Уилям Грифин
Специална част (32)

(Едно)

Нуестра Пакеня Каза

Кънтри клуб „Майерлинг“

„Пилар“, Провинция Буенос Айрес, Аржентина

07:05, 30 декември 2005

Макс не успяваше да събуди дълбоко заспалия Кастило. Той не реагираше нито на внимателното побутване с муцуна, нито на лапата, положена върху гърдите му. Накрая Макс стисна със зъби възглавницата и без особено усилие я изтегли изпод главата на Кастило.

Най-сетне успя.

Чарли отвори очи, видя кучето, посегна и го почеса зад ушите.

В следващия миг отвори широко очи.

Погледна към другата половина на леглото. Беше празно.

— Къде, по дяволите, беше снощи, Макс? Правеше се на воайор, а?

Кастило се изправи и спусна крака от леглото.

Макс му подаде лапа.

— Добре, де, добре — въздъхна той и тръгна с неуверена стъпка към вратата за коридора, отключи я и излезе навън.

— Кой е дежурен? — провикна се той.

— Аз, пазачката — отвърна веселият глас на Сандра Бритън. — Камбаните дръннаха седем пъти и всичко в затворническия сектор е нормално.

— Би ли пуснала Макс навън, ако обичаш?

— Желанието ти е заповед за мен — разсмя се тя. Последва пронизително изсвирване. — Хайде, Макс, сладурче.

Макс доволно припна по коридора към стълбите.

Кастило се върна в стаята си, затвори вратата и пристъпи обратно към леглото. След това се върна при вратата и я заключи, защото реши, че преди някой да се вмъкне неканен при него, трябва да заличи следите на снощната посетителка, за да не предизвиква излишно любопитство.

Спомни си, че по едно време през нощта тя бе станала, за да си донесе цигарите и пепелник. Когато я видя да се връща през банята, чисто гола, реши, че е най-красивата жена, която някога бе виждал.

А ето, че сега от нея нямаше и следа.

В леглото нямаше нищо, около него също, абсолютно нищо и в банята.

„Може би, защото подполковник Алексеева от СВР, отлично обучен разузнавач, много добре знае как да заличи всички следи от посещение в чужда стая.“

Натисна бравата на свързващата врата. Оказа се заключена.

„Може би изобщо нищо не се е случило, просто е бил необикновено реалистичен мокър сън — въображението ми се е развихрило, след като пих на екс онова вино.“

„Това трябва да е. Не бях пил така от «Уест Пойнт». Щом погледнах щръкналите зърна, загубих ума и дума.“

„Чарли, губиш почва под краката си.“

„Просто се случи.“

Доказателството бе пред него, когато вдигна поглед към огледалната стена над мивката. На меката кожа между дясното рамо и подмишницата ясно се бе откроила лилава синина.

Спомни си кога тя го ухапа.

— Защо, по дяволите, го направи? — бе попитал той след няколко минути.

— Не исках всички да дотичат, за да разберат кой пищи. Знаех, че няма да мога да гъкна, ако устата ми е пълна с теб.

Той нежно докосна белега с показалец.

„Нямам никаква представа как да скрия тази синина. Освен да плувам с тениска.“

„Нямам и представа какво да правя с подполковник Светлана Алексеева.“

„Може да е невероятно, може да е пълна лудост, но май съм влюбен в нея.“

„Не, това е най-обикновена похот.“

„Не, любов е.“

„Няма да мога да гъкна, ако устата ми е пълна с теб.“

„Леле, как звучи.“

Той свали бельото, също както последния път, когато бе влязъл тук, за да си вземе душ, и този път хвърли и боксерките, и тениската в коша.

После влезе под душа. Този път дори не си направи труд да пусне горещата вода. Просто затвори очи и остави ледената струя да се стича по главата му, докато зъбите му не загракаха.

 

 

Едгар Дешамп, Алекс Дарби, Джак Бритън и Тони Сантини го чакаха, когато слезе пет минути по-късно, облечен в блуза с копчета отпред и бански.

— Трябва да поговорим, шефче — заяви сериозно Дешамп. — Нали става?

„Мама му стара, знаят!“

Кастило кимна, посочи към вратата на библиотеката и изви въпросително вежди.

