Уилям Грифин
Специална част (39)

(Три)

Янош беше в библиотеката, когато Певснер, Кастило, Мунц и Светлана влязоха, последвани от прислужница, която вкара количка със сребърен самовар, сребърен поднос за кафе и всичко необходимо.

Певснер зачака нетърпеливо тя да излезе, след това даде знак на Янош да подреди столовете в кръг около малка ниска масичка. Всички седнаха.

Янош сервира. Наля кафе на Кастило и Мунц, без да ги пита, посочи чая и кафето, без да откъсва очи от Светлана, и наля на двамата с Певснер чай.

— Тъй като обстоятелствата се промениха… — започна Алек. — Господи, дрънкам глупости — прекъсна се сам той, след това продължи: — Тъй като обстоятелствата се промениха, трябва да обсъдим някои въпроси.

— Ще започна с Янош. Свет, Янош защитава мен и семейството ми от години. Едва не загинахме заедно. Съвсем наскоро бях подмамен и едва не ме убиха в подземния гараж на „Шератон Пилар“ — близо до тайната квартира на Чарли — където подполковник Евгени Комогоров, когото познаваш, и неколцина от приятелите му се опитаха да ни убият. Янош беше тежко ранен. Хората на Чарли ни спасиха. Момчето, което преди малко изнесе лекцията за дървесния сироп и новогодишната елха, се погрижи за Комогоров.

Той посочи с пръст точно под окото.

— Застреля го от поне петнайсет метра с пистолета си. Брадли е много интересен младеж.

— Защо му е било на Комогоров да те елиминира? — попита Светлана. Очевидно не остана никак изненадана от уменията на Брадли.

— Ще стигнем и дотам. Остави ме да доразкажа. Така че, Свет, можеш да имаш пълно доверие на Янош.

Светлана кимна.

— Сега минавам на Алфредо. Малко съм засрамен — призна Певснер. — Той ме съветваше. Не става въпрос за бизнес, а как да изчезна в Аржентина, как да защитя Ана и децата, разбираш, нали? Отплатих му се за вярната служба по време, когато други ме предадоха, като заподозрях, че и Алфредо е един от тях. Оказа се, че Чарли преценява хората много по-добре от мен; знаеше, че Алфредо не е способен да извърши предателството, в което го подозирах. Освен това Чарли бе наясно на какво съм способен, когато някой застраши семейството ми, че вярвам в онова, което се казва в Стария завет, в Изход, „Око за око, зъб за зъб“ и че няма да обърна другата си буза. Чарли изпрати съпругата и децата на Алфредо при баба си в Щатите, за да ги защити от мен. А Алфредо започна работа при Чарли. Когато настъпи моментът, когато Алфредо имаше пълно основание да приложи казаното в Изход спрямо мен, той се позова на свети Матей и обърна другата си буза.

Мислите на Кастило течаха в съвсем друга посока. „Лекцията по теология на преподобния Певснер е много интересна — а Светлана попива всяка дума, сякаш носи от планината Синай божието слово, гравирано върху камък — но истината е, че ако Алфредо можеше да стреля, когато главорезите ти го преследваха, нямаше да се поколебае. После ти се усети, че той е свестен човек, и отзова лошите, а той не те ликвидира, защото първо: не обича да убива хора, освен ако не му се налага, и второ: защото щеше да предизвика много повече неприятности, отколкото спокойствие и задоволство.“

„Да не би да съм единственият езичник тук? Да не би Алфредо да е прикрит християнин?“

„Като добър християнин, Александър, аз ти прощавам. Върви и повече не съгрешавай.“

„Да не би това да е грехът, че съм се погледнал в огледалото? Само защото не вярвам на някои неща, които ми разправят в църквата не означава, че и Алфредо мисли като мен. А пък Светлана и Александър ми се струват напълно искрени и сериозни.“

„Господи, какво каза тя, когато разбра, че не съм много по християнските притчи?“

„Аз ще оправя тази работа, нали това каза?“

„Мили боже!“

— Алфредо, ще можеш ли да ми простиш? — попита Певснер.

— Разбира се — кимна Мунц. — Мислеше, че защитаваш семейството си, и знам как си се чувствал.

— Ще се върнеш ли да работиш за мен?

— Не.

— Ще ти дам каквато заплата пожелаеш.

