Уилям Грифин
Специална част (27)

(Четири)

— Това е — завърши разказа си Кастило пред Алекс Дарби, Тони Сантини и семейство Бритън.

— Не мога да повярвам, че тази жена е руски шпионин — въздъхна Сандра.

Кастило я погледна студено, след това забеляза изражението й и веднага разбра, че греши. Сандра не се правеше на интересна, тя просто изтъкваше очевидното.

— Да, но наистина е шпионин, Сандра — потвърди той. — А нали знаеш, че за жените казват, че са най-смъртоносният вид.

Сандра закима тъжно.

— Опа — сети се Кастило. — Кодови имена. Не искам нито един от вас да използва истински имена или „руснаците“, или нещо подобно. Така че от този момент нататък, когато говорите за тях, Березовски е Големия лош вълк. Съпругата му е госпожа Вълк. София е вълчето. Подполковник Алексеева е Червени гащи.

Сандра изви вежди при тези думи, но не каза нищо.

— С Червени гащи ще си имаме проблем, докато Сузана Сиено не пристигне от Асунсион, най-вероятно утре сутрин. Дотогава сме яко преебани. — Усети какво е казал. — Извинявай, Сандра. Последните два дни бяха безкрайни и съм малко…

— Преебан ли? — попита Сандра. — По някаква случайност съм чувала думата, Чарли. Не само че се занимавам със семантика, но в продължение на безкрайно дълги мъчителни години бях омъжена за ченге от Филаделфия. Те използват подобни изрази за полов акт с цел финансова изгода, поне веднъж на всеки шейсет секунди.

Той й се усмихна.

— Това ли означавало?

— Според Шерлок Холмс, точно това пишели лондонските полицайчета в доклада си, когато окошарели някоя проститутка, задето упражнявала професията си.

Кастило погледна към Джак Бритън.

— Искаш да кажеш според твоя Шерлок Холмс, нали?

— Доколкото ми е известно, другият е мъртъв — отвърна напълно сериозно Сандра и продължи: — Чарли, не ми се иска да си завирам гагата там, където не й е мястото, но съм готова да помогна с каквото прецениш, не ме гледай, че съм учителка.

Джак Бритън се намеси.

— Червената шапчица…

— Гащи — поправи го автоматично Кастило. — Червени гащи.

— Много съм любопитен да разбера откъде идва — надигна глас Сандра Бритън.

— Тя не знае, че Сандра е преподавателка — довърши Джак Бритън.

Сандра отново се намеси.

— Може и да не успея да я тръшна, ако се стигне до карате, но ми се носи славата, че леденият ми поглед е в състояние да накара цяла зала да млъкне.

— Джак, Държавният департамент издаде ли ти дипломатически паспорт?

— От посолството ни ги връчиха в мига, в който влязохме. Дори не знам за какво ми е.

— Означава, че си дипломат — обясни Кастило. — Това пък означава, че никой няма право да те претърсва или арестува, защото носиш незаконно оръжие.

— Наистина ли? — ухили се Сандра. — Кога ще си получа пищова?

— А ти знаеш ли как се използва?

— Шерлок ме научи по време на медения месец.

— Сигурна ли си, че искаш да участваш?

— Нали каза, че може да има връзка между всичко, което става. А това включва надупчената ни нова кола и съсипаната къща. Разбира се, че искам да участвам.

— Поздравления, госпожо Бритън — заяви официално Кастило. — Вече сте член на Звеното за организационен анализ. Щом намеря свободна минутка, ще звънна на Агнес Форбисън, за да ви включи във ведомостта.

— Ама ти сериозно ли говориш? — ахна изненаданият Джак Бритън.

— Ще цитирам благоверната ти: „Да, мама ти стара.“

Кастило бе решил, че присъствието на Сандра Бритън е напълно навременно.

Освен това забеляза, че нито Дарби, нито Сантини бяха изрекли и дума, не бяха попитали нищо.