— Добре — съгласи се Дешамп.

„Какво, по дяволите, да кажа?“

„Съжалявам, момчета, няма да се повтори.“

„Извинете глупостта ми.“

„Или може би: «Знаете, така е, момчета. Кога за последен път сте отказвали на готина фуста?»“

„Не, това не става.“

„Тя не е просто фуста. Не знам каква е точно, но е много повече от най-обикновена фуста, с която се изчукваш набързо и я пращаш да си ходи.“

„Напълно обърканият ми мозък току-що роди безумната лиготия «сродни души».“

 

 

Кастило остана изненадан — „Не чак толкова, защото обслужващият персонал тук си върши работата като за световно. Трябва да благодаря на господ за това… имах нужда от кофеин“ — когато откри кана топло кафе и шест порцеланови чаши на поднос в средата на масата в библиотеката. На челно място на масата бе поставено червено кожено кресло. Кастило си наля кафе, седна на коженото кресло и махна с ръка, за да подкани останалите да говорят.

— Чарли, ние си поговорихме — започна Дешамп.

„Естествено, че сте си поговорили. Решихте, че за мен самия е най-добре да ме тикнете в някоя лудница.“

— Мислим, че има нещо с тази химическа фабрика в Конго — довърши Дешамп.

„Какво каза той?“

— Нещо голямо — добави Дарби.

— Ти питал ли си се, Чарли, защо онези с чалмите не ни удариха повторно след единайсети септември? — попита Сантини.

— Освен че ние добрите се справяме блестящо и осуетяваме всичките им опити ли? Последния път, когато се поинтересувах, „Либърти Бел“ беше все още на мястото си.

— Това е така — отвърна Дешамп. — Има и още.

— Още ли? — попита Кастило.

„Не знаят за нас със Светлана.“

— Да не би да си решил, че са се изповядали, получили са опрощение и са се заклели повече да не вършат подобни неща? — засече го Сантини.

— Накъде биеш, Тони? — попита Кастило.

— Чакай малко, шефче — спря го Дешамп и даде знак на Бритън.

— Подполковник — попита Бритън, — ти някога питал ли си се кой стоеше зад откраднатия „727“, който трябваше да се разбие в любимата ти „Либърти Бел“, и защо въпросният човек е включил Афроамериканските луди глави от Филаделфия, след като на пръсти се броят онези от тях, които са в състояние да вървят и да дъвчат дъвка в същото време?

Кастило вдигна безпомощно ръце.

— Пак ще задам същия въпрос — заяви Кастило. — Къде…

— Пак ще ти отговоря по същия начин — спря го Дешамп. — Изчакай малко.

— Добре — примири се Кастило, облегна се назад и отпи глътка кафе.

— Да ти е минавало през ума, че руските ни приятели вече бяха на път за Виена, за да се предадат, когато ти буквално им падна в ръчичките? — попита Дешамп.

— Минавало ми е през ума — отвърна Кастило. — Най-много ме притеснява, че те знаеха, че съм Госингер…

— Те знаят кой си, шефче, защото Березовски е много добър в работата си и върти цялата им дейност в Германия.

— А откъде са знаели, че ще бъда на погребението на Фридлер?

— Отговорът е съвсем лесен, шефче. Беше написано в „Тагес Цайтунг“, на първа страница. „Издател на «Тагес Цайтунг» ще присъства на погребението.“ Или нещо подобно.

— Ще ми кажеш ли какъв е сценарият, или ще ме оставиш сам да познавам?

— Березовски е в Марбург, за да следи убийството на Ото Гьорнер, след което ще тръгне за Виена, за да се срещне с хората с восъчната статуя на… как се казваше онзи?

— Петър Първи — довърши вместо него Чарли.

— След това двамата с Червени гащи ще избягат при врага. Чакай още малко, не бързай.

— Давай по-бързичко със сценария, Едгар — нареди Кастило.

— Предишния ден, може би все още в Берлин, може би в Марбург, той научава, че семейство Кул са били убити. Уплашен е до смърт. Не е имал представа, че се подготвя подобен удар.

— Малко разяснение. Кул не се е опитвал да го вербува. Березовски е ходил при Кул. Знаел е кой е. Знаел е с какво се занимават и двамата.

