Уилям Грифин
Специална част (17)

(Пет)

„Алеята към замъка“

Университет „Филипс“

Марбург на Лан

Хесен, Германия

10:40, 27 декември 2005

Замъкът на ландграфовете на Хесен-Касел — сега на територията на университет „Филипс“ — бе построен на върха на стръмен хълм. Някогашната пътека, стъпалата й изсечени в гранитната скала, бе разширявана години наред — по-точно казано векове — докато се бе превърнала в двулентов калдъръмен път покрай стената на замъка. По-късно бе направено разширение, дълго към двеста метра, широко трийсет и пет, точно над стръмните скали. Ниска стена предпазваше и пешеходците, и автомобилите да не паднат от скалите към ширналия се в полите на хълма град.

Кастило, вдигнал яката на шлифера си, закопчан чак до брадичката, за да се предпази от студа, бе седнал на стената и клатушкаше крака, стиснал между зъбите си незапалена пура. Макс очевидно не забелязваше студа, защото бе полегнал край стената. Зиги Мюлер с лоден, под който се очертаваше автомат „Хеклер и Кох MP7A1“, се бе облегнал на ягуара на Ото Гьорнер.

Кастило се опитваше да послуша собствения си съвет — и за пръв път успяваше — щом си решил как да постъпиш, престани да мислиш за решението, а за нещо друго. По този начин умът ти ще бъде по-ясен, в случай че нещо се обърка.

Беше решил да изпрати Джак Дейвидсън да огледа църквата. Дейвидсън бе изключителен експерт, когато трябваше да се набележат местата, на които би могъл да се разположи снайперист или да се скрие взривно устройство.

Решението бе взето без всякакво обсъждане. Едгар Дешамп предложи да го придружи, за да огледа църквата. Затова сега и Джак, и Едгар бяха в църквата.

Кастило имаше намерение да изпрати инспектор Дохърти и Пищовлията Юнг в къщата. И двамата бяха дали да се разбере, че ако се опитат да ги отстранят — единият висш служител на ФБР, другият отличил се по време на битката в „Шангри-Ла“ ветеран — ще има неприятности.

Дохърти и Юнг, снабдени с „P-38“ от скритите в кутиите с гранати на тавана, се бяха смесили с тълпата опечалени и любопитни — повечето дошли от голо любопитство, според инспектор Дохърти, който докладваше по телефона — в църквата „Света Елисавета“.

Някъде около тях бяха полковник Джейкъб Торине и капитан Ричард Спаркман от американските Военновъздушни сили, които успешно обориха теорията на Кастило, че е най-разумно да отидат на „Флугхафен Франкфурт на Майн“, където да приготвят „Гълфстрийм“-а за полет, ако се наложи да излетят бързо.

— Ще бъдем готови за излитане трийсет минути след като отидем на летището — бе обяснил полковник Торине. — Стига да знаете накъде ще потеглим. Докато вие решавате, двамата с капитан Спаркман ще се помотаем в църквата.

Ерик Кочиан и Ото Гьорнер със съпругата и децата си, заобиколени от осем охранители, бяха заминали за Вецлар за погребението. Кастило много се тревожеше, че за живота на Уили и Херман също има заплаха, но не той решаваше. Ото прецени, че не може да остави момчетата у дома, без да обясни на Хелена защо, а не бе готов да й разкаже какво точно се е случило.

Ото заяви, че Хелена щяла да реши, че ако има заплаха за нея и момчетата, тогава има не по-малка заплаха и за съпруга й, и ще настоява да не отиде на погребението на Фридлер, а той нямаше намерение да го пропусне.

За да не мисли за нещата, които нямаше начин да контролира, Кастило насочи вниманието си към калдъръмения път.

Бе идвал тук безброй пъти, още от времето, когато бе момче. За него това бе най-красивото място в цял Марбург. Когато „предложи“ на Ото да изпрати охрана, която да доведе Юнг и Дохърти от „Европайшер Хоф“, не успя да си спомни името на мястото. Не че беше проблем. Ото, стар жител на Марбург, веднага се сети за къде става въпрос и какво има предвид Кастило, като говори за „алеята към замъка“. Само че Чарли не слуша разговора му с охраната и така и не чу името, с което той нарече въпросната алея.