„Може би защото разказът ми беше подробен и изчерпателен и включих всичко, което трябваше да се каже.“

„Просто не се налага да задават въпроси.“

„Не, вероятно си траят, защото не са доволни от нещо и се питат кога най-тактично да пратят шефа да върви на майната си.“

Когато Кастило тръгна към навеса заедно със семейство Бритън, Алекс Дарби и Тони Сантини, на верандата се бяха настанили Алфредо Мунц, Едгар Дешамп и Джак Дейвидсън. Мунц стискаше в ръка бутилка кока-кола, Дешамп и Дейвидсън надигаха бирени бутилки.

— Кенсингтън? — попита Кастило.

— С гостите — отвърна Дешамп и посочи с палец към навеса.

— Всички ли сте наясно какво става? — попита Кастило.

— Шефче, това ли е моментът, в който питаш: „Да имате въпроси?“ — обади се Дешамп.

Кастило сви рамене.

— Добре, да имате въпроси?

— Чарли — заговори Дарби, — нали си наясно, че съществува американска правителствена агенция, чиято цел е не само да спипа лошите — и момчета, и момичета — когато решат да преминат на наша страна, ами си има подходящи места, на които да ги настани, за да могат да се справят с тях при нужда? Знаеш, нали? Нарича се ЦРУ.

— Май съм ги чувал.

— Та като казах това — продължи Дарби, — след като изведе безпроблемно семейство Березовски от Европа, където със сигурност са щели да ги спипат или СВР, или ФСБ, които следят хората им да не стават предатели…

— Защо просто не вдигна телефона — прекъсна го Кастило, — и не звънна в Ленгли с молба да изпратят самолет, който да ни освободи от присъствието на гостите ни?

— Да — кимна Дарби. — Защо не го направиш?

— Радвам се, че повдигна този въпрос, Алекс. Напомня ми за нещо, което забравих да свърша. Алекс, ако случайно провеждаш приятелски разговор с госпожица Елинор Дилуърт във Виена, нямаш никаква представа къде се намирам, освен това никога през живота си не си чувал за Березовски и сие.

— Какво? — попита Дарби.

— Нищо не съм казвал — обади се Дешамп.

— За кое? — учуди се Дарби.

— Госпожица Дилуърт не е голяма почитателка на любимия ни лидер — уточни Дешамп.

— Вашият лидер. Аз работя за Ленгли.

— Не, Алекс — отвърна Чарли. — Не е вярно. Посланик Монтвейл информира директора на Централното разузнаване, по нареждане на президента, че ЦРУ е длъжно да ми предостави всички ресурси, включително и хора, от които се нуждая. А ти си ми крайно необходим. Няма да споменаваш пред ЦРУ или когото и да било, че си прехвърлен. Това е заповед, строго секретна информация по заповед на президента, както и онова, което казах за жената от Виена. Разбрахме ли се, Алекс?

Дарби пребледня.

— Страхотен авторитет, а, Алекс — подхвърли Дешамп. — Сега му е мястото да отговориш: „Слушам, господине!“.

— Мили боже — изломоти Дарби.

— И така става — ухили се Кастило.

— Ще ни кажеш ли какво става, шефче?

— Две неща — отвърна Кастило. — Първо, следвам първоначалните си заповеди, които остават в сила до мига, в който човекът, който ги е издал — и никой друг — не ги промени. Заповедта гласеше „да обезвредя“ отговорните за смъртта на Джак Пачката Мастърсън. Според мен това е генерал Сиринов. Березовски спомена името му. Той каза, че Сиринов е поръчал убийството на семейство Кул, на Фридлер, Били, Ото и моето. Сигурно има нещо общо със случилото се на Джак и Сандра, а също и на Лиъм Дъфи. Второ, Березовски каза — за двата милиона, които му обещах — че ще ми даде цялата информация, с която разполага, за химическа фабрика в Конго-Киншаса, където се произвежда някакво оръжие за масово поразяване. Прецених, че ми казва истината, Дейвидсън е на същото мнение.

Дейвидсън кимна.

