Уилям Грифин
Специална част (82)

(Четири)

13:10, 11 януари 2006

— Полковник Хамилтън иска да разговаря с подполковник Кастило, първо ниво на секретност — обяви знойният глас от радиостанцията. Кастило погледна мониторите. На единия се виждаше светла точка в Буджумбура, Бурунди. Беше изписана местната дата и време. Сега там бе 01:10 на 12 януари 2006.

Кастило включи на спикър.

— К. Г. Кастило.

— Свързвам ви с подполковник Кастило, полковник Хамилтън. Потвърждавам първо ниво на кодиране.

— Много благодаря — отвърна Хамилтън.

— Не е нужно да й благодарите, господине — обясни Чарли. — Тя е компютър.

— Известно ми е. Просто навик.

— Слушам ви, господине.

— Тук е един и десет, Кастило. Намирам се в хотел „Ла“ в Буджумбура.

Кастило погледна друг от мониторите. На него се виждаше триизмерният образ на хотела.

— Да, господине, знам.

— Във Вашингтон и по време на пътуването обсъдих различни въпроси с господин Деуит и трябва да призная, че съм впечатлен от него.

— Той е изключителен човек, господине.

— Сред нещата, които обсъждахме, бе подходът към операцията. Освен това разговарях и с полковник Торине, когато двамата с Деуит кацнахме на летище „Килиманджаро“. След това разговарях и с господин Левърет, когато пристигнахме в Буджумбура.

— Да, господине?

— Мислех, че сме се разбрали кой командва тази операция. Аз поемам командването. Полковник Торине ще се занимава с транспорта и логистиката извън Конго. В самото Конго господин Левърет и господин Деуит ще отговарят за превоза и безопасността, а аз ще се заема с разследването.

— Много практично решение на въпроса, господине.

— И аз така мисля. Снощи, когато си легнах, се разбрахме да си починем тази вечер. Полетът беше дълъг, минахме през един господ знае колко часови пояса…

— Шест, господине — уточни Кастило.

— Вътрешният ми часовник е напълно разбит. Мислех, че утре сутринта, както сме се разбрали, след като си отпочинем, ще планираме влизането в Конго. Събудих се преди петнайсет минути, Кастило. Не можах да спя и реших, че господин Левърет и господин Деуит имат същия проблем, затова реших да видя какво правят, и евентуално да избързаме с планирането.

— О-па — възкликна Джак Дейвидсън.

— Какво беше това, Кастило?

— Нищо, господине, един от хората ми е в стаята.

— Затова излязох от стаята си. Стресна ме мъж в облекло на местен жител — по-скоро липсата на облекло — седнал на стол срещу стаята ми. В скута си държеше „Узи“ — голямо, не от минитата, които господин Д’Алесандро бе така любезен да ни даде. Обърна се към мен на английски, знаеше ранга ми. Попита: „Мога ли да направя нещо за вас, полковник?“, при което аз отвърнах: „Какво правите пред вратата ми?“, а той заяви: „Чичко Рем нареди да ви пазя.“ Тогава разбрах, че е един от стрелците, затова го помолих да ме заведе в стаята на господин Левърет. Той отвърна: „Ще ви заведа, полковник, но чичко Рем не е в стаята си.“ — Полковник Хамилтън замълча. — Каква е тази работа, Кастило? Всички го наричат чичко Рем. Защо?

— Само приятелите му, господине.

— Попитах защо. Сам разбирате намека, нали?

— Да, господине. Мога единствено да ви кажа, че чичко Рем от книгите за деца е приятен възрастен господин, който разказва какви ли не истории, а господин Левърет напълно отговаря на това описание.

— Както и да е, Кастило, но да позволите на подчинените си, най-вече на включените в операция, да наричат офицер с името на герой от книгите е не само расистко, но и много странно. Не сте ли съгласен, подполковник Кастило?

Кастило не сдържа усмивката си.

— Не съм се замислял, господине. Ще разгледам въпроса…

— Подобно поведение не подобава на офицер и джентълмен, Кастило, и ти го знаеш.

— С цялото си уважение, господине, държа да ви кажа, че не съм съгласен. Господин Левърет е един от най-добрите офицери, с които съм служил.

— Ще ви кажа какво е направил.

Кастило погледна Дейвидсън и приятелят му се намръщи.

— Слушам ви, господине.

— Попитах стрелеца с „Узи“ — продължи Хамилтън: — „След като господин Левърет не е в стаята си, къде е?“. Той отговори „Двамата с Финеас, полковник, прескочиха оградата.“ След това ми подаде писмо. „Чичко Рем нареди да ви го дам на сутринта, полковник. Но предполагам, че лошо няма да ви го дам още сега.“

— Писмо ли, господине? Какво пишеше в писмото?

— Ще ти го прочета — заяви полковник Хамилтън. — Цитирам: „Скъпи полковник Хамилтън. Двамата с Финеас решихме да проведем разузнавателна акция в пограничния район преди планираното навлизане. Тъй като бяхте прекалено уморен, а сме сигурни, че ще се съгласите, че планът ни е добър, решихме да не ви събуждаме. Ще се върнем след четирийсет и осем часа. С уважение, Колин Левърет.“ Край на цитата. Какво ще кажеш за това, Кастило?

— Какво да кажа, господине?

— Това е грубо неподчинение на издадена заповед.

— Господине, вие наредихте ли на господин Левърет и на господин Деуит да не провеждат разузнавателна акция в пограничния район?

— Мислех, че се подразбира. Вече ви казах.

— Ако съдя по писмото на господин Левърет, господине, бих казал, че той не е подразбрал същото, което и вие. Той никога не би си позволил да не се подчини на заповед, господине. — „Освен, когато прецени, че постъпва правилно.“ — Господине, защо не поговорите с господин Левърет, когато двамата с господин Деуит се върнат?

— Да сте наясно, Кастило — заяви полковник Хамилтън, — че ще им смъкна нашивките, когато се върнат. Ще ме запомнят за цял живот.

„По-скоро за цели две секунди.“

„Чичко Рем и Финеас Деуит са преживели гнева на Брус Дж. Макнаб, а държа да ви кажа, полковник Хамилтън, че вие изобщо не сте от същата лига.“

— Господине, наясно съм, че не бива да го казвам, но с цялото си уважение предлагам да не ги наказвате. Каквото са направили, са го направили за добро.

— Ще се занимая с тях, Кастило, когато се върнат.

— Добре, господине. Благодаря ви, господине.

— Полковник Дж. Портър Хамилтън. Моля, прекъснете връзката.

— Мога ли да направя още нещо за вас, полковник? — предложи знойният глас.

— Ъъъ, не — изломоти Хамилтън, очевидно обзет от неудобство, след това добави: — Това е всичко, благодаря.

Кастило погледна Дейвидсън.

— Е, подполковник Кастило, май ни остава единствено да чакаме, за да разберем какво ще стане. Никак няма да се учудя, ако полковник Хамилтън пренебрегне съвета ти да не наказва чичко Рем и Финеас. Ще им прочете по една лекция и сигурно ще ги докара до сълзи. Но поне опита.