Уилям Грифин
Специална част (57)

(Четири)

Имение „Шангри-Ла“

Провинция Такуарембо

Република Уругвай

12:15, 4 януари 2006

Когато Кастило спря взетия по наем от „Херц“ фолксваген пред къщата, отпред вече бяха паркирани пет автомобила. Предниците на всичките бяха насочени към преградата за коне, където бяха вързани три прекрасни коня.

Един от автомобилите беше шевролет с аржентински дипломатически номера. Той подсказа на Кастило, че Алекс Дарби и Дмитрий Березовски са пристигнали. Имаше два еднакви пикапа форд, които според него бяха на наемниците от „Чайна Поуст“, Имаше още един форд пикап, по-малък, и миниван крайслер „Таун енд Кънтри“. По-старият автомобил, каза си той, сигурно е на посланик Лоримър, а миниванът на съпругата му.

Чарли тъкмо отваряше вратата, когато Колин Левърет, на волана на фолксваген също като неговия, спря отстрани.

Кастило се огледа и се запита къде са момчетата от „Чайна Поуст“, след това зърна единия, посивял чернокож на петдесет, може би шейсет, който заобиколи сградата, стиснал „Кар-4“ в ръка.

Когато забеляза, че Кастило го гледа, се усмихна бегло и козирува небрежно. Кастило помаха с ръка.

Друг чернокож, дребен, с много черна кожа и късо подстригана бяла коса, излезе от къщата. Беше в дрехи на гаучо, както би казал Чарли — панталоните натъпкани в черни ботуши от мека кожа, бяла риза, която се издуваше от вятъра, и яркочервен шал на врата.

В ръка държеше вилица за барбекю.

— Заприличали сте на местните, господин посланик — поздрави го Кастило.

— Ако държиш да ме наричаш „господин посланик“, Кастило, нямам друг избор, освен да те наричам „подполковник“, и ще те оставя без напитка. За теб само кока-кола — заяви посланик (в пенсия) Филип Лоримър.

— Трудно ми е да ви наричам Филип, господине.

— Както искаш, подполковник, пий тогава кола.

— Ще ви наричам господин посланик, господине — обади се Колин Левърет, — защото съм по-едър и силен от вас.

— Може и да си по-едър — съгласи се Лоримър и размаха вилицата.

— Аз обаче нося дарове, господине — продължи Левърет.

— Господи, дано не си помъкнал цветя.

— Не, господине. „Битърс“. „Пейшо Битърс“.

Подаде му малка торбичка.

Лоримър извади три малки бутилки. Очевидно вътре се криеха още.

— Господ ще те възнагради богато, Колин — усмихна се посланикът. — Аз вече свърших запасите си, а тук не се намира.

— Позволете да предложа, господин посланик, че ги тестваме лично, за да сме сигурни, че ще издържат на пътуване.

— Да си направим „Сазерак“, е най-хубавото, което чух тази седмица — отвърна посланикът. — Но не и преди да поканя тази прекрасна дама в „Шангри-Ла“. Приятно ми е, мила. Добре дошла в „Шангри-Ла“.

— Благодаря — отвърна Светлана.

— Сега вече разбирам — въздъхна Лоримър.

— Кое?

— Как си пленила сърцето на подполковника. Ти си очарователна.

— Вече знаете, така ли? — попита Чарли.

— Аз знам всичко, подполковник. Мислех, че си наясно с този факт.

— Добре, Филип, предавам се.

— Естествено — отвърна Лоримър. — Ефрейтор Брадли, ти си винаги добре дошъл. — Подаде ръка на Брадли и погледна Дик Милър. — Ами вие, господине, кой сте?

— Казвам се Милър, господин посланик.

— А, съученикът на Чарли от Хъдзън. Аз завърших „Норич“, но няма да ви намразя заради „Уест Пойнт“. Не е имало как да знаете, че има и по-добри школи.

Левърет се разсмя.

— Да влезем в къщата — по-точно ще минем през къщата, защото барбекюто е във вътрешната градина — докато Колин направи прословутия си „Сазерак“. — Погледна Светлана. — Ние ще гледаме тихо и кротко, докато брат й и съпругата ми съсипват прекрасното уругвайско месо на скарата.

Всички се разсмяха.

Лоримър се обърна към Кастило.