— И така — завърши Кастило, — ще трябва да се оправя с тези хора сам, поне докато не се убедя, че не се ебават с мен и не съм в състояние — ние не сме в състояние — да се справим с тях.

— Шефче, нали си наясно, че си захапал прекалено голяма хапка, която едва ли ще успееш да преглътнеш?

Кастило погледна замислено Дешамп.

— Искаш да ми кажеш, че съм допуснал грешка ли? Да не би да намекваш, че тук се обажда егото ми?

— Това означава, шефче, че постъпваш правилно — аз обаче мога да ти посоча поне петдесет начина, по които Ленгли биха оплескали нещата — и също така означава, че се надявам да разбереш, че хапката е прекалено голяма.

Кастило кимна.

— Някакви други въпроси или забележки? — попита той.

Никой не се обади и той посочи към плъзгащите се врати на навеса.

— Да вървим при гостите.

 

 

Боб Кенсингтън, все още по бански, се бе настанил на стол, подпрян на стената на навеса. В скута му бе отпуснато заредено „Узи“.

София седеше на пода при кутретата и Макс. Двете кученца се опитваха да се изкатерят по гърба на Макс, за да му захапят ушите. Очевидно той нямаше нищо против.

Възрастните руснаци бяха седнали един до друг на ракитовите столове. Березовски си бе свалил сакото и се виждаше, че ризата му е мокра от пот. Съпругата му и Светлана също бяха свалили саката, въпреки че блузите им бяха смачкани.

— Пийнахте ли по нещо разхладително? — попита Кастило.

Березовски и съпругата му кимнаха.

— Благодаря — обади се и София.

Светлана не отговори.

— Първо ще ви дадем някакви летни дрехи — продължи Кастило. — Госпожа Березовски ще отиде с агент Бритън — той посочи Сандра, не Джак и всички останаха учудени — до местния търговски център. Госпожо Березовски, нали знаете мерките на всички? Докато тях ги няма, ще покажем на останалите стаите ви и ще пренесем багажа вътре. Господин Дарби и господин Дешамп ще прегледат багажа ви…

— Налага ли се? — прекъсна го Светлана.

„Да не би да се опитваш да ми кажеш, че вътре има нещо, което не би искала да открия?“

„Или пък нямаш нищо, което бих сметнал за контрабанда, и ти ще се изкефиш максимално на безполезното претърсване?“

— Очевидно, подполковник, съм преценил, че се налага — отвърна Кастило. — А сега, бъдете така любезни да ми предадете чантите си, портфейлите, парите, паспортите и всички документи за идентификация. Оставете ги на масата за пинг-понг, ако обичате. Ще ви върнем чантите веднага след като агент Дейвидсън ги провери.

— Без съдържанието, разбира се — обади се отново Светлана.

— Подполковник, защо не се постараем да поставим приятелско начало на взаимоотношенията си? Ще прекараме доста време заедно и не виждам смисъл да се държим неприятно.

Подполковник Алексеева се подчини, изправи се, пристъпи към масата и изтърси чантата си върху нея.

— Така добре ли е? — Вдигна чантата — той си помисли, че подобен парцал става единствено за конска храна — за да видят всички, че е празна.

— Чудесно. Остави и чантата, ако обичаш.

Тя го погледна вбесена.

„Това да не би да е някаква нова тактика?“

„Сега ще се прави на мъченица, а аз ще трябва да се държа мило, за да я накарам отново да започне да ме гледа в очите.“

— Знаете, подполковник, че не се знае какво може да е скрито в подплатата на една чанта. Откъде да знам, че вътре няма някой „.32“.

Тя се опита да го погледне още по-гневно, но той не й обърна внимание.

— Госпожо Березовски, готова ли сте да отидете на пазар? — попита Кастило.

— Може ли да взема и дъщеря си?

— Може, но не мислите ли, че предпочита да си играе с кучетата?

Тя погледна дъщеря си и се усмихна.

— Добре — съгласи се тя.

— Купете достатъчно дрехи за три дни — нареди Кастило. — Плюс няколко бански.

— Бански ли? — ахна Светлана.

