Уилям Грифин
Специална част (74)

(Пет)

08:55, 8 януари 2006

Когато Кастило влезе в библиотеката, забеляза, че първите стъпки да бъде превърната в команден пост на операция „Риба“, са предприети от ефрейтор Брадли. Радиото бе инсталирано на маса до прозореца. Отнякъде бе взето легло, където да могат да полегнат дежурните, тъй като тук трябваше да има човек по двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. На друга маса до стената бе оставена кафеварка.

Около масата бяха подредени столове, имаше бележници и химикалки на всяко място. Друго на масата нямаше, освен компютрите на Кастило и Дейвидсън и слушалките на радиото. Трябваше да изчакат Лестър и Джак да отидат на пазар.

Кастило погледна към централното място, с гръб към камината, в която бе запален огън. Дмитрий Березовски се настани от лявата страна на масата. Дейвидсън се отпусна срещу него. Светлана и доня Алисия седнаха една до друга от лявата страна в другия край на масата, а Брадли срещу тях.

Пушката „Уинчестър“ .44–40 бе вдигната на стойка пред камината. Огромни точни модели на хеликоптери на американската армия „AH-64 Апачи“ за бойни мисии и танк „B1A1 Ейбрамс“ бяха поставени на камината над полицата. Кастило бе купил модела на „Апачи“ в книжарницата на Форт Райкър малко след като пилотира такъв хеликоптер. Фернандо направи същото с модела на „Ейбрамс“. Купил го бе от книжарницата на Форт Нокс и го бе изпратил вкъщи, преди да се върне от войната в пустинята.

„Уинчестър“ бе семейна реликва, използвана десетки пъти, за да защити „Дабъл Бар Си“ и добитъка от крадливите индианци апахи.

„B1A1 Ейбрамс“ бе наречен на един от най-видните генерали, Крейтън У. Ейбрамс. Още като подполковник, Ейбрамс пробил германския пръстен около Бастон и спасил 101-ва военновъздушна.

„AH-64“, както бе казал на Кастило един от инструкторите в Райкър, преди още да го допуснат до някой от тях, бил наречен на индианците апахи заради качествата им на воини. Кастило не можа да повярва, но поне замълча и не каза нищо.

Мислеше за въпросния инструктор всеки път, когато се качеше на „AH-64 Апачи“, и се питаше дали някой дебелогъз бюрократ в Пентагона, който е дал името на хеликоптера, го е направил заради качествата на индианците и дали изобщо е направил проучване по въпроса. Дали знаеше нещо, с което Чарли бе отдавна запознат, че апахите изразявали открито презрението си към заселниците, с които воювали, като ги залавяли и провесвали надолу с главата над малък огън и бавно изпичали мозъците им. Освен това просвали пленниците си под палещото пустинно слънце с отрязани клепачи и малки разрези в областта на гениталиите, за да привлекат пустинните обитатели.

Сега, докато посягаше към копчето на радиото, за да включи на спикър, Кастило отново се сети за дебелогъзите бюрократи.

— Добро утро, господине. Кастило се обажда.

— Така пише на това невероятно устройство — отвърна полковник Хамилтън. — Вярвам на думата на господин Д’Алесандро, че разговорът е кодиран.

— Да, господине, така е.

— Надявах се да се свържете с нас, подполковник Кастило, тъй като генерал-лейтенант Макнаб ме уведоми, че поради неотложни задачи прехвърля операцията в ръцете ви.

— Така е, господине.

— Сам ли сте, подполковник? Господин Д’Алесандро предположи, че ще искате да присъства на разговора, и остана с мен.

— Моите хора са с мен, господине, и съм включил на спикър.

— Предполагам, и новите ни руски приятели.

— Да, господине.

— Полковник Березовски, съжалявам, че не ми остана време да поговоря с вас и очарователната ви сестра, докато бяхме във Флорида — заяви Хамилтън. — Ако сте при нас до края на операцията, ще намерим време.

— Добро утро, полковник — заговори Березовски. — Ще бъдем тук.

— Има още неща, които трябва да се свършат незабавно, Кастило, преди с господин Деуит да заминем за Конго.

— Господине, тъкмо по този въпрос исках да разговарям с вас — обясни Чарли.

— Кой въпрос?

— Господине, според мен е по-добре да не заминавате за Конго.

— Невъзможно. Това пък откъде дойде?

— Мислех, господине, че е по-разумно да останете извън Конго — например в Танзания или Чад…

— Повтарям, че е невъзможно.

— Полковник, прекалено ценен кадър сте, за да рискуваме живота ви.

— Това ще реша аз, подполковник. Вече съм преценил. Та както казвах…

— Господине, с цялото си уважение, налага се да настоявам.

— Подполковник, не сте в положение да настоявате за каквото и да било.

— Господине, както сам ми казахте, генерал-лейтенант Макнаб е бил принуден да предаде цялата операция на мен.

— Генерал-лейтенант Макнаб ми каза, подполковник, че дори да имаме несъгласия, не можем да се обърнем към него, за да ги реши, така че се налага да се справим сами.

— Така е, господине. Разбирам. Господине, позволете да кажа, че се смятам за ръководител на операцията, а вие, господине, сте най-ценният кадър, следователно е моя отговорност да защитя най-добрия си кадър.

— Коя година сте завършили академията?

— Випуск 90-та, господине.

— Не мога да повярвам на онова, което казахте. Вие сте възпитаник на „Уест Пойнт“?

— Така е, господине.

— Е, подполковник, освен ако правилата в нашата Алма матер не са се променили драстично от наше време, там все още се твърди, че по-висшестоящият командва.