— Много добре знаеш, че не става въпрос за пари. Не би трябвало да става въпрос за пари. Както и да е, вече не става. Сега работя за полковник Кастило.

— Има ли причина да не можеш да работиш и за двамата?

Мунц се изкиска.

— Има и ти я знаеш не по-зле от мен — отвърна Мунц, след това цитира, без да се замисли: — Свети Матей, глава шеста, стих двайсет и четири: „Никой не може да слугува на двама господари, защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира. Не можете да слугувате на бога и на мамона.“ Това е библията на крал Джеймс. Няма голяма разлика между нея и вашата версия на светото писание.

„Направо да не повярваш.“

„Значи си гледал в огледалото, глупако!“

— Прав си, разбира се — съгласи се след малко Певснер. — Само че това създава малък проблем.

— Какъв? — изви вежди Мунц.

— Тъкмо се канех да накарам Янош да позвъни на всички и да им съобщи, че си се върнал и че говориш от мое име.

Мунц се замисли за миг.

— Стига подполковник Кастило да няма нищо против, идеята е добра.

— Защо реши така, Алфредо? — попита Чарли.

Певснер отговори вместо него:

— Преди резидентът в Буенос Айрес да научи, че си довел Дмитрий и Светлана тук, ще трябва да преместим Дмитрий в твоята обезопасена квартира. Кубинците вършат по-голямата част от работата му, причините са очевидни — вече видяхме доказателствата — и макар да не знаят голяма част от подробностите, кубинците са наясно, че американците най-вероятно си имат обезопасена квартира в кънтри клуб „Майерлинг“, а ако кубинците научат, научава и резидентът.

Мунц кимна в знак на съгласие.

„Научили са и в Централното разузнавателно управление и в най-скоро време ще хукнат да търсят Березовски и семейството му, а те знаят за Нуестра Пакеня Каза.“

— Къде да ги преместим? — попита Кастило. — Тук ли?

— Не — сряза го Мунц. — Алек и семейството му остават тук. Доколкото ми е известно, знае само, че Алек има къща в Барилоче, но няма представа коя.

— Повече от една ли имаш? — попита Кастило.

Певснер кимна.

— И още две, които са по-подходящи, намират се в Сан Мартин де лос Андрес, на няколко часа с кола и на четирийсет минути с хеликоптер — призна той. — Едната от тях е риболовна хижа. Когато не е сезонът на риболова, пускаме гости срещу малка такса. Те намират къщата за красива, романтична, отдалечена от всичко.

Мунц кимна доволно.

„Пак се появи думата «романтичен». Това да не би да се окаже намек, че преподобният Певснер одобрява греховната ни връзка? Мунц кима, но просто защото е съгласен, че мястото е подходящо за скривалище.“

— Има и още едно място в кънтри клуб „Буена Виста“ в „Пилар“, а също и къщата в „Поло енд Голф“ — уточни Мунц. — Сигурен съм, че кубинците държат под око голямата къща.

— Тя много ми липсва — призна Певснер и се обърна към Кастило. — Сега вече разбираш, Чарли, защо съветите на Мунц са ми необходими и защо да говори от мое име е не просто полезно, ами абсолютно задължително. Ще приемеш ли едно изключение на думите на свети Матей?

— Защо изобщо се колебаете? — обади се Светлана. — Всички сме…

— Той питаше мен — прекъсна я Кастило.

Тя го погледна, без да крие, че е ядосана, а не обидена.

— Нямам намерение да оспорвам думите на свети Матей — продължи Кастило. — Това добре ли е? Алфредо ще те съветва, ще говори от твое име, като се разберем още отсега, че има един-единствен господар и това съм аз.

— Че това се подразбира — обади се отново Светлана.

Кастило я погледна така, че да й подскаже, че започва да го дразни.

— Кажи, Алек — настоя той.

— Разбрахме се — потвърди Певснер.

— Добре, Алфредо, да чуем съвета ти.

— Веднага щом има как, ще прехвърлим полковник Березовски в малката къща в „Буена Виста“. За предпочитане в автомобил, който няма да привлече много внимание. Алек, къде е ванът за доставки на супермаркет „Кото“?

— В гаража — отвърна Певснер. — Янош?

— Там е, но акумулаторът може и да е паднал.

— Тогава звънни по телефона и поръчай да го заредят.

Янош кимна.

— Ако не стане — продължи Мунц, — Дарби ще уреди една от черните коли на посолството.

