТОЛОМЕО РАСТРЕЛИ, ИЗПРАТЕНА ОТ „ЕРМИТАЖ“ В САНКТ ПЕТЕРБУРГ.

 

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

— Ще се опитам да позная, Дмитрий — заговори Кастило. — Демидов е бил резидентът за Виена, нали?

Березовски кимна.

— Кой ни го изпраща? Дарби ли? — полюбопитства Чарли.

— Ото Гьорнер — отвърна Дейвидсън.

— Да видим тогава какво друго знае Ото. Може да се окаже, че Едгар е невинен. Демидов може да е бил убит от ревнив любовник хомосексуалист. Напоследък има доста такива случаи.

Дейвидсън се изсмя.

Кастило пристъпи към радиото.

— К. Г. Кастило. Ото Гьорнер. Първо ниво на кодиране.

— Един момент, подполковник. Ще се опитам да ви свържа.

— Йети, тя говори като теб. Забелязала ли си? — попита Дейвидсън. — Започнах да я наричам „секси Сюзън“.

Светлана му показа среден пръст.

— Какви ги вършиш посред нощ, Карл? — прозвуча гласът на Ото Гьорнер по спикъра.

— Чета вестник. Какво друго ще ми кажеш?

— Току-що разговарях по телефона с Вили Дусе. Има още две незначителни подробности, които едва ли означават нещо.

— Казвай, Ото.

— Неназован източник от полицията във Виена, чието име Вили винаги изписва правилно, е казал, че докато са чакали тежкарите от полицията и руснаците да се появят, е забелязал, че лицето на жертвата не е разкривено и посиняло, както обикновено става в случаите на душене, а така наречената „метална примка“ не се е била вгнездила във врата на жертвата, просто е висяла свободно. Забелязал е обаче, че на врата има следа, точно под ухото, вероятно от убождане с игла. Вили мисли, че е много възможно смъртта да е причинена по друг начин. Никога няма да разберем, тъй като аутопсията ще бъде извършена в Москва.

— Много интересно. От полицията имат ли представа кой е причинил подобно нещо на господин Демидов?

— Не и според Вили. На Вили са му казали, че в таксито не е имало абсолютно никакви отпечатъци, следователно убийството е било извършено от човек, който отлично е знаел какво прави.

— Това ли е всичко? Коя е втората незначителна подробност?

— Нещо дребно, което едва ли има някакво значение. Докато полицейската платформа качвала таксито, приятелят на Вили забелязал визитка на тротоара. Може някой просто да я е изпуснал, но е възможно да се е намирала в таксито и да е паднала, докато полицаите са вадели трупа.

— Чия е визитката?

— На американски дипломат, жена, Елинор Дилуърт. Тя е консул.

— Обичам хората, които имат зъб на някого и не забравят обидата — възкликна Дейвидсън.

— По дяволите! — възкликна Кастило.

— Името говори ли ти нещо, Карл? — попита Гьорнер.

Кастило не отговори.

— Ото, много те моля, прати ми всичко, което Дусе открие.

— Разбира се, Карл.

— Дарби знае ли?

— Показах му го, когато дойде. Той почти приключи и се кани да замине за Будапеща.

— Сега там ли е?

— Не. Алекс каза, че се връща в хотела си, за да си събере нещата.

— Ако го видиш, кажи му да ми позвъни, моля те.

— А ти, ако разбереш нещо за двамата руски предатели, нали ще ми кажеш?

— Разбира се.

— Нали не мислиш, че някой ги е боднал във врата с игла? Да не би да са ги ликвидирали с гароти, а още никой да не е открил телата? Ще ми се лично да напиша тази статия. Ще я дам на вдовицата на Фридлер.

— Отивам да спя, Ото — отвърна Кастило. — Край на разговора.

— Карлос, стори ми се искрено учуден — отбеляза Березовски.

— Ти не си ли?

Березовски не отговори веднага.

— Ти си знаел за тази работа — заяви Кастило. „Разбира се, че си знаел“, помисли си той. — Знаел си, че Едгар се кани да види сметката на този тип, и не си ми казал.

— Защо, според теб, го е направил? — попита Березовски.

— Иска да си отиде с финес, да го запомнят и другите динозаври да го сочат като динозавъра, видял сметката на резидента във Виена седмица преди да се пенсионира.

Березовски поклати глава.

— Не е ли това? — сопна се Кастило. — Какво е тогава, дяволите да те вземат?

— Поговорихме… — започна Березовски.

Кастило забеляза, че Светлана кима.

— Кои бяхте? — прекъсна го Кастило. — Ти, Дешамп и кой друг? Ти ли, Свет?

— Да, Карлос, любими. И аз бях — призна тя.

— Още някой? — избухна Кастило. — Може би Лестър? Или Алойшъс?

Дейвидсън вдигна ръка.

— Мили боже! — възкликна той.

— Не споменавай напразно името господне! — нареди Светлана.