„Сериозно ли, бе, Хамилтън?“

„По-висш от главнокомандващия няма.“

„Президентът е главнокомандващият, но това няма да го кажа.“

„Трябва по някакъв начин да накарам това копеленце да ми се разкара от пътя… Как да стане?“

— С цялото ми уважение, господине, това не се прилага в случаите, когато единият от офицерите е от действащите части, а другият от медицинския корпус. В този случай чинът на действащия офицер е по-висш.

— Господи, Кастило! Ти да не би да си въобразяваш, че ще замина за Конго с червен кръст на гърдите и кадуцей? Кадуцей ли беше? Така и не можах да запомня кое е множественото число. Да не би да си мислите, че ще започна да настоявам да ми се осигури защита от Женева, като се позова на някоя конвенция? Заминавам тежковъоръжен. Щом приключим разговора, господин Д’Алесандро ще ме научи да стрелям с „Мини Узи“.

Березовски забеляза изражението на Кастило.

Стисна китката му, а когато Чарли вдигна поглед, той му даде знак, с който искаше да каже: „Бавно, спокойно, кротко“ и се усмихна с разбиране.

— Много мило от страна на господин Д’Алесандро, господине.

От спикъра се разнесе сериозният глас на Д’Алесандро.

— Винаги се опитвам да помогна, подполковник Кастило. Знаете го.

Хамилтън продължи:

— Така че да си изясним нещата, Кастило. Според мен, когато моите хора…

„Заври си твоите хора в задника, Хамилтън!“

„Писна ми от тайните ти «хора».“

— … ми позволиха да участвам в тази операция, се знаеше, че генерал-лейтенант Макнаб командва. След като се оказа, че той има други задължения, командването преминава в ръцете на следващия по ранг офицер, който съм аз. Ще се обръщам към вас за съвети, разбира се. Имате ли проблем, подполковник?

Березовски докосна китката на Кастило отново и поклати глава.

— Не, господине, нямам.

Березовски вдигна палци към Чарли.

Той погледна Светлана. Не можа да определи дали тя го съжалява, или мисли, че продължението на разговора е нелепо.

— Чудесно, подполковник Кастило. Като се замисля, доволен съм, че този въпрос се изясни още отсега. Какво ще правим оттук нататък?

— Слушам ви, господине.

— Двамата с господин Деуит заминаваме за Вашингтон. Моите хора са ни уредили визи — обикновено отнема седмици не само за Танзания, но и за Руанда и Бурунди и — това ще ти хареса, Кастило: за Демократична република Конго. Само че не са могли да заобиколят изискването собственикът на паспорта лично да представи документите. След това трябва да отида до Форт Детрик, за да си взема оборудването.

— Оборудване ли, господине?

— Да, ще го взема. Господин Д’Алесандро ме увери, че стрелците ще го прекарат до Африка. Досега не бях чувал за „стрелци“, но след като лично видях „Кемп Макол“, съм доста обнадежден.

— За какво оборудване става въпрос, господине?

— За тестово. Всичко е в три големи куфара с меки страни. Да се изнесат през митницата, щеше да е голям проблем, но самолетът на вашите стрелци разреши проблема. В момента проблемът ни е как да ги прекараме от Форт Детрик дотук.

— Господине, аз мога да…

— Господин Д’Алесандро предложи двамата с господин Деуит да летим от Браг за Вашингтон още днес. В 16:20 има полет на „Делта“ за Вашингтон през Атланта.

Кастило мислеше бързо.

— Както обикновено, полковник, господин Д’Алесандро знае какво трябва да се направи. Ще помоля майор Милър — нали го помните, господине?

— Да, офицерът с раненото коляно.

— Ще помоля майор Милър да посрещне самолета ви, господине.

— Много сте внимателен, подполковник, но мога и сам да стигна от „Рейгън“ до дома, а ще бъда в компанията на господин Деуит. Така ще се опознаем преди пътуването.

— Господине, с цялото ми уважение държа да подчертая, че това е моето поле на експертиза.

Хамилтън замълча за кратко, очевидно спомнил си собственото предложение да се вслушва в съвети.

— Слушам ви, подполковник.

— Ще изпратя майор Милър да ви посрещне, господине. Имаме къща в Александрия — също и хотелски апартамент в „Мейфлауър“ — където ще се чувствате удобно. Намира се в цен…

— Знам къде се намира, подполковник — прекъсна го Хамилтън. — В някои среди се нарича мотел „Моника Люински“.

— Да, господине, чувал съм това име. Майор Милър може да ви заведе до различните посолства, след това да се върне до Форт Детрик за оборудването ви.

— И как ще се върнем във Форт Браг? Кастило? За това помисли ли?

— Изслушайте ме, господине.

— Добре.

— След това майор Милър ще закара оборудването до Балтимор, където ще чака самолет, който да отведе двама ви с господин Деуит — и, разбира се, оборудването — в Браг.

— Има ли някаква причина, която не ми е известна и поради която двамата с господин Деуит трябва да се връщаме във Форт Браг?

„Мама му стара.“

— Не, господине. Не съм го обмислил.

— Очевидно. — Той замълча за повече ефект. — Щом си получим визите, можем да тръгнем.

— Добре, господине. Майор Милър може да уреди пътуването ви до Африка.

— Би било полезно.

— Господин Д’Алесандро ще информира Милър за часа, в който ще кацнете на „Рейгън“ — добави Кастило.

Последва дълго мълчание, докато двамата мъже мислеха. Най-сетне полковник Хамилтън заговори:

— Това е всичко, нали така, Кастило?

— Не се сещам за друго, господине.

— Ще се чуваме, разбира се.

— Добре, господине.

— Как се затваря това чудо, господин Д’Алесандро?