Уилям Грифин
Специална част (68)

(Две)

Апартамент „Малага“

Спа център „Портофино“

Пенсакола Бийч, Флорида

06:20, 7 януари 2006

Кастило, стиснал в ръка чисто бельо и несесер с тоалетните си принадлежности, тихо затвори вратата на втората, неизползвана спалня на апартамента, след това се обърна към банята. Веднага забеляза, че вътре в спалнята има някого.

Макс се беше изтегнал — не беше свит на кълбо, както обикновено — на леглото.

— Не исках да те притеснявам, приятелче. Днес съм в добро настроение и нямам намерение да будя спящите.

Чарли не бе събудил и Светлана, която спеше дълбоко в голямата спалня. Беше му минало през ума — не й каза, разбира се — че спи също като Макс, напълно отпусната, сякаш се сливаше с чаршафите и матрака.

Щом чу думите му, Макс затвори очи — единствената част от кучето, която се раздвижи, когато Кастило влезе в стаята — и заспа отново.

Кастило пристъпи към банята. На мивката, до сешоара, бе оставена кафеварка. Той я включи, след това се зае с обичайните утринни грижи като бръснене и студен душ.

Кафето бе готово, когато приключи, и имаше отвратителен вкус, точно както предполагаше.

Единият вариант бе да позвъни на рум сървис, вторият, да го изпие. Ако се обадеше, щеше да пристигне сервитьор, който да вдигне шум и да събуди Свет. Може би дори по-лошо. Нямаше гаранция, че кафето на рум сървис щеше да има по-добър вкус от това.

Излезе от банята, стиснал в ръце кафеварката и пластмасова чаша, и излезе на балкона с изглед към плажа.

Макс го последва.

Денят бе прекрасен. Доста хладен, но ако се върнеше в спалнята, за да си вземе хавлиения халат, сигурно щеше да събуди Свет. А във втората баня нямаше хавлиени халати; вече бе проверил.

Отпи нова глътка кафе, намръщи се, докато преглъщаше, остави чашата, подпря се на перилата и погледна надолу към плажа.

Група ентусиасти по тениски и къси панталонки тичаха по плажа, водени от генерал-лейтенант Макнаб.

Спомените веднага се върнаха и Кастило си припомни как тичаше след бригаден генерал Макнаб из живописния Форт Браг. Генерал-лейтенант Макнаб държеше на физическата форма и най-вече на ранните сутрешни кросове.

— Не мога да повярвам, че не съм призован да търча тази сутрин — обърна се той към Макс, който не отговори.

Бързо се сети за отговора. „След като генерал-лейтенантът мисли, че хора на ФБР наблюдават самолета, за да ме открият, не, за да ме задържат, значи има голяма вероятност да наблюдават и спа център «Портофино» пак по същата причина.“ Някой звънна на вратата и прекъсна мислите му.

— Това, Макс, са или хората на ФБР, или по-малката вероятност е Макнаб да е изпратил някой да ме изкара да търча по плажа.

Кастило доста се притесняваше от първата възможност — защото тя бе особено опасна за Светлана — и тръгна с бърза крачка да отвори, преди да се звънне отново.

Отвори широко.

— Добро утро, господине — поздрави тъмнокос четиринайсетгодишен младеж. Беше в зелени панталони и чисто нова тениска с крила на военноморската авиация и надпис „АМЕРИКАНСКИ МУЗЕЙ ПО АВИАЦИЯ“.

— Да не би да ви събудих, господине? — попита любезно Рандолф Дж. Ричардсън IV.

— Не, Ранди, трябваше да стана, за да отворя. Влизай.

Стиснаха си ръцете доста официално.

— Благодаря, господине.

Макс се изправи на задните си лапи, а предните опря на раменете на Ранди и доволно облиза лицето му.

— С баща си ли си? — попита Кастило.

— Наложи му се да дойде, за да вземе автомобил и да посрещне някого на летището.

— Да, така беше, забравил съм.