— А след това трябва да ми разкажеш всичко. Може и да съм стар, но умът ми си е на място и подозирам, че не си се отбил, защото си минавал наблизо.

Прехвърли дългата вилица в лявата си ръка, предложи дясната на Светлана и прекрачи прага. Тя стърчеше поне половин глава над него.

 

 

Едрият чернокож, който заобиколи къщата с „Кар-4“, когато пристигнаха, влезе във вътрешния двор тъкмо когато посланикът режеше сочно парче говеждо. Остави оръжието на масата и посегна към сребърния шейкър.

— Колин — каза той, — дано става въпрос за това, за което мисля.

— Някога да съм те подвеждал, Деуит? — отвърта Левърет.

— Да — намръщи се мъжът. — Изтръпвам, като се сетя колко пъти, къде и кога. — Взе шейкъра, наля си „Сазерак“, отпи малка глътка и обяви: — Става.

Кастило се разсмя.

Чернокожият погледна Чарли и се усмихна.

— Не ме помните, нали, подполковник?

— Не — призна Кастило.

— Ние черните си приличаме — подхвърли Левърет. — Знаеш го.

— Майната ти, чичко Рем! — избухна Кастило.

„Левърет знае, че това не беше на място.“

„И са пълни глупости.“

„Тук има петима «черни». Посланикът и съпругата му, чичко Рем с голямата уста, Дик Милър и този възрастен господин, когото не съм виждал никога досега, но май е дори по-стар, отколкото ми се стори на пръв поглед. Над шейсет е.“

„Единственото, по което си приличат, е, че не си приличат.“

„Единият е изключително дребен (посланикът), другият е изключително едър (чичко скапан Рем), третият е стегнат и атлетичен (Милър), а четвъртият е приятно закръглен (човекът от «Чайна Поуст»).“

„А цветът на кожата им също е различен, на някои е светла като моята (господин Лоримър), докато Левърет, за когото допреди малко си мислех, че е един от най-добрите ми приятели, няма да го видиш, ако някой загаси лампите.“

— Спокойно, Чарли — обади се Дик Милър. — Не го каза в този смисъл.

— Напротив — опъна се Левърет.

— Тогава, майната ти! — заяви гневно Милър. — Знаеш, че не е така, Колин. Дяволите да те вземат.

Кастило погледна посланика и забеляза загрижеността по лицето му, докато лицето на съпругата му бе още по-тревожно.

— Майната ти, Колин! — ядоса се Кастило. — Колко коктейла изпи?

— Само един, шефче — отвърна Левърет с ясно изразен акцент и вдигна чаша.

Кастило, напълно слисан, го наблюдаваше безмълвен. Забеляза пълния възрастен мъж, който размахваше ръце, за да покаже, че са се увлекли.

— Той се върза, Колин — заяви чернокожият. — Стига толкова.

— Деуит, и двамата се вързаха — разсмя се Левърет. — К’вот посееш, Карлос, т’ва ще пожънеш! Що не си го запишеш?

Кастило погледна Деуит.

„Деуит… Деуит“, помисли си той и смътен спомен се опита да си проправи път.

— Когато видях Колин — започна да обяснява пълния, — му казах: „Току-що видях Чарли и погледът му мина през мен.“

— А пък аз отвърнах — продължи Левърет, — „Деуит, не ми е приятно да ти кажа, но ти вече не си Зелената барета от пустинята.“

— Сержант Деуит! — възкликна Кастило, когато си припомни.

— След това — рече Деуит — си казахме едновременно: „Що не го подбъзикнем?“ Така и направихме, при това постигнахме невероятен успех.

— Сега ще кажа нещо, което не бих събрал куража да изрека в пустинята — заяви Кастило. — Майната ти, Деуит!

— Радвам се да те видя отново, Чарли — отвърна Деуит. Разпери ръце и след миг двамата се прегърнаха и започнаха да се потупват по гърбовете.

— След като шоуто приключи — обади се сухо Дешамп, — може ли да прекъсна неприличната проява на нежности и радост от срещата?

— Ти познаваш ли генерал-лейтенант Макнаб? — попита Деуит.

Дешамп кимна.

