Уилям Грифин
Специална част (16)

(Четири)

Мюлер пристигна пет минути по-късно. Гьорнер вече бе разговарял със Следствената служба и тъкмо затваряше телефона след разговора си с шефа на охраната.

— Скоро да си се качвал на тавана, Зиги? — попита Кочиан.

Мюлер го погледна с неудобство. Кимна, но не отговори.

— Какво има на тавана? — попита Гьорнер.

— Нещо, което двамата с шефа прибрахме, а не исках вие с Хелена да се притеснявате. На Зиги не му беше никак приятно да крие от теб, но аз настоях.

— За какво ми говорите?

— Когато двамата с шефа избягахме от руснаците…

— Избягали сте от руснаците ли? — попита Кастило. — Мислех, че сте били заловени от англичаните.

— Това беше версията на шефа. Не искаше да притеснява допълнително съпругата си. Бяхме заловени от Червената армия и успяхме да избягаме. Вървяхме пеша от близо до Шчечин в Полша, чак дотук. Видяхме как разсипаха Берлин. Видяхме разсипията на всяко място, откъдето минаваше Червената армия. Всичко това много измъчваше шефа.

— Май не разбирам — заяви Кастило.

— Нищо не знам — обади се Гьорнер.

— Да им покажем какво има на тавана, Зиги — настоя Кочиан.

— Jawohl, хер Кочиан.

 

 

Мюлер ги поведе към шкаф в хола. Пъхна един стол в шкафа, качи се на него, опря длани на ниския таван и го натисна. Чу се скърцане и едната страна на тавана се сгъна нагоре.

— През годините са правени промени — обясни Кочиан. — Таванът — вратата — сега е с панти, например. Едно време трябваше да го подпираме, за да остане отворен. Освен това горе нямаше и електричество.

Сякаш репетирал движението многократно, Зиги протегна ръка в черната дупка. Чу се тихо щракване и осветлението се включи. След това той се надигна, изпъшка и смъкна от тавана обикновена яка стълба.

Погледна към Кочиан.

— Прекалено стар съм, за да се катеря по стълби — рече Кочиан, но след това се качи с лекота.

Мюлер даде знак на Кастило да се качи. Той веднага тръгна нагоре и се озова в помещение, за което никога досега не бе предполагал, че съществува. Беше просторно като апартамента долу. Покривът бе толкова скосен, че вътре имаше място едва за трима мъже.

Вътре бяха подредени шест маслиненозелени продълговати метални кутии, поставени върху стойки, и бе оставено място колкото да се отворят капаците им.

Върху всяка кутия — на капака и отстрани — имаше надписи в жълто. Кастило се наведе, за да прочете.

Трябваше му малко време, преди да си спомни, че по времето на нацизма Чехословакия е била Протекторат Бохемия и Моравия и че оръжейна фабрика „Бохемия“ в Прага е била чешката фабрика, която германците са завзели.

Кочиан забеляза погледа му.

— Когато чуеш „Бохемия“, обикновено не мислиш за ръчни гранати, нали така, Карлхен.

— Не — отвърна простичко Кастило.

Дешамп пристъпи навътре, видя кутиите и прочете надписа.

— Надявах се да намерим нещо по-тихо от тези мелачки за картофи.

Кастило и Кочиан се разсмяха.

Кочиан приближи до една от кутиите и я отвори с лекота, която подсказваше, че не за пръв път се занимава с кутия, пълна с ръчни гранати.

„Какво пък? Защо не? Бил се е при Сталинград, когато е бил на осемнайсет. Сигурно е отворил поне няколкостотин такива кутии.“

Качи се и задъханият Ото Гьорнер.

— Ach, mein Gott!^[1] — възкликна тихо той, когато видя пълните с муниции кутии.

Кочиан извади предмет, увит в парче плат, и го подаде на Кастило.

— Мислех си да ти го дам, когато завърши „Уест Пойнт“, но реших, че или ще го изгубиш, или ще се простреляш в крака.

Кастило разгърна плата. В него бе прибран малък пистолет „Люгер“ с два пълнителя с по двайсет и няколко патрона.

— Предполагам знаеш какво е? — попита Кочиан.

Обучението в „Уест Пойнт“ — или може би в „Кемп Макол“ — си каза думата. Кастило взе пистолета с палец и показалец, провери да няма патрон в цевта и го огледа внимателно, преди да отвърне на английски:

— Пистолет „08 Парабелум“. Често го наричат „Люгер“. Този е произведен във фабриката за муниции „Дойче Вафен“, Берлин, през 1913, 9 до 19-милиметров. Наричат го още „9-милиметров натовец“.

Кастило погледна Кочиан.

— Беше на шефа — поясни Кочиан. — Не се разделяше с него при Сталинград. Преди това, бащата на шефа, прадядо ти, го е използвал във Франция.

— Господи! — възкликна Кастило.

— Сега вече е твой, подполковник Кастило — заяви развълнуваният Кочиан с едва доловима следа на сарказъм в гласа.

— Как е опазен през войната? — попита Чарли.

Беше обърнал пистолета към светлината и оглеждаше дулото.

— Използван е, няма съмнение.

— Аз се грижех за него, Карлхен — обади се Мюлер. — Хер Кочиан ми каза, че един ден ще ти го даде.

— Въпреки че си представях да ти го дам при малко по-различни обстоятелства — призна Кочиан и Кастило долови обичайния сарказъм в гласа му.

Кастило погледна Мюлер и попита отново:

— Как сте го опазили през войната?

— Когато, след като ни изписаха от болницата, изпратиха шефа на служба в затворническия лагер, той го остави тук. Казваше, че войната е изгубена, и не му се искаше пистолетът на баща му да попадне в ръцете на някой руски комисар.