— Погнали ли са ги били? Това пък какво общо има?

— Той продължил да си следва задачите, а именно, да подготвя ликвидирането на Ото Гьорнер. След това научава, че вие с Кочиан също ще присъствате на погребението на Фридлер…

— Чакай да те попитам нещо. Защо е бил елиминиран Фридлер? До какво се е бил доближил? Да не би да е германското участие в африканския химически завод?

— След това, след като Березовски нарежда вие двамата с Били да бъдете премахнати, започва да премисля. Може би — което е по-вероятно — на Червената шапчица й хрумва друго. Тя е умна…

— Червените гащи — поправи го Кастило, без дори да се замисля, и в същия момент си припомни как изглежда без бельо.

— Ама каква е тази мания по бельото на жената?

— Не сега — сряза го Кастило. — Давай нататък.

— Та госпожица Червени гащи е също толкова умна, колкото и Големия лош вълк. Тя казва: „Ако са ни погнали, може би Госингер/Кастило ще ни бъде от полза. Стига да остане жив, разбира се. Има самолет. Ако СВР са по петите ни, значи те са пречукали Кул и е въпрос на време да се заемат с представителя на ЦРУ във Виена.“ Затова Березовски те предупреждава какво ще се случи. Така печели червена точка. След това има намерение да те открие във Виена…

— Вместо това се оказваме на същия влак — прекъсна го Кастило.

— Точно така — съгласи се Дешамп. — По това време той вече е наистина много уплашен. Отменя убийството ти, също и убийството на Гьорнер, въпреки че това е била задачата му. Освен това няма представа какво го чака във Виена. Тъй като няма други възможности, освен да се застреля, на него му се налага да се възползва от услугите ти. Затова ти предлага най-важното, което може да предложи за размяна — химическата фабрика в Конго-Киншаса.

„И по всяка вероятност, тъй като сексът върти целия свят, предлага и малката си сестричка.“

„Прекалено дълго време ти трябваше, за да се усетиш, Ромео!“

— Мислиш ли, че това е важно? — попита Кастило.

— Чарли, ти имаш ли представа какво има там, какво е имало там? — попита Дарби.

Кастило поклати глава.

— В мрачните отминали времена, западногерманците са имали там ядрена лаборатория — обясни спокойно Дешамп. — Тази част на Африка е била на Източна Германия преди Версай. Ние се преструваме, че не знаем, но когато стената падна, ги накарахме да я закрият. Това е друга причина, поради която швабите вече не ни обичат; израелците си имат ядрена бомба, а те нямат.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че там има ядрена лаборатория?

— Казвам, че там има химическа лаборатория, шефче, и завод.

— Какво се произвежда?

— Може да е нещо простичко като бактерии, причинителки на туларемия — отвърна Дарби. — Или пък… много добре знаеш за какво говоря, Чарли.

— Може и да съм чел същите неща като теб — заяви Кастило. — Характеризираше се с треска, главоболие, коремни болки, повръщане, диария, болки в гръдния кош и увеличаваща се отпадналост.

Дарби кимна.

— Може да е нещо друго — антракс, ботулинов токсин, чума…

— Алекс, нямам желание да ти противореча, но това, колкото и да е страшно, не е чак толкова опасно. Единствено антраксът и туларемията оцеляват във вода, а обикновеното хлориране на водата убива и двете.

— И двете се филтрират през нула цяло един микрон и дори по-ситни филтри, нали? — попита Дешамп, след това заяви: — Готов ли си да рискуваш и да оставиш мръсниците да създадат бактерия, устойчива на хлор, или нещо, което спокойно ще преминава през филтрите?

— Според теб заплахата е истинска, така ли?

Дешамп не отговори направо. Вместо това вдигна пръст, за да накара Чарли да замълчи, после продължи:

— Просто помисли.

Кимна към Джак Бритън.

— Още едно отклонение с въпросителна, подполковник — започна Бритън. — Но и то пасва в картинката. Питах се защо се опитаха да ни очистят двамата със Сандра във Фили. Първо, дали са си много зор, докато разберат кой е Али Абид ар-Разик, защото един ден аз просто изчезнах от джамията, нали помниш, нямаше обяснения, нямаше въпроси, по нищо не са могли да разберат, че съм ченге. Въпреки това ме бяха открили. Те просто не са достатъчно умни, за да се оправят сами. Някой с повечко акъл ме е открил.