— По онова време беше полковник — продължи Деуит, — ръководеше специалните операции в пустинята. Бях негов сержант по разузнаването. Веднага след началото на войната полковникът дойде при мен и каза, че имал нов пилот на хеликоптер, двайсет и една годишен, излязъл от академията преди шест месеца, и много държал да го опази жив, защото вече имал Кръст за отличителни заслуги и Пурпурно сърце, та човек като него щял да ни бъде от полза. Беше зле, когато той дойде, но след като пипна руснаците…

— „Пипна руснаците“? — повтори Березовски.

Деуит го погледна, преди да отговори.

— Тази работа сигурно все още е строго секретна и трябва да избия всички, които знаят нещо по въпроса, но я по дяволите. Говоря за шотландеца.

— За въпросния полковник… генерал-лейтенант… Макнаб ли? — попита Светлана.

— Да, госпожо. Така му казваме — зад гърба му, разбира се. Както и да е, шотландецът организира операция, за да отмъкне един „Скъд“. Знаете ли какво е „Скъд“?

— Руска ракета, създадена по немските „V-2“ — подхвърли небрежно Светлана. — Иракчаните разполагаха с голям брой „R-11/SS-1B Скъд-A“ с обсег около триста километра.

Сержант Деуит от Специалните части на американската армия, вече в пенсия, я изгледа странно.

— Точно така, госпожо. Искахме да отмъкнем една, първо, за да проверим дали може да работи на ядрен принцип, а след това да я изпратим в Щатите. Затова организирахме операция, за да си вземем една. Две „UH-60“…

Погледна Светлана и тя кимна.

— „Блекхоук“ — уточни тя.

— С подсилен екип…

Светлана кимна отново.

— Чарли пилотираше „Хюи“-то на полковника.

Светлана кимна за пореден път. Кастило забеляза, че Левърет и Дешамп едва сдържат смеха си.

— Та летим си ние — продължи Деуит. — Стигаме установката на „Скъд“. Всичко върви по план, докато някой не забелязва, че сред просналите се на земята хора има доста нашивки. Първо си казахме, че са иракчани, но тогава наш Чарли ги чува да си приказват на руски. Казва той, че са руснаци, и докато се усетим, той вече е заговорил. „Всички руснаци да станат и да запеят «Интернационала».“

Березовски избухна в смях.

— Значи ти си бил, Чарли! — възкликна Березовски. — Когато ги разпитвах, след като сте ги пуснали да си ходят, те казаха, че някакъв американец говорел на руски като жител на Санкт Петербург.

— Защо ми се струва, че има нещо, което не знам? — обади се Деуит.

— Сержант Деуит — заговори Дешамп. — Позволете ми да представя полковник Дмитрий Березовски и подполковник Алексеева, доскоро от СВР.

— Мама му стара, не може да бъде.

— Ти да не би да реши, че е поредното червенокосо попадение на Чарли, признай си, Деуит! — засече го Левърет.

— Не ми казаха, че си ги накарал да пеят „Интернационала“ — обади се отново Березовски. — Наистина ли ги накара?

— Хората са готови да изпълняват нарежданията на други тежковъоръжени хора. Дори снимахме импровизирания хор и раздадохме снимки на всички, когато ги качихме на самолета на „Аерофлот“ за Москва.

— Сигурно снимките са се изгубили — разсмя се отново Березовски.

— Някой ще ми каже ли какво става тук? — намръщи се Деуит.

— Искам да чуя и останалото — настоя Светлана. — Включително и за предишните червенокоси приятелки на Карлос.

— Зеленоокото чудовище току-що надигна глава. Истината е, че става въпрос за „много на брой привлекателни червенокоси“. Говоря в множествено число — подчерта Дешамп.

Светлана, на руски, заяви, че предците на Дешамп сигурно са страдали от тежки и много заразни болести.

Той се разсмя доволно.

— В пустинята нямаше жени — призна Деуит. — Колин просто си приказва. Както и да е, върнахме две ракети „Скъд“, провиснали под хеликоптерите „Блекхоук“, в които бяха руснаците. Взехме им документите и ги снимахме, а след това самолет на Агенцията ги закара до Виена. Чарли замина с тях и ги е качил на самолета за вкъщи.

— Знаете ли — започна небрежно Дешамп, — забелязал съм, че във Виена има много жени, повечето унгарки, които са червенокоси. Кажи, Карлос, ти направо в пустинята ли се върна, или първо прекара една заслужена ваканцийка?