„Полковник Дж. Портър Хамилтън от Армейския институт по медицински изследвания щеше да кацне в 08:15.“

„Макнаб е изпратил Праведния Рандолф да го посрещне.“

— Казах му, че сте звънели и сте казали, че искате да ме запознаете с генерал Макнаб.

„Какво, по дяволите, трябва да означава това?“

— Защо, Ранди?

— Иначе нямаше да ме доведе.

— А ти защо искаше да дойдеш?

— Имам два въпроса, господине.

Кастило даде знак на момчето да седне на едно от канапетата.

— Закусвал ли си?

— Не съм, господине.

— И аз не съм. Менюто на рум сървис е на масата — посочи Чарли. — Ти избери.

— Благодаря, господине.

Взе менюто от масичката и се зачете.

— Хареса ли нещо? — попита след малко Кастило.

— Да, господине. Имат палачинки с черно брашно и истински кленов сироп от Върмонт, не е обикновеният с меласа, дето го наричат сироп за палачинки.

— Звучи добре. Значи това ще похапнем. — Той замълча. — Какви са въпросите, Ранди.

— Какво става тук, господине?

— Не те разбирам.

Ранди сви рамене.

— Последното, което чух, беше, че ви изритват от армията.

„Мили боже!“

— Това откъде го чу?

— Миналата седмица татко се прибра…

„Той не ти е баща.“

„Аз съм истинският ти баща.“

— И каза на мама, че ви изритват от армията. Негов познат, който работел в Пентагона… полковник Ремли…

— Познавам полковник Ремли — отвърна спокойно Кастило.

— Той му казал, че генерал-лейтенант Макнаб го бил изпратил в Аржентина, за да ви накара да подпишете документите.

Кастило мълчеше.

— А сега ви намирам заедно с генерал-лейтенант Макнаб.

— Ранди, онова, което си разбрал, онова, което баща ти е разказал, се нарича „неточно съобщение“. Аз се пенсионирам.

— А снощи, когато се върна в мотела, бях в банята. Чух го да казва на мама, че не било за вярване, но сте били направили парти с Макнаб в ресторант „Макгуайър“.

— Това е така. И баща ти беше поканен, разбира се, но предпочете да остане с теб и майка ти.

— Как ще се пенсионирате? Та вие нямате достатъчно години служба, за да се пенсионирате. Нали сте съученици с татко?

„Как ли пък няма да лъжа собствения си син, като му кажа, че съм «психически нестабилен», затова не мога да остана на активна служба.“

„Дяволите да ги вземат бюрократите и тъпият копелдак Ремли!“

— Пенсионирам се по здравословни причини.

— Какво ви е?

„Мама му стара!“

Вратата се отвори и двамата автоматично се обърнаха натам.

— Добро утро — поздрави Светлана от вратата на спалнята.

Беше се увила в хавлиен халат и прокарваше четка през лъскавата си коса.

Ранди любезно скочи на крака.

— Ранди, това е госпожица Барлоу — представи я Кастило. — Свет, това е…

— Знам кой е — усмихна се топло тя и погледна от единия към другия. — Щом видях тези очи, веднага се сетих.

„Мама му стара!“

Светлана забеляза изражението по лицата и на двамата, но не разбра. Усмивката й изчезна.

— А, значи не си синът на Карлос, който живее с майка си и съпруга й?

„Това пък откъде го е разбрала?“

„От мен, разбира се, как откъде, глупако?“

„Нали аз й казах — и сигурно Певснер и кой ли още не — че имам син, който живее с майка си.“

— Е, това отговаря на повечето от другите ми въпроси — призна Ранди.

— Какво? — попита Кастило.

Ранди го погледна в очите.

— Като например защо съм истинско копие на баща ви, подполковник Кастило? Защо бабчето настоява да й казвам „бабче“. Защо…

— Той не знаеше ли? — възкликна ужасената Светлана. — О, Карлос!

— Не, госпожо. Не знаех. Но ми се струва, че всички останали знаят. Дядо Уилсън е знаел още открай време. Предполагам, че и мама знае…

— Ранди! — започна Кастило.

