Уилям Грифин
Специална част (50)

(Едно)

Кънтри клуб „Голф енд Поло Пилар“

„Пилар“, Провинция Буенос Айрес, Аржентина

19:10, 2 януари 2006

— Значи разбрахме се — отбеляза Том Барлоу, — че довечера ще вечеряме с приятели и няма да разговаряме, няма дори да мислим за работа до утре.

„Не си спомням да съм се разбирал с теб за каквото и да било, помисли си Кастило, но защо пък не.“

— Няма проблем — отвърна той.

— Ти знаеш някои неща за семейството ни, Чарли, но Сузана ми каза, че не знае абсолютно нищо за твоето — продължи Барлоу.

— Деветима сме — започна Кастило. — Бяхме десет, но брат ми Фриц го обесиха преди две години за кражби на добитък в Тексас.

Барлоу поклати глава.

— Александър ме предупреди, че имаш… интересно чувство за хумор — призна Барлоу.

— Чарли, ако нямаш нищо против — прекъсна ги Алфредо Мунц, — ще пропусна вечерята. Жена ми има странната идея, че от време на време трябва да вечерям с нея и с момичетата.

„В превод въпросът означава дали ще бъда в безопасност, ако ме остави сам.“

— Върви, Алфредо. Морската пехота е тук и положението е под контрол.

Дейвидсън и Лестър разбраха намека и се усмихнаха. Лестър имаше доволен вид, че ролята му на самоназначил се бодигард на Кастило е призната.

Дейвидсън забеляза изражението на Светлана/Сузана.

— Сузи… — започна той.

— Сузана — поправи го тя.

— Вече си имаме една Сузана. Какво ще кажеш за простичкото Сюзън?

Тя погледна Кастило.

— Здрасти, просто Сюзън — усмихна се Кастило.

— Канех се да кажа, че има нещо, което не знаеш, за Чарли — продължи Дейвидсън.

— Ами?

— Нали знаеш онзи стих от библията „Гдето идеш ти…“

— Да, разбира се. — Тя погледна Чарли отново. — От Рут е. „Гдето идеш ти, и аз ще ида, и гдето останеш, и аз ще остана, твоите люде ще бъдат мои люде…“

— Именно — кимна Дейвидсън.

Кастило знаеше какво следва и се почувства неловко.

— Е, просто Сюзън, що се отнася до Чарли, нашият стих гласи: „Гдето иде Чарли, отиваме и двамата с Лестър, гдето Чарли остане, оставаме и двамата с Лестър“ и така нататък.

— Ти се подиграваш със Светото писание! — сопна се тя и погледна към Кастило за помощ.

Кастило вдигна безпомощно ръце.

— Каква е тази работа? — попита гневно Сюзън.

— Просто Сюзън, ти си невероятна жена — отбеляза Дейвидсън. — Може би най-невероятната жена, която някога съм срещал. Само че не си на нивото на генерал-лейтенант Скоти Макнаб. А неговата заповед беше изрична. Да не изпускам Чарли от поглед. Амин.

— Единственото изключение е затворената врата на спалнята — заяви Кастило.

— Така е — съгласи се Дейвидсън. — Сигурно Макнаб ще одобри.

— И докога ще продължава това? — попита Сюзън.

— Докато, просто Сюзън — започна Кастило, след това погледна Барлоу: — Прости ми, Том, знам, че обещах да не говорим по работа. — Отново се обърна към Сюзън. — Докато се върнем ОТ Африка. Тогава Джак се връща към обичайните си задължения да къса крилцата на мухите и да се задява с красиви жени.

— Сюзън — поправи го тя. — Не просто Сюзън.

— Както предпочиташ — съгласи се великодушно Кастило.

Сюзън се замисли за секунда, след това започна да обяснява:

— Няма абсолютно никаква причина да стоят тук. Нали видя охраната…

— Според мен — прекъсна я с усмивка Барлоу, — сега ще станем свидетели как неустоимата сила се среща с предмет, който не може да бъде мръднат.

— Няма начин да ме накарате да остана, за да чуя края на тази дивотия — заяви Мунц. — Том, подай ми телефона, ако обичаш. Ще звънна на жената да й кажа, че ще се прибера.

Барлоу му подаде слушалката и Мунц се протегна. Преди да я поеме, телефонът звънна. Той се стресна, отдръпна ръка, след това пое слушалката.

— Да — каза Мунц. Кимна, сякаш очакваше обаждането. Срещна любопитния поглед на Кастило. — Доведете комендант Дъфи, ако обичате — помоли той и затвори.

Чарли отново си напомни, че Мунц не е свикнал да моли за разрешение, нито да пита за съвет, преди да предприеме нещо.

— За бога, Алфредо. Не можа ли да задържиш топката, докато измисля какво да правя?

— Карл, вече съм помислил как да се справим с него. Най-добре е още тук и сега да разберем дали ще се получи.

— Става въпрос за полицая, който беше на летището, нали? — попита Сюзън.

— Комендант на жандармерията — поправи я Мунц. Усмихна се на Дейвидсън и добави: — Невероятен човек. Ако реши, ще ни създаде страхотни проблеми. Той е умен, честен и истински патриот. За хората в нашия бизнес, тази комбинация често пъти намирисва на неприятности.

— Преди да ни докараш неприятностите — подхвърли саркастично Кастило, — би ли ни казал как ще се справим с него?

Мунц кимна. Очевидно не бе обърнал никакво внимание на сарказма.

— Доколкото мога, Карл. Просто ще последвам съвета ти. „Когато всичко друго пропадне, кажи истината.“

Кастило премълча напиращия отговор. Моментът не бе подходящ да се разправя с Мунц.

„Истината е, че нямам по-добра идея как да се справя с комендант Дъфи. Май ще трябва да му кажем истината, пък да видим какво ще стане.“

— Добре, Алфредо — каза той. — Кажи ни как да се справим с Дъфи. Само че по-бързичко, защото след две минути той ще нахлуе.

— Ние да останем ли? — попита Сюзън.

— Според мен — отвърна Мунц — най-добре да останем Чарли, полковник Березовски, сеньор Лий-Уотсън и аз. Кабинетът на горния етаж ли е?

Березовски и Лий-Уотсън кимнаха. Чарли се учуди, че нито Дешамп, нито Светлана — най-вече Светлана — не възразиха.