— Тук на тавана ли го е прибрал?

— Не, накара ме да го закопая в кутия за муниции за картечница под тора в конюшнята. Едва след войната изринахме всичко и преместихме кутиите тук.

— Я ми разкажи по-подробно — помоли Кастило.

— Карл, нямаме време — напомни му Гьорнер.

— За това има — отвърна Кастило.

— Не знам дали си чувал този разказ, Ото — отвърна Кочиан.

— Не знам за кой разказ става дума — изви вежди Гьорнер.

— Когато двамата с шефа пристигнахме тук — продължи Кочиан, — в къщата се бяха настанили американски инженери. Затова ние се настанихме в къща, собственост на бащата на Мюлер, във фермата. Шефът стана бившият ефрейтор Госингер, защото нямаше никакво желание американците да го арестуват, след като е бил с висок чин. Когато се върнах от Виена, двамата с бащата на Зиги оряха нивата с един кон, който незнайно как бе успял да избяга и от прегладнялата германска армия, и от гладуващите. Две седмици по-късно пристигнаха руснаците. Границата между руската и американската зона бе маркирана, откраднаха ни коня и ни дадоха трийсет минути да се изнесем от дома на бащата на Мюлер. Отидохме в голямата къща. Шефът имаше намерение да се примоли на американския офицер, капитан, да му позволи да живее в конюшнята, може би дори да работи каквото му кажат, за да има какво да ядем. Докато вървяхме през полето, малък американски конвой пристигна в голямата къща. Два джипа, брониран автомобил и огромен мерцедес кабриолет. Щом ги видяхме, побързахме да се скрием. Не се получи. Бяха ни забелязали. Джип с трима от военна полиция ни хванаха, преди да сме изминали и сто метра. След това ни изправиха пред джипа и потеглихме към голямата къща. Шефът каза „Една звезда, Били, бригаден генерал.“ Тогава бригадният генерал се изправи и накара хората си да ни доведат по-близо. „Аз съм бригаден генерал Уидърс, военен управител на Хесен-Касел“, представи се той на съвършен немски. „Дойдох да търся скъп стар приятел, въпреки че хората ми ме уверяваха, че ще бъде напразно. Херман, същите негодници ме увериха, че разполагали с доказателства, че си убит от Гестапо.“ Тогава шефът — продължи Кочиан, без да крие колко е развълнуван. — Шефът… Шефът се изпъна и отдаде чест. Генерал Уидърс слезе от автомобила, двамата се прегърнаха и заплакаха.

— Не съм чувал тази история — призна Гьорнер. — Знаех, че е познавал военния управител, но…

— Шефът беше горд човек. Срамуваше се, че заради приятелството им ще се отнасят към него по-добре.

— Искаш да кажеш — обади се Дешамп, — че от него е получил разрешение да започне с издателската дейност, така ли? Чарли ни разказа.

— Това стана по-късно — отвърна Кочиан. — Този ден американците ни нахраниха — беше направо невероятно, защото за нас един картоф беше като истинско угощение — капитанът ни каза, че частта щяла да се мести, а докато не заминат, хер Госингер ще се грижи за собствеността. Щял да се настани в апартамента на третия етаж. Американците си заминаха седмица по-късно. Сложиха надпис, че собствеността е реквизирана за военния губернатор. Незнайно как на верандата се появяваше американска храна. Американски бензин пък се появяваше в конюшнята, а също и пленени германски автомобили, които можеха да бъдат пригодени за селскостопански цели. Нали разбирате?

— Ами оръжията? — попита Кастило.

— Имаше няколко противовъздушни оръдия — продължи Кочиан. — Открихме част от оръжията и гранатите. Появиха се и още. Шефът вярваше — както и вашият генерал Джордж С. Патън, между другото — че е въпрос на време, преди Червената армия да стигне до Фулда. Бяхме видели какво стана в Берлин, а и на други места. Шефът реши, че мнозина ще предпочетат да умрат в бой, вместо да попаднат в ръцете на червените. Затова преместихме оръжията тук. За щастие, не ни потрябваха. Досега.

— Какво друго има в кутиите, Били? — попита застаналият зад Кастило Джак Дейвидсън.

Кастило го погледна учуден; дори не го бе чул кога се е качил по стълбата. След това видя и друго, което също го изненада. Без дори да се замисля, бе започнал да зарежда единия от пълнителите. Единият бе пълен, другият наполовина.

— По малко от всичко — отвърна Кочиан. — Една от кутиите е пълна с ръчни гранати. Има няколко вида maschinenpistols^[2] — „MP-40“, „MP-43“ — и други пистолети, повечето „Валтер P-38“, има и „Люгер“. Има дори американски „E45“.

— Току-що изрече магическите думи, Били — ухили се Дейвидсън. — „MP-43“ и „E45“.

— Джак, не можеш дори да се приближиш до църквата — изобщо не можеш да излезеш — с шмайзер — предупреди Кастило.

— Но аз мога, Карлхен — обади се Мюлер. — Имам разрешително да нося автомат.

— Което означава — продължи Дейвидсън, — че можем да вземем няколко за хер Мюлер и да ги пъхнем в колата, в която ще пътува той.

— Това е, в случай че Зиги няма нищо против да се замеси — отвърна Кастило.

— Стига, Карлхен! — изсумтя Мюлер, за да покаже, че Чарли говори глупости.

— Я виж дали няма да ми намериш един „P-38“, Били — помоли Дешамп.

— И два „E45“ за нас със Спаркман — напомни Торине. — И за Чарли един. Чарли много си пада по „E45“.

— Няма да стане, Джейк — надигна глас Кастило и пъхна „Люгер“-а отзад на колана, след което пристъпи към стълбата.