— Нали Дешамп и Дарби ще го придружат? — попита Кастило.

— Разбира се.

— Ами радио?

— Остави радиото на Дейвидсън — разпореди се Мунц. — Ако наблюдават Нуестра Пакеня Каза и забележат, че се изнасят прекалено много хора и раздвижването…

— Какво радио? — попита Светлана.

— Ако исках да ти кажа, досега да съм го направил — сряза я Кастило.

Певснер се разсмя.

— Този мъж е само за теб, Светлана — заяви той. — Изобщо не си в състояние да го стреснеш.

— Няма да е зле полковник Березовски да си поговори и с Алек, и със Светлана — прецени Кастило.

— Наистина — съгласи се Певснер. — И поради лични причини, и за да престане да разиграва Дарби и Дешамп.

— Ако наблюдават къщата на Чарли и тази, значи вече подслушват телефоните — заяви презрително Светлана.

— Благодаря ти, че ни светна по този въпрос, подполковник — озъби се за пореден път Кастило. След това притисна пръст към устните си. — Шшш!

Янош и Мунц потиснаха смеха си, но Певснер се изсмя гръмко.

— Янош, Брадли какво направи с радиото? — попита Кастило.

Янош посочи през прозореца.

— Сложи ли го вече? — изненада се Кастило.

— Още снощи, след като ти си легна.

— Върви да го доведеш, ако обичаш — помоли Кастило.

Янош излезе.

— Какво е това радио? — попита настоятелно Светлана.

— Нали попита веднъж — обади се Чарли.

— Аз съм подполковник от СВР! — сопна се гневно Светлана. — Няма да позволя да се държите с мен като с някоя глупава жена!

— Беше подполковник от СВР — поправи я грубо Певснер. — С държанието си доказа, че наистина си глупава жена.

— Това е между нас с Чарли. Не ти влиза в работата.

— Изобщо не разбирам какви ми ги говориш, Свет — продължи Певснер. — Исках да кажа, че само глупавите жени не умеят да се владеят, когато разберат, че не могат да направят нищо, за да променят онова, което ги е подразнило. А знам от личен опит, че когато приятелят ми Чарли реши да се майтапи с теб, най-доброто, което можеш да направиш, е да се усмихваш.

Ефрейтор Лестър Брадли влезе, за да донесе слушалки за радиото.

— Ако кажете, господине, ще прокарам и кабел за обезопасена връзка — предложи той. — Съмнявам се обаче, че в радиус от сто метра има прихващачи. Разбира се, кодиране „Клас едно“ е активирано. Според мен, господине, кабелът за обезопасена връзка не е необходим.

— Щом така си преценил, Лестър — съгласи се Кастило. — Преди да се свържеш с Дешамп… Предполагам, че си забелязал известна промяна в отношенията ни с подполковник Алексеева.

— Не съм, господине. Трябва ли да знам нещо?

— Позволете да се намеся — обади се Мунц.

— Не е нужно да питаш, Алфредо.

— Мислех си за онова, което каза Дейвидсън, когато изпрати Брадли в лагера на Делта във Форт Браг, за да го скриеш. Помниш ли какво каза той?

— Каза, че да се опитваш да скриеш Лестър в „Макол“, било все едно да скриеш жираф на поляната пред Белия дом.

Певснер се ухили.

— Аз ли съм жирафът? — попита подозрително Светлана.

Певснер постави пръст пред устните си, за да я накара да млъкне.

— Разбрах те — отвърна Кастило. — Да извадим всичко на светло. Не мога да обясня какво се случи между нас. Но е факт, че се случи. Дори не се чувствам виновен пред присъстващите и хората от нашия бранш, които ще приемат действията ми за адски глупави и — напълно основателно — като предателство и престъпно отклонение от задълженията ми, да не говорим, че поведението ми е напълно неприемливо за офицер и джентълмен. Накратко, ще се опитам да изпълня задълженията си, всъщност сигурен съм, че ще успея. Също така съм наясно, че не давам пет пари кой какво мисли, за мен е важно единствено онова, което Светлана мисли за мен.

— Милият ми Чарли — възкликна Светлана, скочи от стола и се хвърли да го целува.

— Очевидно другите ще разберат — продължи след малко той. — Колкото по-късно, толкова по-добре. Ще преминем по този мост, когато му дойде времето.