— И това важно ли е? — попита Кастило.

— Знам кои от братята молла са заминали за Африка, включително за Конго, и кой е платил за това удоволствие — обясни Бритън. — Едно от нещата, които вършех в името на Аллах, беше да снимам водохранилища, за да могат да ги отровят. Когато предадох тази информация и на отдела, и на Вътрешна сигурност, отговорът бе да не се притеснявам, защото водата се хлорирала, имало филтри и дрън-дрън, та пляс.

— Джак, преди малко ме попита дали съм си задавал въпроса защо онези, които са отговорни за…

— Защо крадците на „727“ са се занимавали с онези тъпаци ли?

— Това е.

— Имам теория по въпроса, с която никой не е съгласен, освен Сандра, и то понякога.

— От снощи и аз — обади се Сантини.

— И ние с Дарби — добави Дешамп. — Това ни разтревожи, Чарли. Изслушай го. Хайде, Джак, казвай.

— Хората, които стоят зад тази работа, Чарли, нямат за цел да ликвидират половината население на Филаделфия, като отровят водата, както и не са очаквали тъпаците, дето откраднаха самолета, да открият „Либърти Бел“, камо ли да забият цял самолет в него.

— А какво?

— Идеята им е да създават неприятности. Първо, когато гадовете се забиха в кулите близнаци, това не бе най-голямото зло, а разрухата, съсипаната икономика. Ще последва масова истерия, паника, хаос — наречи го както искаш — ако се разбере, че някакви гадости са били изсипани във водохранилище. Ако пък хванат някой от афроамериканците да сипват нещо във водата, тогава отношението към всички чернокожи ще бъде същото както към арабите след единайсети септември. Не помниш ли, че всеки път, когато погледнехме човек, който по някакъв начин приличаше на арабин, се питахме дали няма да взриви нещо. Така че, ако хванат чернокож — а онези тъпаци не стават за нищо друго, освен да ги жертваш — ще уредят цялата джамия да бъде заразена със спори на антракс и ще пръснат вътре снимките на водоизточниците, които снимах — всеки път, когато видиш чернокож, ще си казваш „Внимавай сега с това негро, че ще вземе да те отрови.“

— Леле — въздъхна Кастило.

— Джак е прав, шефче. Никой няма да каже и дума, но ще стане точно така.

— Добре — кимна Кастило. — Съгласен съм, че трябва да проверим тази работа, а не сме подготвени за нея. Да не би да предлагате да грабна телефона, да позвъня в Ленгли и да им кажа, че в ръцете ми се намират двама пропели руснаци?

— Не. Точно това се канехме да те убеждаваме да не правиш, поне докато не проверим всичко и не разполагаме с нещо, което Ленгли — и Вътрешна сигурност, и ФБР — могат да проверят и покровителствено да заявят: „А, знаем всичко за тази работа, няма нищо важно.“

— Нещо не разбирам — призна Кастило.

— Добре. Да предположим, че съм прав и Березовски и червенокосата са се били отправили към Виена, след като са направили съответните уговорки да преминат от другата страна. Кой е можел да им помогне?

— Приятелката ми госпожица Мънипени — отвърна Кастило.

— Точно така, шефче. Само че така и не се появили, просто изчезнали. Затова госпожица Мънипени — тя не се казва така, ама и аз защо ти позволявам да си правиш каквото искаш? — госпожица Елинор Дилуърт, представителката на ЦРУ, която потривала ръце, доволна, че ще се прочуе в Ленгли като жената, успяла да привлече на наша страна резидентите от Берлин и Копенхаген, изведнъж започва да нервничи. Трябвало е да държи Ленгли в течение, затова е помолила някого да й помогне. Със сигурност има на какво да разчитат — самолет на тяхно разположение, някой е в Чесапийк Бей, където оправя леглата и лъска сребърните прибори. Не бих се учудил, ако директорът на Централното разузнаване си е бил приготвил реч, в която небрежно да вмъкне: „Между другото, господин президент, представителят ни във Виена току-що е довел резидента на СВР в Берлин.“ И така нататък, и така нататък. Но ето, че Березовски го няма никакъв. Покрива се. Изчезва. Директорът на Централното разузнаване се обръща към госпожица Дилуърт. „Какво стана? Напоследък да се е случило нещо необичайно?“ Дилуърт отвръща „Абсолютно нищо“, но се замисля и си казва: „Освен че Чарли Кастило беше в града, но съвсем за кратко.“

— Добре, тя подозира, че са при нас. И какво от това?