— Защо, по дяволите, не ми е казал никой? — попита момчето.

Кастило забеляза, че е готов да се разплаче.

— Според мен баща ти не знае — обясни тихо той.

„Самата истина.“

„Едва ли Праведния Рандолф ще повярва, че съпругата му е преспала с мен.“

„Още по-малко би приел, че детето, за което вярва, че е направил по време на медения им месец, е мой син.“

— Това признание ли е, подполковник Кастило? Наистина ли съм вашето копеле?

— О, Ранди! — ахна Светлана.

— Защо, по дяволите, не си ми казал? — попита той с разтреперан глас. — Що за човек би…

— Млъкни! — нареди Кастило.

И Светлана, и Ранди го погледнаха шокирани.

— Често казвам, че когато не знаеш какво да кажеш, най-добре е да кажеш истината. Ще можеш ли да приемеш истината, Ранди?

Момчето кимна.

— Добре, да започнем с тази работа, че си копеле.

— Карлос! — възмути се Светлана.

— Родителите ми не бяха женени. Така че аз съм копеле. Човек се научава да живее с този факт. Мама много ме обичаше, аз нея също. Сигурен съм, че и баща ми щеше да ме обича, но така и не е разбрал за мен. Бил е убит, преди да се родя.

Чарли погледна Светлана.

— Бил е пилот на хеликоптер във Виетнам, Свет. А дядото на Ранди му е бил втори пилот.

— Във Форт Райкър — обади се Ранди — има снимка на двамата, сложена на сградата, наречена на името на бащата на подполковник Кастило — или може би трябва да кажа на другия ми дядо? Спечелил е Медал на честта. Много приличам на него. Да не би да си мислил, че никой няма да разбере?

— Аз самият не знаех, допреди да дойда заради срещата със семейство Мастърсън и семейство Лоримър — да, Свет, нашият посланик Лоримър — скоро след урагана Катрина.

Погледна Ранди.

— Кълна ти се, че не знаех за теб, Ранди. Стана още по-зле, когато бяхме край Мисисипи и посланик Лоримър ми каза: „Синът ви има вашите очи.“ Тогава му казах, че нямам син.

— Господи! — въздъхна Светлана. — Ти наистина не си знаел.

— Така разправя — подхвърли саркастично Ранди.

— Отклоних се — рече Кастило. — Исках да кажа, Ранди, че не ти съчувствам кой знае колко. Майка ти те обича, все още е до теб. Моята почина, когато бях на дванайсет. Не познавам баща си, докато ти имаш до себе си един добър човек, който си мисли, че ти е баща, и те обича.

— Ти, кучи сине…

— А, не — отвърна Кастило по-спокойно, отколкото очакваше. — Не съм кучи син, нито пък ти. Майка ми беше точно обратното на кучка, също и твоята. Можеш да мислиш за мен каквото пожелаеш, но никога не ме наричай по този начин. И не позволявай никой да те нарича така.

Момчето го погледна гневно, но не отговори.

— Разбра ли ме, Ранди? Отговаря се с: „Да, господине!“

След дълго мълчание момчето кимна.

— Да, господине.

— Това съвсем не означава, че съм човек на принципите и чиста душа — продължи Кастило. — По-скоро обратното, както много хора, включително и майка ти, са научили от горчив опит. И тъкмо затова майка ти, когато е открила, че ти си на път…

Чарли замълча. Намръщи се и се опита да си събере мислите.

— Лъгал ли съм майка ти? Да. Наливах ли я с мартинита, след като много добре знаех как ще й подействат? И още как. Оставих ли я да си мисли, че след като съм възпитаник на „Уест Пойнт“, имам морални задръжки също като баща й и лейтенант Рандолф Ричардсън III — че няма да лъжа, да мамя и да открадна от нея онова, което исках? Да, точно така стана. Сега разбираш ли?

Ранди го наблюдаваше с напълно безизразно лице.