— Ако позволите, господине — обади се Брадли, — не съм видял нищо в отношението ви към подполковник Алексеева, нито пък в нейното към вас, което да намеква по някакъв начин за непристойно поведение.

— Същото мога да кажа и аз, Чарли — намеси се Мунц. — Нещо друго?

Кастило поклати глава.

— Лестър, свържи се с квартирата, ако обичаш, да викнат господин Дарби — нареди Мунц.

 

 

— Питах се кога ще се сетиш да звъннеш, шефче — прозвуча гласът на Едгар Дешамп трийсет секунди по-късно. — Приятелят ти, посланикът, те търсеше.

— Посланик Силвио ли? По дяволите. Какво иска?

Хуан Мануел Силвио беше американският посланик в Аржентина. На няколко пъти бе рискувал кариерата си, за да помага на Кастило, и бе вършил неща, за които нито един посланик не бива да помисля. Кастило не искаше да го въвлича в сегашния проблем.

— Не, говоря за другия, който не те понася. Монтвейл. Сети ли се за кой посланик става въпрос?

— Какво иска този посланик?

— Освен да говори с теб ли? — попита Дешамп и продължи: — Искаше да разбере къде се намираш.

— И?

— Казах му, че си отишъл в Андите с една червенокоса, за да проучвате геоложки формирования, и ще се върнете след новогодишните празници. Може и да съм оставил у него впечатлението, че се опитваш да скриеш салама в червенокосата.

По изражението на Светлана стана ясно, че са й трябвали цели пет секунди, за да разбере смисъла на казаното. След това се нацупи възмутено. Накрая поруменя.

— А той какво каза?

— Нещо от сорта, че ако в миналото си бил в състояние да си държиш салама в гащите, сега нямаше да имаме неприятности. Не, всъщност каза: „Нямаше да имаме сегашните неприятности.“

— Спомена ли за какви неприятности намеква?

— Стана въпрос за абсурдното твърдение на шефката на ЦРУ във Виена — тя е докладвала лично на директора на Централното разузнаване — и неофициално на бивша колежка от ЦРУ, някоя си госпожа Патриша Дейвис Уилсън, която на свой ред случайно споменала нещичко на Хари Уилън-младши от „Уошингтън Поуст“.

— Каза ли какво е абсурдното твърдение?

— Да, каза. Госпожица Дилуърт — тя е шеф на ЦРУ за Виена — била останала с нелепото убеждение, че си се домъкнал във Виена и си измъкнал от страната двама много важни руснаци, които тя отдавна убеждавала да минат на наша страна, и то тъкмо когато се били съгласили. Посланикът каза, че не може дори да допусне ти да извършиш подобно нещо, тъй като двамата с него сте се били договорили, ако се каниш да вършиш нещо необичайно, да му съобщиш. Та много му се иска да си побъбрите и да изясните положението.

— Значи най-добре да му звънна в идващите ден-два. Вие с Алекс как се справяте с полковник Березовски?

— На руски ли ще си говорим, а? Да разбирам ли, че отношенията ти с подполковник Алексеева се развиват в желаната посока?

— Отговори на въпроса ми, Едгар.

— Не особено добре. Голям е дръвник, Чарли. Вече нямаме време.

— Не бързай да се отчайваш. Викни го да се обади.

— Виж ти. Да не би да си измъкнал от Червени гащи нещо, което да използваме срещу него?

— Викни го и се погрижи всички да чуят.

— Като те слушам, имам чувството, че май няма да ми се наложи да си правя харакири, сепуку или както там се казва.

Чарли случайно погледна Светлана. Тя бе вбесена.

 

 

— Седнете, полковник, и говорете съвсем естествено. Добре, шефче, събрали сме се всички в очакване да станем свидетели на чудото.

— Полковник Березовски, чувате ли ме? — попита Кастило.

— Чувам ви.

Кастило посочи Александър Певснер.

— Господ бе милостив, Дмитрий, и отговори на молбите ти — заговори Певснер. — Майките ни се усмихват от рая. Добре че вие се измъкнахте от ада.

„Сега ще запеем четвърти химн «Напред, воини на Христа».“

Кастило съжали за тези мисли, когато чу дрезгавия от вълнение глас на Березовски.

— Александър?

Почувства се още по-зле, когато забеляза, че Певснер говори с усилие.

