Уилям Грифин
Специална част (15)

(Три)

Когато Кастило растеше в семейния дом, той си имаше малък апартамент — спалня, баня и малък хол от лявата страна на голямата стая на третия етаж. Тя бе на чичо му Уили още от времето, когато е бил момче. От дясната страна бе апартаментът на шефа, два пъти по-голям от неговия, с още една спалня, която бе превърната в библиотека с конферентна маса.

Всички продължаваха да я наричат „апартамента на шефа“, но сега тук се бе настанил Кастило. Повечето от мебелите на шефа бяха изнесени, за да сложат леглото на Карлхен и играчките му. Мебелите на дядо му бяха прехвърлени в по-малкия апартамент, който свикнаха да наричат „апартамента на чичо Били“.

Кастило се бе питал каква бе причината за промените, но така и не прояви достатъчно любопитство, за да разпита и разбере.

Сега си спомни — „по всяка вероятност заради лекциите по история“ реши той, докато въвеждаше останалите в апартамента на шефа.

„Разпределението на стаите имаше за цел да покаже кой е на върха.“

„Въпреки че сега в тази къща живее изпълнителният директор и семейството му, тя принадлежи на фирма «Госингер».“

„Аз съм най-крупният акционер, затова и най-големият апартамент е за мен. А пък Били, тъй като той притежава останалото, е настанен в по-малкия апартамент.“

„Само че кой ли е направил това разпределение — Били или Ото?“

— Не ми беше приятно да разкарам момчетата по този начин — заяви Кастило и даде знак на всички да се настанят на столовете около конферентната маса. — Но според мен не бива да чуват всичко това.

— Кой се обади, шефче? — попита Дешамп, когато седна и побутна към Кастило пепелник, направен от крак на глиган.

— На някого от вас говори ли нещо името Том Барлоу? — попита Кастило, докато палеше внимателно пурата си.

След като всички поклатиха глави и погледнаха учудени, Кастило продължи:

— Казал на прислужницата — вероятно на немски — че звъни от посолството в Берлин и искал да разговаря с Госингер. Когато се обадих, той заговори на немски, с акцент на берлинчанин, попита дали аз съм Госингер, а след това превключи на английски — американски, с акцент от Средния запад — нарече ме подполковник Кастило, представи се като Том Барлоу, извини се, че ме притеснява, но трябвало да ми съобщи, че срещу мен се готвело покушение, също и срещу Ото, и Били, и то по време на погребението на Фридлер.

— Господи! — възкликна Гьорнер.

— Попитах го откъде в посолството са се сдобили с тази информация, и той отвърна, че в посолството не знаели нищо. След това го попитах той откъде знае, и той отвърна, че лично е поръчал покушенията и че ще ми обясни всичко, когато се срещнем. Да внимавам, защото поръчката била дадена на бивши кадри от Щази, а те били изключително добри.

— Защо ми се струва, че току-що с нас се свърза СВР^[1]? — изви вежди Едгар Дешамп. — Сега пък какво ли са намислили?

— Мислиш ли, че ми каза истината? — попита Гьорнер. — Дали СВР наистина са замесени?

— И да са, и да не са, най-разумно е да стоим далече от погребението — заяви Кастило.

— Тъй като имам намерение да отида на погребението на Гюнтер Фридлер — заяви Били Кочиан, — според мен, Едгар, те се опитват да ни уплашат, а аз нямам никакво намерение да им доставя подобно удоволствие. — Той замълча и погледна Кастило. — Карл, знаеш, че ще бъде пълно с полиция. В СВР не са глупаци. Няма да открият огън по опечалените, нито пък ще взривят бомба в „Света Елисавета“.

— Чичо Били има право, шефче — обади се Дешамп.

— Карл, според мен да се свържем с полицията — обади се Гьорнер, — Федералната следствена служба…

— Ото — прекъсна го Кастило, — нямаме време. Нито имаме време да уведомим местните ченгета, нито Следствената служба, дори заплахата да е истинска. Можем да разчитаме единствено на телефонното обаждане. Нямам никакво намерение да си приказвам с местните ченгета, още по-малко със Следствената служба, и да обяснявам, че Госингер всъщност е „подполковник Кастило“. Ако не им обясня как стоят нещата, те сигурно ще решат, че съм напълно луд.

— Какво предлагаш? — попита Гьорнер.

— Първо да подредим пешките.

— Какви пешки? — намръщи се Гьорнер.

— Първо, определяме защитния периметър — уточни Кастило. — Трябва да се защитим. Всички са тук, освен ФБР. Не знаем дали тези хора знаят за Дохърти и Юнг, но трябва да предположим, че знаят. Затова първата ни задача е да ги изкараме от „Европайшер Хоф“.

— И къде ще ги настаним? — попита Кочиан.

— Някъде на открито — реши Кастило. — Ще се срещнем на място, от което да виждаме хората, които се приближават. — Замълча за момент, след това продължи: — Според мен Били е прав. Не бива да показваме на гадовете, че са ни уплашили. Това означава, че ще отидем в „Света Елисавета“. Съгласен ли си, Ото?