— Карлос ме научи, господин Едгар Дешамп — заяви Светлана и му показа среден пръст. След това се обърна към Деуит. — Защо го наричаш наш Чарли?

— Имаше един герой в комикс, пилот на изтребител, когото наричаха наш Чарли — обясни Деуит. — Много му отива. Той е на двайсет и една, лейтенант, вече е получил кръст и благодарствено писмо от президента…

— Какво? — попита Березовски.

— Благодарствено писмо лично от президента. Бившият директор на Централното разузнаване Буш беше президент по онова време и така се развълнува, че забрави, че вече не е моряк. В писмото пишеше: „До всички моряци Операция «Залови» — така се казваше операцията — Браво. Джордж Х. У. Буш, главнокомандващ.“ Това е много, особено за един лейтенант. И той се главозамая.

— Не е вярно. Винаги съм бил пример за скромност — заяде се Кастило.

Левърет избухна в смях.

— Представям си го — рече той, — как се пъчи в униформа за пустинята, стиснал „Кар-4“ в едната ръка, препасал кобур с четирийсет и пети калибър, наредил гранати в джобовете на ризата, боен нож в ботуша и се оглежда през авиаторските очила като някой господар.

Деуит се изсмя.

— Истината, госпожо — продължи Деуит, — беше, че наш Чарли се смяташе за божи дар в границите на армията и от време на време се налагаше да го понасмета яката. По принцип на лейтенантите не им е никак приятно сержантите да им казват какво да правят.

Погледна Кастило.

— Получи се обаче, нали? Ето те, преживял две войни — три, ако броим онази с мюсюлманите — вече си подполковник, който върши какви ли не интересни неща лично за президента.

— Ще ти скапя ли забавлението, Деуит, ако ти кажа, че може и да съм подполковник, но съм загазил яко, освен това в края на месеца ме изритват от армията.

Деуит остана загледан в него, след това вдигна очи към Левърет и едрият кимна.

— Ще ми кажеш ли какво е станало? — попита Деуит. — Изобщо какво става тук?

— Да не си разваляме хапването — предложи Кастило. — Да оставим съдбата да реши. Ти слизал ли си под Сахара, Деуит?

— Да, никак не ми допадна.

— Ами в Конго?

— И там съм бил. И в Судан, и в Уганда, и в Руанда, и в Бурунди, все на такива места. Бях бодигард на един захаросан тип от Агенцията, който „наблюдаваше“ умиротворителните части. Не говореше нито един от местните езици…

— Ами ти?

Деуит кимна.

— Двамата с чичко Рем прекарахме няколко страхотни годинки в езиковата школа в Президио. Точно преди да ни пратят в пустинята.

— Защо не обсъдим положението, докато обядваме — предложи Лоримър.

 

 

— Господин посланик — рече Кастило, когато приключи с разказа си за химическия завод, — надявахме се да ни кажете нещо повече за Конго. Наистина сме на тъмно и единствено вие с Деуит сте били там.

Посланик Лоримър го погледна студено.

„По дяволите, нарекох го «господин посланик».“

„Сега се пита дали гафът ми е непростим.“

— Минало е много време, откакто бях там — призна най-сетне Лоримър. — Но, от друга страна, прекарал съм много време в онази част на света и оттогава все се старая да съм в течение с нещата там.

— Моля те, Филип, разкажи ни всичко, което знаеш.

— Така вече е по-добре — усмихна се посланикът. — Най-добре да започна от самото начало. Само че къде е началото?

Замълча и се замисли над собствения си въпрос.

— През 1885 — започна той — кралят на Белгия Леополд II, председател и единствен акционер на „Международна африканска асоциация“, провъзгласява, че от този ден насетне притежават днешната Демократична република Конго. Никой не смее да му се противопостави. Германците правели абсолютно същото (не помня името на компанията) в днешно Бурунди, Руанда или може би Танзания — също и французите в Конго-Бразавил. Те искали да наложат християнството, да образоват диваците и да изкарат добри пари от мед, гума и минерали, които щели да изкопаят. Направили столица в град, който нарекли Леополдвил, сега Киншаса, облагородили и още един в другия край на река Конго, сега се нарича Кисангани, от който се интересувате, навремето наречен Стенливил на името на известния изследовател Хенри Мортън Станли, който тръгнал да търси мисионер, който разпространявал християнската вяра сред диваците в джунглата и изчезнал. Станли го открил по бързеите на реката и възкликнал с огромен ентусиазъм: „Доктор Ливингстън, нали“, както са ни учили в осми клас.

