Уилям Грифин
Специална част (43)

(Едно)

Посолството на САЩ

„Авенида Колумбия“ 4300

Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

13:25, 2 януари 2006

От летище „Хорхе Нюбъри“ на западния бряг на река Плата до американското посолство се стигаше за петнайсет минути. В натовареното движение по обед се наложи да чакат на шест светофара, които, изглежда, бяха регулирани да превключват на интервали от по пет минути.

Джак Дейвидсън не каза и дума, докато пътуваха, дори докато чакаха на светофарите. По изражението му бе ясно какво мисли и какво му се иска да каже, също и как да го каже.

Кастило се страхуваше от онова, което ще изтърси Дейвидсън.

„Не, няма да изтърси нищо“, помисли си той.

„Направо ще ме скапе.“

Чарли също имаше нужда от време, за да помисли. С Дейвидсън се познаваше, откакто бе постъпил в армията. Технически, сержант Дейвидсън покриваше гърба на генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб — с дванайсеткалиброва пушка „Ремингтън“, модел „p870“, с рязана цев — когато младши лейтенант Кастило се яви на служба при Макнаб по време на първата война в пустинята.

След това старши сержант Дейвидсън беше на картечницата „Гатлинг“ в хеликоптера „Блекхоук“, който майор Кастило „взе назаем“ в Афганистан, за да върне майор Дик Милър и екипажа на сваления „Блекхоук“, преди лошите да напъплят, задача, която някои от висшите офицери обявиха за неизпълнима.

От първата им среща до това последно пътуване, Чарли и Джак бяха извървели много път заедно.

Кастило си спомни и времето, когато генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб освободи Дейвидсън от служба в „Кемп Макол“, за да се присъедини към Кастило в Звеното за организационен анализ. Тогава Макнаб повика Кастило и му каза: „Не мисли, че съм се размекнал на стари години, подполковник, и че съм станал мил човечец. Единствената причина, поради която ти давам назаем старши сержант Дейвидсън, е, защото той е единственият човек, който ще те залее със студена вода в мига, в който тръгнеш да се прецакваш сам. Така че, подполковник, още веднъж ти казвам нещо, което е трябвало да научиш още като младши лейтенант: Когато Джак Дейвидсън ти каже да не правиш нещо, за бога, приеми съвета му и не го прави!“

Кастило знаеше, че този съвет е действал безотказно в други случаи.

В Афганистан, когато Кастило каза на Дейвидсън, че ще „вземе назаем“ хеликоптера „Блекхоук“, за да върне Милър, въпреки че заповедите му бяха други („Честно казано, майоре, беше излаял бригадният генерал, започвам да се питам дали си наред с главата, след като се каниш да тръгнеш на тази самоубийствена мисия. Да не би да не разбираш, когато ти се казва «В никакъв случай»?“), тогава единственото, което Дейвидсън попита, бе: „Сигурен ли си, Чарли?“

След това Дейвидсън отиде да вземе бронебойни жилетки от „Кевлар“, които да облекат върху дългите роби и да провери дали картечницата „Гатлинг“ има достатъчно муниции.

Кастило продължи да мисли.

„Обективно погледнато като доказателство за кофти преценка и умствена нестабилност, да «вземеш назаем» «Блекхоук» и да хвръкнеш с него, докато бушува снежна буря, за да спасиш Дик и екипажа му, е едно нищо в сравнение с това да си въобразиш, че си влюбен в подполковник от СВР и да решиш, че тя ти казва истината, цялата истина и нищо, освен истината.“

„Онзи ден знаех, че е безопасно да се лети. Нямаше да взема Джак, ако не бях сигурен.“

„А пък истината е, че когато погледна в очите на Свет — дори в интимни моменти — и започне да ми се причува ангелски хор, който пее: «Обичам те истински», тъничкото гласче в главата ми започва да нашепва: «Това не е редно, скапаняко, знаеш го много добре. Струва ти се, че чуваш музиката на цигулки, но всъщност тя си играе с теб както си иска.»“

 

 

Дейвидсън спря беемвето на тротоара пред посолството. Джипът „Мерцедес-Бенц“ на жандармерията спря до тях.

Дейвидсън стисна кормилото с две ръце и се обърна към Кастило. Погледите им се срещнаха.

„Започва се.“

След малко Дейвидсън заговори:

— Чарли, кажи ми, моля те, че чукаш Червени гащи, като начин да измъкнеш информация от нея или че си пийнал повечко и нещата са излезли от контрол.

— Нито едното, нито другото, Джак.