— Не е хубаво да се крадат предателите, подполковник. Може да ти се размине с предупреждение, ако побързаш да ги предадеш на когото трябва и обещаеш подобно нещо да не се случва никога повече. Само че чакай, има още. Ако ги предадеш, се връщаме на друг въпрос. „Вече знаем за Конго, там няма абсолютно нищо.“

— И какво да правя? — сви рамене Кастило.

— Ако двамата с Алекс разполагаме с още четирийсет и осем часа, минимум четирийсет и осем, мисля, че ще успеем да измъкнем от Березовски още много. Един от проблемите — знам, че сега ще се наежиш, шефче, но не мога да премълча — е методът ти на разпит. Той те има за глупак с твоето „Дай да поплуваме, да похапнем пържоли и да се сприятелим“, а това означава, че и останалите от нас са глупаци.

Кастило помълча, след това остави с трясък чашата кафе.

— Прав си, Едгар. Наистина съм готов да се наежа. Само че няма да ти позволя да го сложиш — нито него, нито нея — гол на един стол, да го заливаш с леденостудена вода и да пуснеш прожектор в очите му.

Дешамп поклати глава.

— Подценяваш ме, шефче. Подценяваш и мен, и Алекс, и Сантини. Подобни методи не вървят при Березовски и сестрата и ние го знаем. Ще му дадем повод да се потормози, докато го разпитваме на смени, без прекъсване.

„Мама му стара. Точно тук новата ми връзка започва да куца.“

— А той за какво ще започне да се притеснява? — попита Кастило.

— Къде се намира сестра му и какво ни е казала.

„Къде му е умът?“

— А сестра му къде ще бъде?

— Където си и ти, шефче.

„Какво каза той?“

— Какво?

— Където и да е другаде, стига да не е тук, шефче, когато посланик Монтвейл позвъни, за да те попита защо си пропуснал да му съобщиш за Березовски. Барилоче е доста добра идея. Нали ще ходиш до там, за да се видиш с Певснер?

— Искаш да я взема със себе си ли? Това ли намекваш?

„Да се отдадем на малко романтика в Барилоче ли?“

„Господи, май все пак знаят.“

„Това ли се опитват да ми кажат?“

„Искат да ме разкарат от пътя си, защото се представих като най-забележителния глупак, като изчуках агентка на СВР.“

„Тъй като няма друг начин да се отърват от мен, ми предлагат сексмаратон в Барилоче.“

„Най-сетне здравият ми разум се върна.“

„Светлана, любов моя, сега вече разбирам какво се случи. Не ти се сърдя. Ти направи онова, което беше длъжна да направиш, при това го стори невероятно умело. Няма да го забравя — за дупето ти говоря, защото е невероятно — докато съм жив.“

„Но… Да, видях светлината в края на тунела. Благодаря ти, господи, за просветлението, старият Чарли вече няма да съгрешава.“

— Добре, Едгар — реши Кастило. — Стига глупости. Защо искаш да ме пратиш някъде?

Въпросът изненада — може би дори шокира — не само Дешамп, но и останалите. Пролича по израженията им.

— Шефче, вече ти казах. Искаме да разпитваме мръсника в продължение на четирийсет и осем часа.

— Можете да го направите и докато съм тук. Знаете, че обикновено не ви се бъркам. Какво има? Или ми казвате истината, или ще чакам, докато от Агенцията ни изпратят хора, които да ги приберат.

— Мили боже! — възкликна Дарби.

— Казах ви аз, че ще стане нещо такова — обади се Дешамп.

— Казвайте — настоя Кастило.

Дарби вдигна ръце.

— Кажете му.

— Няма да ти стане никак приятно, шефче.

— Хайде.

— Става дума за егото ни — отвърна Дешамп.

— Какво?