— Майка ти е трябвало на направи труден избор. Трябвало е да реши кой ще бъде по-добър баща на детето, което носи — един почтен човек, който я обича, или…

— Теб — довърши Ранди.

— Или човек, който ще я лъже и ще получава каквото иска, без дори да се замисли. Очевидно е, че е направила добър избор.

Момчето продължаваше да го гледа.

— Така че сега и ти, Ранди, трябва да вземеш решение. Можеше да потънеш в самосъжаление — „горкичкият аз“ — и да разкажеш на абсолютно всички: на майка си, на дядо си, на мен, на бабчето, че мъжът, когато наричаш чичо Фернандо, те е насилил. Тогава ще бъдеш наранен, много наранен, не само ти, но и мъжът, който е напълно невинен, който ти е бил баща през целия ти живот. Той не го заслужава.

Кастило остави момчето да помисли.

— Или пък… можеш да запазиш тайната.

След като наблюдава Кастило цели десет секунди, Рандолф Дж. Ричардсън IV се намръщи и изломоти:

— Трябва да отида до тоалетната.

Кастило посочи вратата на банята и момчето хукна натам.

Едва затворил вратата и го чу как повръща.

Кастило погледна Свет.

— Мили боже — рече тихо той.

— Каква част от всичко, което му разказа, е истина? — попита тихо тя.

— Не знам, мила. Дори не знам какво точно казах, нито пък откъде дойдоха тези приказки, устата ми се движеше на автопилот.

Тя докосна бузата му.

Чуха, че момчето пуска водата няколко пъти, след това Ранди излезе. Новата му тениска беше почти мокра.

„Не е стигнал до тоалетната, преди да повърне. Изцапал се е.“

„След това е изпрал тениската.“

„Какво направих?“

— Да ти дам ли тениска? — попита Кастило.

— Тогава баща ми ще пита какво е станало с тази — отвърна той. — Тя бързо ще изсъхне.

— Логично. Ти решаваш.

Момчето го погледна в очите.

— Ти наистина си невероятен кучи… копеле, както сам каза, защо да ти вярвам?

— Ти решаваш, Ранди — отвърна спокойно Кастило.

Ранди се замисли и кимна.

— Въпреки всичко не мисля, че си лъжец.

— Ако включим бабчето, Макс и Светлана, ставате трима срещу целия свят.

— Това ли е истинското ти име? Светлана?

— Да.

Той погледна отново Кастило.

— Ще ми кажеш ли какво става тук?

— Не.

— Трябваше да се сетя, че приказките, дето уж те изхвърляли от армията, са пълни глупости.

— Защо?

— Когато бяхме в къщата на бабчето, дядо Уилсън каза, че не трябва да те разпитвам какво точно правиш в армията. Каза, че не можеше да говориш по този въпрос, че си разузнавач. Каза още, че генерал-лейтенант Макнаб му е казал, че си един от най-добрите, които познава.

На Кастило му трябваха цели петнайсет секунди, за да се овладее.

Най-сетне заговори:

— Ранди, дядо ти и генерал-лейтенант Макнаб, това е само между нас двамата, доста обичат да си пийват. А когато си пийнат, говорят какво ли не.

Момчето му се усмихна.

Чарли се обърна към Светлана.

— Двамата с Ранди се канехме да закусваме. След това ще открия трола в пещерата му и ще го запозная с Ранди. Искаш ли да закусиш с нас и да дойдеш после при него?

— Трол ли каза? Наричаш генерал-лейтенант Макнаб трол? — ахна Ранди.

— Само зад гърба му — призна Кастило.

— Тук предлагат ли от онези палачинки с дървесна кръв? — полюбопитства тя.

Ранди я погледна учудено, след това се сети.

— Ако питате за палачинки с истински кленов сироп, да, госпожо, предлагат.

— Би ли звъннал на рум сървис, Ранди? — помоли Кастило.

— Да, господине.

— А докато той звъни, Карлос, любими, ти си обуй панталоните.