— Това е петзвезден затвор, подполковник. Имаме плувен басейн. Предполагам, че храната ще ви хареса, а тя ще бъде готова, когато госпожа Березовски и агент Бритън се върнат.

Тя не отговори.

— Както искате, подполковник — сви рамене Кастило. — Ако искате, използвайте басейна, ако не искате, недейте. Ако искате, си облечете бански, ако не искате, недейте. Вие решавате.

 

 

— Спалните са три — по-точно казано, приличат на апартаменти — на втория етаж, Том — обърна се той към Березовски и посочи една от затворените врати. — Средната е моята, има си кабинет, в който ще провеждам моята част от разпитите. Другите две са без кабинети. Настанете се в които ви харесват. Вечерно време вратите ви ще бъдат заключвани, а в коридора ще остава човек, за да сме сигурни, че не ходите насън. И на алеята отвън ще има човек, за да е сигурен, че никой няма да отваря — или да се измъква — през прозорците. Това няма да е кой знае какъв проблем, тъй като единствено глупаците спят на отворени прозорци в Аржентина през лятото. Накратко, полковник — продължи Кастило, за да стане ясно, че говори на Березовски, не на Светлана, — ще положа всички възможни усилия отношенията ни да бъдат напълно делови и да имате всички необходими удобства, докато сте тук.

— А колко време ще бъдем тук? — попита Светлана.

Кастило не й обърна никакво внимание.

— Удобствата са нещо относително, разбира се, зависят от доброто ви поведение. Другата възможност е да ви затворим в гаражите, където няма климатици, или пък да ви доставим пред вратата на руското посолство на „Родригес Пеня“.

— Попитах колко време ще бъдем тук — повиши глас Светлана.

Кастило се обърна към нея.

— Докато си изработите сумата, която похарчих, за да ви докарам тук, плюс двата милиона долара, за които стана въпрос.

— И колко време, според теб, ще отнеме цялата процедура? — продължи да настоява тя.

— Сега ще ви помоля да ме извините, оставям ви с господин Дарби и господин Дешамп. Докато преглеждат багажа ви, ние с господин Дейвидсън ще поплуваме преди вечеря.

 

 

Пет минути по-късно, докато отиваше към навеса, икономката спря Кастило — вече по бански. Държеше в ръка бански.

— За горката chica^[1], ако не възразявате. На Хуанита е. Вече дадох един на другата госпожа.

Кастило реши, че Хуанита е или умалителното за прислужницата, или едно от децата на икономката. Може би дори на някое от внучетата й.

— Много мило — рече Кастило. — Защо не дойдеш с мен, за да й помогнеш да се преоблече?

 

 

Когато Кастило, последван от жената, влезе в навеса, Боб Кенсингтън бе седнал пред сателитното радио и уред, който можеше да принтира, сканира, праща и получава съобщения. Кенсингтън подаваше на машината паспортите, личните карти и шофьорските книжки, които бяха взели от руснаците.

Кенсингтън изтъкна очевидното:

— Това противно нещо е адски бавно — трябва му цяла вечност, за да сканира.

— Милър не може да пусне информацията на Форт Мийд, докато не я получи. Действай, сержант Кенсингтън.

— Слушам, господине — отвърна той и се провикна. — Урааа!

Кастило се разсмя. Викът „Ура!“ обикновено показваше ентусиазма на американските рейнджъри да свършат някоя трудна задача.

Повечето кадри от Специалните части — и почти всички от Делта Форс — бяха на мнение, че е много смешно.

— Изключителният ти ентусиазъм, сержант, ти извоюва повишение. Вече си официално експерт по секретните документи.

— Трябваше да се сетя, че ще стане така. Къде е гордостта на морската пехота, когато ми трябва най-много?

— Лестър пристига утре сутринта. Само че няма да му прехвърляш тази работа. По-късно ще получим важни неща, не искам нещо да се изгуби.