— Дразниш се, че употребявам без нужда името господне, но можеш кротко да обсъждаш нечие убийство? Мили боже!

Березовски продължи спокойно:

— Докато говорехме — и Дарби беше, Карлос — обсъждахме как да спрем убийствата.

Кастило не повярва на чутото.

— Да не би да искаш да кажеш, че сте решили, че това може да стане, като очистите онзи тип във Виена и подхвърлите визитката на представителката на ЦРУ? Обзалагам се, че когато пехотинецът е отворил вратата на таксито, визитката е била забодена на ревера на Демидов с роза.

— Не сме обсъждали как да бъде извършено, Чарли — обади се Дейвидсън. — Просто се разбрахме, че трябва да се свърши.

— И ти ли, Бруте? Мили боже, Джак. Никой ли не се поинтересува какво е моето мнение?

— Предупредих ги какво ще кажеш, Чарли. „Не.“ Прав ли съм бил?

— Много добре знаеш.

— Само че Дмитрий, Едгар и Йети също бяха прави — настоя Дейвидсън.

— Как, по дяволите, разбрахте?

— Карлос, любими, изслушай Дмитрий — помоли Светлана. — Моля те, любими.

— Целят съм слух — отвърна след малко Чарли и махна нетърпеливо с ръка.

Березовски кимна.

— Карлос, говори се, че германците и руснаците много си приличали. Затова по време на войните са били избити милиони и от едните, и от другите…

— Единственият извод, който мога да направя от това философско наблюдение, е: „И какво от това?“ — прекъсна го Кастило.

— Или падаме на колене пред враговете си, когато сме убедени, че няма начин да спечелим конфликт, или се опитваме да разкъсаме гърлата им, когато видим, че ни чака успех. Единственото време, когато между нас има мир, е, когато и двете страни разберат, че като причиняваш болка на другия, причиняваш болка и на себе си.

— В това има смисъл, нали? И ти скоро ще разбереш.

— Когато САЩ беше срещу СССР, се говореше за „взаимно разрушение“ — продължи Березовски. — Затова никой не изпрати срещу другия ядрено оръжие.

— Накъде биеш?

„Много добре знаеш накъде бие, глупако!“

Березовски понечи да каже нещо. Кастило вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Трябва да ликвидираме някои от техните хора, за предпочитане онези, които са убили някои от нашите. Така ще им дадем да се разберат.

— В противен случай цялата тази работа няма да престане.

— Знам как действа умът на Путин — продължи Березовски. — Той ще прецени петте убийства, за които знаем — казвам „за които знаем“, защото съм сигурен, че има и други — и ще прецени, в зависимост от бързината и реакцията дали да има още, преди врагът да е определил цена, която той няма желание да плати.

— Част от цялата тази работа ме засяга лично, Чарли — намеси се Дейвидсън. — Нямам никакво желание да прекарам остатъка от живота си — независимо на кой слънчев бряг съм се изтегнал след пенсионирането — като надничам през рамо.

— Нито пък аз — добави Березовски.

Светлана не каза нищо, но очите й говореха: „Нито пък аз.“

„И аз не искам, дяволите да го вземат.“

Секси Сюзън ги прекъсна:

— Господин Левърет за ефрейтор Брадли, кодиране клас едно.

— К. Г. Кастило.

— Всичко е наред, миличка — долетя гласът на Левърет. — Ще говоря с него.

— Продължавайте, господа — подкани ги секси Сюзън.

— Вардиш радиото посред нощ, а, подполковник? Какво ти е направила? Да не би вече да те изрита от леглото?

— Доколкото разбрах, вече си успял да вкиснеш полковник Хамилтън. Сигурен ли си, че искаш да продължиш, господин Левърет?

— Не.

— Не очаквах да се чуем още поне двайсет и четири часа.

— Както вече обясних на полковник Хамилтън, господине, когато кажа четирийсет и осем часа, определям най-дългото време, което можем да отсъстваме.

— Той с теб ли е?

— Добро утро, подполковник Кастило — поздрави Хамилтън.

— Добро утро, господине.

— Господин Левърет ме увери, че незначителният ни проблем се е дължал на грешка в комуникацията.

— Сигурен бях, че става въпрос за нещо такова, господине.

— Част от новините са добри, подполковник, част са лоши — започна да обяснява Левърет.

— Казвай първо добрите. Току-що научих други лоши.

— Докато говорим, Финеас откарва автомобилите и дванайсет стрелци през моста. Напипахме неколцина конгоанци, които са готови да ни помогнат да съберем дребни животни за зоопарка във Файетвил, затова получиха добри пари.

— Само дванайсет стрелци?