— Мама му стара.

Кастило сви рамене.

— Влюбен съм.

— Тогава с чиста съвест мога да кажа, че се радвам, че съм пред пенсия. Когато Макнаб научи, мога да се надявам единствено да прекарам дните си в армията, като броя колчета за палатки в някой склад в Аляска.

— Ще го уведомя, че си направил всичко по силите си, само дето не си ме прострелял в капачката на коляното с двайсет и втори калибър с кух връх, за да ме откажеш от тази лудост.

Дейвидсън примирено поклати глава.

— Ако мислех, че това ще бъде от полза, щях да го направя.

— Щях да си подам оставката още днес, Джак, ако не беше химическият завод в Конго.

Дейвидсън отново срещна погледа му.

— Когато Березовски започна да говори — обясни той, — Дешамп с право отбеляза, че сме попаднали на нещо голямо.

— Наистина е голямо.

— Добре. Вие двамата с Дешамп му вярвате. Няма да настоявам, че грешите и двамата. Ще се въздържа. Само че какво, по дяволите, смятате да правите? Дешамп разправя, че от ЦРУ знаели за завода и били преценили, че там няма заплаха. Едва ли ще се вслушат в думите на двама ви с Дешамп. Много малко вероятно е да повярват на Березовски или на приятелката ти, когато ги пипнат. Просто няма да стане. А ние се нахакваме между шамарите.

— Може ли да ти напомня, че имаме дълг, Джак?

Дейвидсън поклати глава. След малко продължи с много тих глас:

— За бога, Чарли, това ми е известно.

— Мой дълг е да разкарам този химически завод, дори от ЦРУ да не смятат, че е заплаха.

Дейвидсън кимна с разбиране.

— И как смяташ да го направиш?

— Все още не съм измислил.

След малко Дейвидсън отново заговори:

— Готов ли си да чуеш неприятните факти?

— Може и да се изненадаш, но едва ли има нещо, което не съм премислил. Не че омаловажавам усилията ти, Джак, просто мислих много. Нищо, кажи.

— В ЦРУ вече беснеят, че си пипнал руснаците.

Кастило кимна.

— И ми се струва, че нямаш намерение да върнеш нито единия, нито другия на Агенцията.

— Правилно ти се струва, Джак.

Дейвидсън отново поклати глава.

— Тогава ще се разбеснеят още повече. Също и Монтвейл.

Кастило кимна отново.

— Президентът ти е дал власт, Чарли, за да откриеш и елиминираш хората, които очистиха Джак Пачката Мастърсън. Точка. Нищо друго. Не се споменава и дума за руски шпиони, за Конго, за това да сравниш със земята химически завод, за който Агенцията знае и анализаторите са преценили, че не представлява заплаха.

Той мълча дълго и Чарли реши, че му дава време да обмисли казаното.

След малко Дейвидсън отново поклати глава и продължи:

— И откъде, според теб, ще получим онова, което ни е необходимо, за да сринем завода? Ще ни трябва безкраен списък…

„Той каза «което ни е необходимо».“

„Ще участва.“

„И не му пука какво ще стане.“

Чарли усети как гърлото му се стяга.

Когато намери сили да заговори, призна:

— Все още не съм го измислил.

— И какво ще стане сега, шефче?

Кастило обясни сериозно:

— И най-дългото пътешествие започва с малки крачки. Запиши си го, ако не го знаеш.

Дейвидсън се разсмя.

— Сега аз влизам вътре — Кастило посочи с брадичка сградата на посолството — и докато се опитвам да спася посланик Силвио от картечния огън, ще се оправя с посланик Монтвейл. През това време ти отиваш в „Рио Алба“, водиш и жандармите със себе си и ме чакаш там.

— Колко ще се бавиш?

— Не знам. Поръчай ми нещо за ядене. Ако не ти се обадя до трийсет минути, ти ми звънни. Ако отговоря на пущу, затвори и се върни в квартирата.

— И?

Кастило помълча за момент, след това сви рамене и отново поклати глава, а накрая призна:

— Не знам, Джак.

— Добре, ще измислим нещо.

Чарли погледна паркирания до тях мерцедес. След това се обърна през рамо и нареди:

— Макс, ти оставаш.

Кастило отвори вратата. В същия момент един от жандармите слезе от мерцедеса и застана до отворената врата.

Когато подполковникът се отправи към входа за служители на посолството, жандармът хлопна вратата на автомобила и пое след него.