Кенсингтън кимна с разбиране. Сканира две страници от паспорта на Светлана, след това използва флаш памет, за да прехвърли информацията през сателита. Устройството изпиука. Преди да успее да отвори паспорта и да повтори процеса, устройството изпиука втори път и зноен женски глас обяви: „Готов си, приятел. Пусни ми го пак! Направо не мога да се наситя!“

Кастило изви вежда.

— Това сигурно означава, че файлът е бил получен и машината е готова за нов, нали?

— Точно така, господине — отвърна Кенсингтън, леко смутен.

— Чий е гласът?

— Поиграх си малко с чиповете за гласово разпознаване — усмихна се Боб. — Вече мога да накарам всеки да каже каквото пожелаеш.

Кастило се обърна, за да види какво мисли София за сексапилния женски глас. Забеляза, че тя се опитва срамежливо и любезно да обясни на прислужницата на английски, че предпочита да изчака, докато майка й се върне, преди да приеме банския.

Прислужницата почти не говореше английски.

Кастило се запита какво ли са казали на малката, че става, и какво й е наредила майка й.

Притече й се на помощ.

— София, можеш да изчакаш, докато се върне майка ти, но защо не излезеш навън при Макс и кутретата?

— Той влиза ли в басейна? — попита тя.

— Гледай.

Кастило взе футболната топка, оставена върху хладилника. Там бе единственото място, където кучето не успяваше да я достигне.

Макс скочи на крака, след като реши, че топката е много по-интересна, отколкото наследниците да му дъвчат ушите.

Кастило пристъпи към вратата на навеса и ритна топката към басейна. Макс хукна след нея и дори не се поколеба дали да скочи във водата. Доплува до топката и я захапа.

В този момент видя, че кученцата не само са го последвали към басейна, ами са скочили след него.

София изпищя.

— Ще се удавят!

Кастило бе на друго мнение, но Макс, неочаквано обладан от родителска загриженост, пусна топката, доплува до едно от кученцата и го стисна в уста.

Кученцето изскимтя.

София изпищя отново и хукна към басейна.

Макс беше напълно объркан. Кученцата бяха две, а той можеше да стисне в уста само едно. Започна да се върти в кръг. Кученцето, което не бе захапал, заплува отчаяно след него.

Кастило изхлузи сандалите, разсмя се и скочи в басейна. Доплува до кучетата и хвана едното. То се опита да се освободи, но Кастило го остави на сухо пред краката на София.

— Другото, другото! — изписка тя. — Той ще го изяде.

— Макс! — провикна се Кастило. — Ела!

Само че Макс продължаваше да се върти в кръг.

С известна трудност — заливаше се от смях — Кастило заплува към Макс. Кучето го видя, че приближава, и заплува в обратната посока, към дълбокия край на басейна.

Там се опита да излезе, но не успя. Качваше лапи на перваза, но се плъзгаше и цопваше отново във водата.

Преди Кастило да успее да стигне до него, София затича до ръба и се опита да дръпне кученцето от устата на Макс. Не успя, сграбчи козината на Макс и се опита да го изтегли.

Макс се подхлъзна за пореден път. Само че този път повлече и София със себе си, а когато главата му потъна, той пусна кученцето.

Кастило вече бе до тях. Грабна малкото и го остави отстрани на басейна, след това се опита да излезе.

Кученцето затича покрай водата, като джафкаше възмутено по баща си.

Кастило знаеше, че Макс няма да нарани малкото. София обаче не знаеше.

— Ще го изяде! Господи! Той ще го изяде!

Кастило сграбчи София, за да я извади от басейна. Нямаше представа дали момичето знае да плува, освен това все още бе с дебелите зимни дрехи.

Тя се опита да го отблъсне.

В този момент пристигна подкрепление. По-точно казано, подкреплението изскочи от водата до Кастило.

— Какво се опитваш да й направиш, негоднико? — попита възмутена подполковник Светлана Алексеева от СВР.

Подполковник К. Г. Кастило от Звеното за организационен анализ веднага пусна госпожица София Березовски и тя потъна отново, уплаши се, заблъска диво с ръце и не спря дори когато леля й я хвана.

Кастило излезе с един скок от басейна, изправи се и се обърна към водата.