Със сигурност си имаше име: или „Университетщрасе“, или „Филипсвег“, или може би дори „Университетплац“ и тъй като не успя да си спомни — а може би никога не бе знаел името — започна да се дразни. Затова, докато шофираше ягуара на Ото нагоре по хълма и след това, докато търсеше място за паркиране, започна да се оглежда за табели. Така и не видя нито една и двамата със Зиги слязоха.

Алеята към замъка бе същата, каквато я помнеше, и той си каза, че сигурно е изглеждала по същия начин още по времето, когато дядо му е постъпил в университета. А по всяка вероятност и прадядо му.

Кастило си спомни как седеше тук с майка си, похапваше würstchen, а после, когато майка му не гледаше, мяташе сандвича през стената, за да го види как ще падне. Долината бе далече. На два пъти бе успял да улучи автомобил. Така и не го хванаха.

— Карлхен — повика го тихо Мюлер, впил поглед надолу към пътя.

Кастило погледна през рамо.

Черен фолксваген „Голф“ приближаваше по пътя. Прозорците бяха черни, по покрива се виждаха множество антени, които със сигурност не бяха монтирани от производителя. Това не бе автомобилът, който бе откарал Дейвидсън и Дешамп в църквата, но Мюлер очевидно го позна и разбра, че е кола на охраната, защото не се премести от мястото си край ягуара дори когато „Голф“-ът паркира точно до тях. Кастило не се учуди, когато видя Дейвидсън и Дешамп да слизат.

Дешамп носеше поочукано куфарче в ръка и Кастило реши, че вътре е пъхнал „P-38“, с който се сдоби от кутията на тавана.

Чарли протегна крака и скочи от стената. Макс също се изправи.

— Много интересно развитие, шефче — започна Дешамп.

Кастило изви вежди, но не каза нищо. След това забеляза, че Дешамп е с ръкавици, много подобни на хирургически, но значително по-дебели.

Дешамп бръкна в куфарчето и извади нещо подобно на малка кутия хартиени салфетки от вида, които винаги се поставят в банята, които някои крадци на дребно, като К. Г. Кастило, задължително взимаха, когато напускаха хотела.

Дешамп бръкна в кутията и извади втори чифт ръкавици. Подаде ги на Чарли.

— Гумени ръкавици, шефче. Никъде не ходя без такива.

Кастило си ги сложи.

Дешамп бръкна отново в куфарчето и извади голям плик.

— Зоркото око забеляза, че стърчи от молитвеника ти — заяви той.

— Какво?

Дейвидсън поясни:

— Вашите места — твоето, на Били и на Ото — бяха на втория ред от дясната страна. Там бяха поставени молитвеници, книги с църковни песнопения или както им се казва, сложени на гърба на предните седалки.

— Казва се църковна пейка — поправи го, без да мисли, Кастило.

— Добре де. Пейка. Във всеки молитвеник беше поставена отпечатана програма. Видях, че е пъхната в средата на молитвеника.

— Отвори ли я? — попита Чарли. — Ти случайно да си чувал за рицин?

— Едгар я отвори — оправда се Дейвидсън. — Да, Чарли, чувал съм, разбира се, за рицин.

— Откраднах тези ръкавици от Ленгли — обясни Дешамп. — Би трябвало да не пропускат рицин, както и много други отрови. Когато момчето в лабораторията ми ги показа, обясни, че стрували по трийсет кинта парчето.

— Ако се подмокрим и после окапем като мухи, ще разберем, че те е изментил, нали така? — обади се Кастило и посегна към плика.

— Според мен, шефче, не искат да ти видят сметката. Ако искаха, нямаше да пъхнат онова, с което са решили да ти видят сметката, в молитвеник. — Дешамп потегли ръкавицата, за да я изпъне. — Въпреки това малко повечко предпазливост не е излишна.

Бръкна отново в куфарчето и извади подвързани в червено книги.

— За Били и Ото нямаше молитвеници — обясни той. — Ще трябва да се примирят.