Дейвидсън даде на заден и подкара към ресторанта. „Рио Алба“ бе на една пресечка от посолството, в сянката на петдесететажна сграда — най-високата в Аржентина. Мерцедесът с жандармите го последва.

 

 

Оградата около посолството бе с три врати — огромна порта за автомобили и две малки за хората. Вратата за служители беше съвсем обикновена, охранявана от двама униформени от аржентинска фирма.

Кастило бе сигурен, че две аржентински ченгета под наем няма да откажат достъп на американски офицер, който показва необходимите документи. Оказа се, че греши.

Ченгетата под наем никак не се впечатлиха от документите на К. Г. Кастило като старши специален агент в американските Тайни служби.

Посъветваха го, ако иска да влезе в сградата на посолството, да използва входа за посетители, който бе на триста метра по обляната в слънце улица.

Кастило стисна зъби и тръгна към другата врата, следван от жандарма.

На последните сто метра се виеше опашка — очевидно много малко от тях бяха американски граждани и се потяха на слънцето, за да кандидатстват за визи и други услуги.

„Не може да няма вход за американски граждани.“

„За бога, та това беше американското посолство!“

Започваше да се отчайва, докато не стигна почти до вратата. Там, на смешно малък надпис, се мъдреше стрелка и „АМЕРИКАНСКИ ГРАЖДАНИ“.

Той отвори вратата и веднага го спря поредното аржентинско ченге под наем, което крайно нелюбезно поиска паспорта му.

След като го огледа внимателно, ченгето под наем му посочи една от двете опашки, наредили се пред гишетата със стъклени прегради. На Кастило му заприлича на някое казино в Лас Вегас.

Нареди се на опашка и зачака реда си. След десет минути бе пред гишето.

— Искам да се срещна с посланика, ако обичате.

— Паспортът ви.

Привлекателната жена зад дебелото стъкло го провери, след това огледа внимателно Кастило и попита:

— В колко часа е срещата ви?

— Нямам среща, но ако се свържете с него, сигурен съм, че ще ме приеме.

Жената написа номер на едно листче и го пъхна под стъклото.

— Обадете се на този номер и поискайте среща.

— Има ли тук американски офицер?

Три минути по-късно, приятен млад мъж се показа зад жената и погледна Кастило.

— Да.

Кастило си спомни, че Едгар Дешамп му беше казал, че младоците от школата за шпиони на ЦРУ често ги изпращат на първо назначение като помощник-консули в някое посолство, за да не оплескат нещо заради липса на опит.

„Почти съм сигурен, че и този малкият е такъв.“

— Добър ден — поздрави любезно Кастило и пъхна армейската си идентификация под стъклото. — Искам да се видя с посланика. Бъдете така любезен да се обадите в кабинета му и да му съобщите, че съм тук.

Кандидат-шпионинът огледа картата и я пъхна обратно под стъклото.

— Ще ви дам номер, на който можете да позвъните, подполковник — предложи той.

Кастило отново пъхна картата си под стъклото.

— Сега ме чуйте много внимателно — започна той. Говореше тихо, но по тона му личеше, че няма да приеме никакви възражения. — Ако не се обадите незабавно, лично ще съобщя на директора на Централното разузнаване, че не сте звъннали на посланика, за да го уведомите за мен. Още следващата седмица ще сте обратно в Ленгли и ще охранявате бариерата за автомобили.

Погледите им се преплетоха.

Помощник-консулът посегна към слушалката.

След малко я пъхна под стъклото.

— Не знам къде е, подполковник — обясни секретарката за посланик Силвио. — Тръгна към „Хорхе Нюбъри“, за да посрещне ВИП персона, и така и не се е връщал. Искате ли да го почакате?

„Мама му стара, сигурно са тръгнали към Нуестра Пакеня Каза“.

— Не, благодаря — отвърна Кастило. — Когато се обади, кажете му, че ще му звънна по-късно.

Кастило плъзна слушалката обратно и без да каже дума, се обърна и извади мобилния си телефон.

Ченгето под наем стисна ръката му и посочи надписа на стената. Използването на мобилни телефони беше забранено.

Кастило излезе от сградата под жаркото слънце на летния следобед в Буенос Айрес. Забеляза, че полицаят го чака.

Кастило натисна едно от копчетата за автоматично набиране. Дейвидсън отговори при второто позвъняване:

— Той е тук, с Монтвейл — рече направо Дейвидсън.

— Задръж ги там, дори ако се налага, счупи краката на Монтвейл — нареди Кастило и тръгна по обления в слънце тротоар към ресторант „Рио Алба“, следван от жандарма.