Насъбралите се захихикаха.

— Така било в продължение на двайсет години — продължи посланикът. — После, през 1906 или 1907, срещу краля били насочени доста упреци, предимно от американците. Английски дипломат, Роджър Кейсмънт, обиколил Конго и разбрал, че белгийците са тормозели местното население; Кейсмънт казал, че измирали от глад или били избивани с хиляди. Ние, американците, имаме склонност да раздаваме правосъдие, така че в пресата се вдигнала голяма шумотевица. Тогава крал Леополд отвърнал, че няма никаква представа за подобно нещо и щял да прекрати издевателствата. Белгийското правителство, в името на негово величество Леополд II, анексира Конго през 1908 и плаща компенсация с неизвестна стойност на „Международна африканска асоциация“. Повече нямало неблагоприятни материали в пресата, сега вече белгийският парламент имал за задача да подобри живота на местните, които получавали почтена работа като събирали гума, извличали мед за различни белгийски фирми, много от които били свързани с „Международна африканска асоциация“. Продължило така чак до 1960 и честно казано, този капитализъм на протекция на по-слабо развита страна съвсем не бил лош. Били построени училища, била въведена религия, появили се болници. Всичко било както трябва, но местните не били доволни. Политически неправилно е да го кажа, че местните от Централна Африка не били готови да се управляват сами. Най-разумно е да цитирам доктор Албърт Шуайцър, органист, философ и лекар, който получил Нобелова награда за дългогодишната си хуманитарна дейност в Африка. Той построил болница във Френска екваториална Африка и правел много за африканците, които наричал чак до смъртта си „диваците“. Бях в Леополдвил като младши консул през юни 1960, когато белгийците отстъпиха под натиска на Обединените нации — най-високо надигаха глас американците — и дадоха независимост на Конго. Тогава тя стана Република Конго. Също и бившата френска колония Средно Конго. Появиха се две нови независими държави с едно и също име. Кръстиха ги Конго-Бразавил и Конго-Киншаса, когато новото правителство прекръсти Леополдвил. По това време имаше двама, точно така, двама бяха, с университетски дипломи в Конго-Киншаса. Имаше обаче много умни хора. Някои ми бяха приятели. Имах един любим приятел, Жозеф Дезире Мобуто, който бе ефрейтор в белгийската жандармерия. Много обичаше да слуша разкази за създаването на Америка. Често му давах книги. Беше невероятно впечатлен от Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън. Щом можаха, организираха парламентарни избори. Мобуто спечели. Беше облякъл нова униформа. Вече бе полковник в конгоанската армия. Нещата започнаха бързо да се разпадат. Катанга, където се намираха медните мини, не виждаше причина да дели богатствата си с останалата част от страната и обяви, че се отделя под ръководството на един луд, наречен Моис Чомбе. Втората по богатства провинция на Конго, Касаи, също обявява независимост две седмици по-късно. В столицата избухва военен преврат и се започва повсеместно разграбване. Министър-председателят на Конго, Патрис Лумумба се обръща към Съветския съюз за помощ. Хрушчов бързо започва да изпраща обучени хора и най-модерно оръжие. Твърдят, че имат най-благородни намерения. А пък ние, разбира се, отрекохме, че изпращаме оръжия и хора от ЦРУ, които да „съветват“ президента Жозеф Касавубу, макар това да бе точно толкова тайна, колкото фактът, че щом слънцето залезе, ще стане тъмно. По време на дългогодишната ми служба за правителството — продължи Лоримър и погледна Кастило — не видях нито един действащ президент на Съединените щати, нито пък ми се обади за нещо. Носеше се обаче слух, че президент Айзенхауер нямал намерение да търпи руснаци на юг от Сахара, че бил решил, че приятелчето на Никита Хрушчов, Лумумба, бил пречка на пътя на международния мир, хармония и добра воля, следователно трябвало да бъде очистен, ликвидиран, премахнат или както там се изразяват приятелите на Чарли. През декември 1960 — говоря за шест месеца след обявяването на независимостта — Касавубу сваля правителството. За да е сигурен, че никога повече няма да се върне, Лумумба е свален от сцената — поне така се твърди — от полковник Жозеф Дезире Мобуто. Когато попитах стария си приятел, запаления почитател на Вашингтон и Джеферсън, дали слуховете са истина, той ме предупреди да не си вра носа във вътрешните дела на Конго и че нямало да бъде никак зле да поискам да ме отзоват, преди да се е случило нещо, което да принуди президент Касавубу да ме обяви за персона нон грата. Същия съвет ми даде и колега от посолството, който със сигурност получаваше нареждания от Ленгли, Вирджиния. Останах колкото можах, още шест месеца. След това, след назначение на Филипините, се върнах навреме за трагедията в Стенливил. Тя беше между август и ноември 1964. Тръгнах си в деня, когато спуснахме белгийските парашутисти над Стенливил; един едър медик от белгийската армия ме погледна и нареди незабавно да се кача в самолета. Всъщност той ме отнесе в самолета. Оттогава не съм стъпил в Конго. Но през 1965, малко след като генерал-лейтенант Мобуто става главнокомандващ на армията и се провъзгласява за президент за пет години — погледна Светлана, — бях политически съветник в нашето посолство в Копенхаген (когато намерим време, трябва да обсъдим как се подрежда хубава шведска маса) — погледна Кастило — и човекът на Агенцията, който ме посъветва да искам преместване, очевидно помнеше, че навремето съм бил приятел с генерала, че съм бил в Стенливил по време на трагедията, и ми предложи място на посланик в тогавашен Заир. Бързо се разчу, че не съм желан. По-късно научих, че докладът ми за случилото се бил обиден за конгоанското национално достойнство.