Кастило огледа плика. Беше адресиран — надписът бе правен на компютър, така че нямаше начин почеркът да бъде идентифициран — до „Хер Карл фон унд зу Госингер“.

Пликът бе разрязан с остър нож.

Кастило бръкна вътре и извади нещо като визитки. Бяха четири, стегнати заедно с кламер. Написаното и на тях бе на компютър. На едната пишеше „Будапеща“, на втората „Виена“, а на третата „Берлин“.

„Берлин“ бе зачеркнат с две пресечени линии с плътен маркер. На четвъртата пишеше „Том Барлоу“.

Кастило погледна Дешамп и Дейвидсън. И двамата свиха рамене.

Кастило подаде визитките на Дейвидсън, след това извади от плика лист, сгънат на три, и го разгърна.

Беше фотокопие на паспорт. Веднага забеляза, че паспортът е руски, а частица от секундата по-късно забеляза, че е руски дипломатически паспорт.

В края на първата страница пишеше „ВТОРИ СЕКРЕТАР НА ПОСОЛСТВОТО НА РУСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ ВЪВ ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ“.

На втората страница се виждаше снимката на мъж, приблизително на възрастта на Кастило, с късо подстригана светлокестенява, почти руса коса. Беше облечен в колосана бяла риза със стегната вратовръзка на червено райе.

„Прилича повече на тевтонец, отколкото на славянин“, помисли си Кастило.

Името му бе Дмитрий Березовски. Пишеше, че е роден в СССР на 22 юни 1969.

„Това означава, че е четири дни по-млад от мен.“

„Какво, по дяволите, означава това? Изобщо означава ли нещо?“

Кастило погледна Дешамп, който срещна погледа му, след това каза:

— Според мен, шефче, паспортът е съвсем истински.

Кастило изчака той да продължи, но тъй като Едгар мълчеше, той го подкани:

— И какво? Хайде, Ед, говори!

— Всичко това няма начин да бъде проследено до приятелчето ти Дмитрий. Всичко, с което разполагаш, са четири празни картончета с имената на три града и името „Том Барлоу“, изписани на евтин принтер. Берлин е зачеркнат. Ако трябва да кажа нещо за фотокопието на паспорта, то може да е направено както от германците, така и на всяка граница, която Дмитрий е минавал. Редовна практика е да се фотокопират паспортите на интересни хора.

— И какво означава всичко това?

— Първи шантав сценарий — предложи Дешамп. — Може да става въпрос за шпионин, който иска да мине при нас и е преценил, че ти си най-добрият ключ към свободата, както и мостът към ЦРУ. Вече доказа, че знае кой си, знае къде да те открие и предлага среща или в Будапеща, или във Виена, но изключва Берлин.

Кастило изпъшка и погледна Джак Дейвидсън.

— Много е добър, Чарли. Ако искаше да те ликвидира, досега да го е направил — заяви Дейвидсън.

— Ами сценарият на Едгар?

— Мисля, че има смисъл, Чарли.

— Нямате ли втори сценарий?

Дейвидсън поклати глава.

— Не знам дали това е втори сценарий или не — продължи Дешамп, — но никак няма да се изненадам, ако този тип знае кой е ликвидирал семейство Кул. А аз много държа да получа тази информация.

— И какво ще правим сега? Отиваме във Виена или в Будапеща и чакаме, така ли?

— Точно така — потвърди Дешамп. — Сега е време да вървим на църква. Службата започва след десет минути.

— И според теб в църквата няма да се случи нищо.

— Дмитрий ти каза, че лично е поръчал убийствата. А ти действа по начина, който той беше предвидил. В момента църквата е пълна с ченгета и частна охрана. Едва ли някой от Щази ще извърши самоубийство, като застреля теб, Били или Ото. Не и при положение, че могат да свършат тази работа на някое тихо място. Дмитрий иска да останеш жив.

Кастило погледна Дейвидсън и приятелят му кимна в знак на съгласие.

— Добре — въздъхна Кастило. — Да вървим на църква.

Дешамп протегна ръка за плика, Кастило му го върна и той го прибра в куфарчето.