— Никой в Агенцията не би трябвало да знае какво правят останалите, нали така? Ако те гръмнат, слагат ти звезда без име на стената. Това обаче са пълни глупости. Всеки, който има достатъчно мозък в главата, знае какво става.

— Накъде биеш? — попита Чарли.

— Ще ти кажем, докато това фиаско, но нека да не го наричаме фиаско… докато не докараме ситуацията докъдето трябва.

— Снощи, след като говорихме, двамата с Дарби пийнахме по едно, защото, както ти е известно, шефче, in vino Veritas^[1] и аз му казах, че имаме достатъчно за Агенцията, въпреки че работя за теб.

— Все това повтарям, но досега нищо не разбрах.

— Добре. Ако бях лоялен на Агенцията, когато ми каза, още във Виена, че си осигурил тези двамата, трябваше да настоявам да следваме правилата и да ги предадем на госпожица Мънипени, тъй като тя е представител на ЦРУ, който отговаря за предателите, поне според девети параграф. Ако не го беше направил, трябваше да я уведомя, че не спазваш правилата, с които се съобразяваме в ЦРУ.

— Ти не каза нищо.

— Защото ти постъпи правилно, шефче. Беше грабнал топката и я беше насочил към вратата.

— Чарли — намеси се Дарби, — когато ми каза, че отново съм ма работа при теб, че нямам право да казвам на никого, аз не казах.

Кастило го погледна и зачака да чуе и останалото.

Дарби мълчеше. Дешамп обясни вместо него:

— Въпреки че имаше нареждане лично от Франк Ламел, заместник-директора на Централното разузнаване, да му съобщи — или на директора — незабавно, лично, ако отново влезе в контакт с теб. Ти, разбира се, не трябваше да знаеш абсолютно нищо по този въпрос.

— Мама му стара — възкликна Кастило.

— Ти да не би да си въобразяваш, че добрият стар Франк дойде в болницата просто така, за да се увери, че си добре и се възстановяваш? Той искаше да е наясно кои са хората около теб.

— Същото е наредил и на семейство Сиено, и на Боб Хауъл — продължи Дарби, като включи и представителя на ЦРУ в Монтевидео.

Дешамп отново взе думата:

— Няма свидетели. Нищо не е написано. Копеленцето дори е разговаряло с двамата Сиено поотделно, за да се получи, но после той ми каза, тя също ми каза. — Замълча за момент и продължи: — Ако разкажеш нещо от цялата тази работа на Монтвейл — предполагам, вече ти е минало през ума — я помисли какво ще стане, шефче? Абсолютно нищо и ти го знаеш. Можеш да се обърнеш и към президента и ще го изправиш пред избора да уволни директора на Централното разузнаване, заместник-директора на Централното разузнаване, посланика или подполковник Чарли Кастило. Нали се сещаш кой ще изхвърчи?

Дешамп отново замълча, докато се убеди, че Кастило е наясно какво става.

— Добре, да се върнем сега на причината, поради която искаме да изчезнеш оттук. Казах на Алекс, че ще разрешим това… тази ситуация, а след това ще се пенсионирам.

— Да си чувал приказката, че великите умове мислят еднакво, Чарли? — попита Дарби. — Казах на Едгар, че мисля да приключа с тази работа още от мига, в който Ламел се разпореди какво да правя. Не се обадих на гадняра, когато ме назначи отново, и по всичко изглежда, че и аз съм взел решение за себе си.

— И това сложи началото на бунта — намеси се Сантини. — Казах им да броят и мен. Ако ми нямат доверие и не вярват, че мога да защитя президента, защото съм се подхлъзнал на заледено стъпало, тогава майната им.

— И — заяви Джак Бритън, — по същата причина, която изтъкна колегата ми, подполковник, аз също реших, че кариерата ми в Тайните служби е изтръгната от корен. Някой се опита да ме очисти, стреляха по мен, а това се оказа, че не било позволено.

Кастило поклати глава.

— Защо не ми каза?

— Не съм приключил, шефче.