Той замълча, беше замислен, въздъхна дълбоко и довърши:

— Това са показанията ми.

— Господине — рече след малко Кастило, — не ме разбирайте погрешно. Историята е безкрайно увлекателна, но се надявах да ни кажете какво да очакваме, когато пристигнем там.

— „Когато пристигнем там“ ли? — повтори Лоримър, тъй като не разбра.

— Да, господине — отвърна Кастило. — Заминавам с екипа си.

Посланикът мълчеше, докато оглеждаше останалите и мислеше какво да каже.

Накрая погледна към Кастило.

— Първо, скъпи приятелю, ако те пипнат близо до Стенливил — а те ще те открият с това бяло личице — ще те убият и по всяка вероятност ще те изядат. Черният дроб на бял мъж се смята за добро жужу срещу куршумите. А пък останалите, ако са достатъчно глупави, за да отидат в онези райони, ще заварят жалките останки от опитите на европейците да наложат културата си в Конго. Европейци, за съжаление, там отдавна няма. Летището — на което всеки ден кацаше „Боинг 707“ до Брюксел и обратно — е отдавна затворено. Ширят се болести. Електричество почти няма, защото почти никакъв петрол не стига до генераторите в Конго. Ще попаднат на разлагащи се тела в джунглата, също както са постъпвали Червените кхмери в Камбоджа. Да продължавам ли?

Кастило не отговори.

— Единственият начин, по който можете да унищожите фабриката, е по въздуха — заяви Лоримър.

— Ние дори не знаем къде се намира — призна Кастило.

— А, ще я намерим — отвърна Деуит.

— „Ние“ ли, Деуит? — попита саркастично Кастило.

— Мислех, че съм на интервю за работа — отвърна напълно сериозно Деуит. — Да не би да греша?

— Чарли — заговори Левърет, — можем да съберем екип от четирима, може би петима стрелци. Откриваме съборетината, маркираме я и звънваме на Военновъздушните сили.

— Трябва да… — започна Кастило. Спря, когато звънецът издрънча остро, а веднага след това звънна и телефон.

Лоримър вдигна слушалката, заслуша се, накрая благодари и затвори.

— Очевидно още някой е бил наблизо и е решил да се отбие. Главен инспектор Ордьонес.

— По дяволите! — възкликна Кастило.

— Предполагам, че Дмитрий и Светлана ще се чувстват по-добре, ако Деуит ги разведе из имението.

— Защо не ги заведем в някоя стая? — предложи Кастило. — Може да е съвпадение.

„Или пък ще размаха информацията, пусната от Интерпол.“

— Светлана, Дмитрий, елате с мен — помоли учтиво посланик Лоримър.

— Не се притеснявайте. Ще му трябват пет или шест минути, докато пристигне от магистралата — обясни компетентно Деуит.