— Разбира се — отвърна Гьорнер, след като се поколеба за кратко, колкото да накара Чарли да се усъмни, че идеята му не е чак толкова добра.

— Ами момчетата и Хелена? — попита Кочиан.

— Ще бъдат заобиколени от охрана — отвърна Кастило. — Няма да седнат при нас. Имаме ли резервирани места?

— Разбира се — потвърди Гьорнер. — Но мога да уредя нещо за тях.

— Добре. Сега ни трябва място на открито, недалече от „Света Елисавета“. Дайте предложения.

Никой не се сещаше за подходящо място.

Най-сетне на Кастило му хрумна нещо.

— Ото, сещаш ли се за онова място под замъка? Там е достатъчно открито, не е далече от църквата…

Гьорнер кимна.

— Става — отвърна той.

— Колко време ще трябва на охраната, за да отиде до „Европайшер Хоф“, за да вземат Юнг и Дохърти? — попита Кастило. — Нали са въоръжени?

— Разбира се, че са въоръжени — потвърди Гьорнер. — Мога да повикам и шефа им.

Той посегна към телефона на масата и започна да набира номер, който помнеше наизуст.

— Остава въпросът, откъде ние да се снабдим с оръжие — продължи Кастило. Огледа насядалите около масата. — Някой да има оръжие?

Всички поклатиха глави.

— Обажда се Ото Гьорнер — представи се Ото. — Кой е на смяна?

— Ще ни трябват два часа, за да вземем оръжието от самолета — обади се Джейк Торине. — А не е ясно дали ще успеем да го изнесем от летището.

— Значи отпада — реши Кастило. — По дяволите.

— Оръжия ли ти трябват, Чарли? — попита Дейвидсън. — Пушки, автоматични, каквото и да е ли?

— В гардероба тук има един „Уинчестър“ .22 с рязана цев. Поне беше там последния път, когато проверих. Само че няма патрони. — Кастило се замисли и заслуша в разговора на Гьорнер, а след това продължи: — Все отнякъде трябва да намерим оръжия. Ото, охранителната фирма, или както там я наричаш, разполага ли с някакъв арсенал, който да можем да ползваме?

Гьорнер не отговори на въпроса.

— Шефът ще прехвърли четирима в църквата до „Европайшер Хоф“ и ще отведе хората ти до замъка Филипс. Това означава, че ще разполага с много по-малко хора, които да охраняват семейството на Фридлер.

— Лошите не са погнали семейството на Фридлер — обясни Кастило. — Искат да ликвидират вас двамата с Били. И мен. Грабвай телефона и се обади на всички, които познаваш в Следствената служба, и им съобщи, че си научил от достоверен източник, че към теб, Били и семейство Фридлер — никакви подробности — е отправена заплаха, така че да се задействат. Остави ги те да се оправят с местните ченгета.

Гьорнер посегна към телефона.

— Преди това, Ото — спря го Кастило, — кажи ми за оръжията. Тук държиш ли нещо? Ловни пушки, бойни, каквото и да е? Можем ли да вземем от охраната?

— Предлагам да се обърнем към полицията — отвърна Ото. — Те знаят как да се справят в подобни ситуации.

— Ото, в момента не ми трябват предложения. Попитах те откъде да вземем оръжие. Просто ми отговори на въпроса.

— Спокойно, Чарли, спокойно — предупреди го Дейвидсън на пущу.

— Ото — намеси се и Кочиан. — Може и да не му личи, но малкият Карлхен го бива в това, което върши. Ако имаш някакви оръжия, просто му кажи.

Гьорнер, досега силно зачервен, изведнъж пребледня.

— Такъмите на шефа са над камината в моя хол. Има и няколко пушки. А пазачите в парка също са въоръжени.

— Бинго! — отвърна Чарли. — Току-що се сдобихме с автоматичен „Хеклер и Кох“. Ото, свържи се със Зиги Мюлер, ако обичаш.

— Човекът, който ни спря на пътя ли? — попита Дешамп.

— Той беше скрил „MP7“ под палтото си — уточни Кастило. — Може да знае откъде да намерим нещо. Не ми се иска да вляза в църквата с някое огромно пушкало.

— Зиги сигурно знае — заяви Кочиан и нетърпеливо протегна ръка към слушалката, след като Ото набра номера.

Кастило погледна любопитно Кочиан, но не каза и дума.

— Какви са тези такъми? — полюбопитства Спаркман.

— Дългоцевна пушка — обясни Кастило. — Обикновено шестнайсеткалиброва, с възможност за седеммилиметрови куршуми.

— Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Защото си учил във военновъздушната академия, капитан Спаркман — отвърна Кастило. — В „Уест Пойнт“ ни карат да понаучим по нещичко и за пушките.

— Майната ти, Чарли — обади се възмутен Торине.

— Зиги, обажда се Ерик Кочиан — заговори Били. — Трябва да те видя колкото е възможно по-скоро. Ние сме в голямата стая. Донеси си оръжието, за предпочитание оръжия.