— Докато разрешим това положение, ще се случат няколко неща. Според мен заводът е тежка категория. Мнението на Алекс е същото. Ако сме прави и може да се направи нещо, това ще бъде чудесен начин да ни запомнят с Алекс и Сантини. В най-лошия случай ще се окаже, че грешим, че всичко е пълна заблуда. Но сега излиза, че — да знаеш, че тази работа ще се разчуе — ти си пипнал Березовски и сестра му, измъкнал си ги изпод носа на ЦРУ с помощта на криминални типове, ренегати от Тайните служби и разузнаването. Във всеки друг случай ще искат да ни разпънат на кръст за назидание на другите, но този път няма да стане. Случаят може дори да стигне до пресата и Агенцията и Тайните служби да бъдат представени като пълни глупаци. Ние ще напуснем. Тихо и кротко ще свием перки и ще потънем в нощта.

— Всички ли? Ами Пищовлията?

— Пищовлията и да иска не може да се върне във ФБР, както и…

Той замълча.

— Довърши си мисълта — настоя Кастило.

— Както и ти не можеш да се върнеш в армията, шефче, но говорим за най-лошия възможен сценарий. Знаеш, че си трън в очите на Монтвейл още от създаването на Звеното за организационен анализ. Сега, след като директорът на Централното разузнаване припне при него — или пък тръгне да се жалва направо на президента — при това има основателна причина, ти сам му я даде, като отмъкна Березовски — и да каже: „Още от самото начало знаех, господин президент, че ще се случи нещо подобно. Кастило е неуправляем“ и така нататък.

— Прав си — съгласи се Чарли.

— За теб има шанс, шефче, ще можеш с чиста съвест да заявиш, че никога не си разпитвал полковник Березовски, че при първа възможност си го предал с цялото му семейство на ЦРУ. Дори не си имал представа, че сестра му е разузнавач.

— Защо реши, че искам да се измъкна?

— Защото си много добър в работата, която вършиш, шефче. Прекалено млад си, за да се пенсионираш, и ще бъдеш от полза на президента в бъдеще.

— Мама му стара, много добре знаеш, че няма да стане — сопна се Кастило. — Да вземем руснаците с нас, беше моя идея. Ако нещата се разсмърдят, аз ще му бера гайлето.

Дешамп кимна.

— Да знаеш, шефче, че те чакат неприятности. Независимо дали тази работа се разсмърди или не. Казах ти същото и във Виена. Да допуснем, че… — той посочи другите — да допуснем, че си прав. Березовски ни разказва всичко, което знае. Тогава вече Агенцията ще излезе посрамена, също и Монтвейл, и ще те погнат.

— Вече сте решили да напуснете, нали?

Те кимнаха.

— Чарли, нямаме друг вариант — разсмя се Дарби. — Нито едно добро дело не остава ненаказано. Да си чувал тази приказка?

— Дъфи тук ли е? — попита Кастило.

Дешамп поклати глава.

— Заминавам за Барилоче. Ще ми трябва „Аеро Командър“-ът на приятеля му.

— Дъфи е на „Хорхе Нюбъри“, за да уреди въпроса — обясни Дешамп. — След малко при него ще бъдат и Дейвидсън, и ефрейтор Брадли. Одеве отиде да го вземе от „Езейза“. Дейвидсън каза, че ангелчето ще пази Червени гащи, докато си на гости на Певснер.

— Значи сте били убедени, че ще се съглася с вас, така ли? — попита Кастило.

— Дейвидсън каза да не се притесняваме. Той също е от размирниците, шефче.

— Той разправя, че вече е дал двайсет години на страната — намеси се Сантини. — Било му писнало да го подмятат разни скапаняци и току-що пръкнали се подполковници, които са дори по-млади от него.

— Не се връзвай, Чарли — обади се Бритън. — Сигурно се е шегувал.

— Ами какво ще правим с Лестър? — попита Кастило.

— Срам ме е да призная, че дори не споменахме ангелчето — призна Дешамп. — Едва ли от морската пехота ще му позволят да се пенсионира на деветнайсет. Все ще измислим нещо.

— Сега предлагам да отидем да закусим с гостите — реши Дарби. — През това време икономката ще събере малко багаж на подполковник Алексеева, колкото за ден-два забавление и романтика в красивия курорт и казино „Лао Лао“.

Кастило го погледна и след малко реши, че думата „романтика“ е била употребена съвсем невинно от Дарби.