— Ще обясня, когато стигна до лошите новини. Същите тези конгоански длъжностни лица бяха така любезни да ни дадат назаем моторни лодки — не са лоши, мотори „Ямаха“ от по сто и петдесет коня; казаха, че ги били откраднали от Обединените нации — на цена, която е само четири или пет пъти от истинската им стойност, въпреки че сме насред джунглата. Показаха ни и място, където да скрием лодките, докато тръгнем да напускаме Конго. Имам намерение да използвам четирима от стрелците за охрана на флотилията, докато останалите от нас ловят папагали…

— Папагали ли?

— И всичко останало, на което се натъкнем. Да, папагали. Новите ни приятели са в търговията с диви животни. Предложиха ни всичко, което поискаме, включително и горили. Накрая се разбрахме за папагали.

— Конгоански африкански сив папагал — обади се Хамилтън. — Psittacus erithacus erithacus се смята за един от най-интелигентните. Във Вашингтон струват от хиляда долара до седем пъти повече.

— Както казах — продължи Левърет, — новите ни приятели незнайно как и защо са решили, че се опитваме да си уловим и да изнесем незаконно африкански сиви папагали. Казаха, че въпросните птици ги имало покрай река Нгаю, от двете страни на национален път 25. Освен това казаха — не съм сигурен дали да причисля това към добрите или лошите новини — че трябва много да внимаваме да не пресичаме 125-ти километър на път 25, защото там са арабите и гадната вода. Попитах ги какво търсят арабите в района, но те не знаеха; казаха, че сигурно бракониерстват и ловят слонове заради бивните, може дори да търгуват с роби, но истината била, че малцина, осмелили се да навлязат в този район, оставали живи. Телата на онези, които навлизали толкова дълбоко, така казаха новите ми приятели, често били откривани отстрани на път 25 чак до 120-ти километър на запад. Говорим за тела в множествено число, защото нито едно не е било погребано. По всичко изглежда, че някои мисионери — докато не ми казаха, нямах никаква представа, че имало мисионери конгоанци, чернокожи, които не са се изнесли, когато белгийци, германци и французи се разбягали и не пожелали да останат в рая на земята — се опитвали да погребат телата, но след това се разболявали и умирали от доста мъчителна смърт. Същото се случвало и с многобройните хищници, които си въобразявали, че ги очаква безплатен обяд край пътя.

— Господи! — ахна Кастило.

— Амин, братко. И за да приключа с лекцията по „Нешънъл Джиографик“ за очарователното Конго, в кристалночистите води на живописната река Нгаю в този участък няма риба. Навремето там ходели за риба, но сега май една по-голяма риба е избила останалата.

— Както сам разбираш, Кастило — заговори полковник Хамилтън, — всичко това събуди любопитството ми.

— Така че, щом се чуя с Деуит и разбера, че заедно със стрелците е от другата страна на границата, двамата с полковник Хамилтън отиваме при тях. След това, с единия пикап оставяме четирима стрелци при лодките, за да сме сигурни, че новите ни приятели няма да ги дадат на други ловци на папагали. Останалата част от научната ни експедиция ще пътува по път 25, на който излизаме в Кисангани до 120-ти километър. Там се разделяме на три групи. Полковник Хамилтън каза, че ще научи много от телата и при условие че новите ни приятели са казали истината за водата в Нгаю. Останалите двама ще проучат района отвъд 125-ти километър. Този път, Чарли, ще ти кажа след седемдесет и два часа и не очаквай да се чуем по-рано.

— Пак ще ти задам същия въпрос. Защо не вземеш и другия екип?

— Защото разчитам на инстинктите си, Чарли — колкото сме по-малко, толкова по-добре. Така има по-малък шанс да ни надушат.

— Ти решаваш, чичко Рем — примири се Кастило.

Хамилтън прочисти гърлото си.

— Мисля, че вече говорихме по въпроса за това неудачно обръщение, подполковник Кастило.

„Върви си го начукай, Хамилтън.“

— Така е, господине, говорихме. Няма да се повтори, господине.

— Чарли, не ни звъни. Ние ще се свържем с теб. Не искам някой местен изрод с „Калашников“ или картечница да се чуди на кого е сексапилният глас.

— Няма ли начин да се изключи звукът? — попита полковник Хамилтън.

— Невинаги се получава, господине. Пази си гърба, Колин.

„Разбира се, че звукът може да се изключи.“

„Чичко Рем ми подсказва, че не иска някой от стрелците да клечи със слушалки насред джунглата в очакване на обаждане, и по-важното е, че не искаше подполковник Кастило (скоро пенсиониран полковник) да му наднича над рамото и да го залива със съвети.“

„Чичко Рем ясно му казваше: «Отдръпни се, Чарли, остави ни да си вършим работата.»“

— Ще се чуем, когато се чуем, Чарли. Прекъсвам.

Кастило се обърна към Дейвидсън.

— Джак, има ли обратно броене?

— Седемдесет и два часа ли?

Кастило кимна.

— Включи го.

Дейвидсън забарабани по клавишите.

В горния край на всички монитори се изписа 72:00:00. Секунда по-късно се промени на 71:59:59.