Макс най-сетне бе разбрал, че няма да успее да излезе от басейна откъм дълбокия край, и сега плуваше бързо в обратната посока, където можеше да използва стъпалата.

Светлана, напълно безуспешно, се опитваше да успокои София, която продължаваше да се притеснява, че Макс ще изяде едното или дори и двете кученца, които джафкаха в един глас. Най-сетне Светлана успя да изтегли София до ръба на басейна, Кастило се наведе, коленичи, подаде ръка на София и я изтегли на сухо.

Когато се наведе втори път, за да подаде ръка и на Светлана, за момент се разсея и едва не падна в басейна.

Имаше основателна причина и тя бе гледката, която скоро нямаше да успее да забрави.

Макар подполковник Алексеева да не забелязваше проблема, докато се бореше със София, горнището на банския й се бе развързало и гърдите й бяха голи.

Пред погледа на Чарли се разкриха най-съвършените голи гърди — с настръхнали зърна — които някога бе виждал, а той бе виждал цял легион.

За момент остана, без да помръдва, но след това — бе истинско чудо — успя да извади детето от басейна. Обърна се към икономката, която пристъпваше притеснена.

След това отново насочи вниманието си към водата.

„Ако ми излезе късметът, ще ми подаде ръка, за да я извадя.“

Само че късметът не беше на негова страна.

Подполковник Алексеева видя подполковник Кастило надвесен над нея, забеляза накъде е насочен погледът му, и покри гърдите си, гмурна се под водата и се опита да нагласи горнището.

Кастило чу стъпки.

— Трябва да ме научиш как го правиш, шефче — разсмя се Едгар Дешамп. — Скапваш самообладанието на затворника още преди да започнеш с въпросите!

Кастило се обърна, за да го погледне гневно, но Дешамп вече бе тръгнал към София, която седеше разплакана на тревата, притиснала мокрите кученца към себе си.

— Нали знаеш какво означава това, София? — попита я Дешамп толкова нежно, че Кастило се учуди.

Тя поклати глава, тъй като не разбра въпроса.

— В Щатите си имаме закон. Когато някое кученце е в беда и някой го спаси, то става негово.

— Наистина ли?

— Ти кое от двете спаси? — попита Дешамп.

София вдигна едното, без да се колебае.

— Малкото момиченце — отвърна тя. — Наричам я Марина.

— Сега вече Марина е твоя — заяви Дешамп. — Нали разбираш, че отсега нататък ти ще се грижиш за храната й. Ще се справиш ли?

София закима доволно.

„От една страна, помисли си Кастило, Дешамп може и да е размислил, след като се изказа неподготвен и поиска едно от кученцата на Медхен. Как изобщо смяташе да се грижи за куче?“

„От друга страна, макар и доста невероятно, в гърдите на стария динозавър май бие човешко сърце.“

Дешамп нежно пое другото кученце, последното, от София и тръгна към Кастило.

Сякаш бе прочел мислите на Чарли.

— Познай кой е добър и кой лош в нашия занаят, шефче. Човекът, който подарява кученце на детето, или мръсникът, който смъкна сутиена на леличката и показа на цял свят циците й?

Подаде кученцето на Кастило. Той го пое, поклати глава, но така и не отвърна, след което насочи вниманието си към басейна.

Подполковник Алексеева бе доплувала до плиткия край и газеше през водата. С едната ръка се опитваше да задържи банския.

Полегналият на плочките до басейна Макс вдигна любопитно поглед.

Светлана профуча покрай него и той изтръска водата от козината си. А фландърските бувиета задържат удивително много вода.

Светлана скочи настрани и долната част на банския се плъзна надолу, разкривайки апетитно дупе, което засенчи всички други, които Кастило бе виждал.

Тя задърпа долнището, но въпреки това успя да продължи с вдигната глава към вратата на къщата.

Кастило усети тръпка.

„Спокойно, момче!“

„Ако някога е имало недосегаема за теб жена, то в момента дългите й крака я отвеждат далече от теб.“