„Не ми е никак приятно да ти кажа, Едгар, но в момента нито един от двамата не ми прилича на дръвник.“

— Съжалявам, че не си тук, Том Барлоу, стари приятелю. Можеше да ни помогнеш да украсим новогодишната елха.

Светлана отново го изгледа сърдито.

Певснер най-сетне заговори:

— Дмитрий, положението се промени драстично. Слушай ме много внимателно. Прави каквото господин Дарби — или който и да е от хората на Чарли Кастило — поискат. Кажи им каквото искат да научат. Слушай ги.

— Ти познаваш ли този Кастило?

— Той е като част от семейството ми — отвърна Певснер. — Наистина е част от семейството, ако питаш Ана.

— И мен, Дмитрий — обади се Светлана. — Той е моето семейство и пред бога, и пред света.

— Той познава ли Алфредо? — обърна се Певснер към Кастило и другият мъж кимна.

— Дмитрий, полковник Мунц не е само мой приятел, той говори от мое име — обясняваше Певснер. — Ще те преместим на по-безопасно място. Алфредо ще ти обясни.

Мунц заговори на Дарби:

— Алекс?

— Слушам те, Алфредо.

— Има втора квартира в кънтри клуб „Буена Виста“. Полковник Кастило иска с Дешамп да отидете там — останалите остават в Нуестра Пакеня Каза — с полковник Березовски и семейството му. До час, ван за доставки на супермаркет „Кото“ ще бъде при вас. Качвате се всички.

— На кого е ванът?

— На Певснер. И хората са негови. Имаме още една къща в кънтри клуб „Голф енд Поло“. Тя е за всеки случай.

— Идеята на Чарли ли е? — попита със съмнение Дарби.

— Да, поне докато не измислим нещо по-подходящо — обясни Кастило. — Докато се върна в Буенос Айрес…

— Кога смяташ да се върнеш, шефче? — попита Дешамп.

— Тръгвам, щом се съмне. Ще бъда на „Хорхе Нюбъри“ — някой трябва да дойде да ме посрещне — четири часа по-късно. С мен се връщат Алфредо и Лестър.

— И аз — обади се Светлана.

— Ще оставя полковник Алексеева тук. Най-вероятно ще прехвърлим госпожа Березовски и София тук.

— Разумно ли е да я оставиш там, Чарли?

— Няма начин — обади се отново Светлана. — „Гдето идеш ти, и аз ще ида“… Чети Библията, мой Чарли, това е от първа глава на Рут.

— Нямам намерение да държа всички яйца в една кошница.

— Точно така. Нали имаш доверие на Певснер? — попита саркастично Дешамп.

— Аз съм с Чарли, Алекс — напомни Мунц. — Разумно е да я оставим тук.

— Щом и двамата сте на едно мнение — отвърна Дешамп.

— Ще се опитам да разбера от нея всичко за парите. Алек ще ми разкаже каквото знае за операцията в Конго, но не знае много, затова говорете с полковника.

— Дмитрий, разкажи им всичко, което знаеш — нареди Певснер.

Березовски мълча дълго.

— Сигурен ли си, Александър?

— Разбира се, че съм сигурен. Можем да направим нещо с помощта на Чарли.

— Ако се притесняваш за двата милиона, полковник — успокои го Кастило, — Алек ще те увери, че съм човек на думата си. Обещал съм и ще ти ги платя.

Кастило забеляза, че Светлана клати глава, сякаш не може да повярва колко са глупави мъжете.

„Ама какво става тук?“

— Един бърз въпрос, полковник, след като вече не играем игрички. Нали не играем?

— Вярвам на преценката на Александър, подполковник — рече Березовски. — Както се изрази, вече не играем игрички.

— Ти ли отиде при семейство Кул, когато реши да вдигнеш гълъбите, или те се обърнаха към теб?

— Аз отидох при него. Познавах се и с двамата от много години.

— Той свърза ли те с шефа на ЦРУ във Виена?

— Най-накрая.

— Разкажи ми за нея.

— Предполагам, че искаш честен отговор, вместо любезен и възпитан, нали?

— Точно така.

— Тя представляваше проблем. Не смееше да направи нещо без разрешение.

— Това ли имаше предвид, когато каза „най-накрая“?

— Исках да кажа, че тя най-накрая ни позволи да се свържем с нея. Двамата със Светлана рискувахме, не тя.

— Затова ли реши така ненадейно да се обърнеш към мен?

— Имаше възможност, подчертавам, че беше само възможност, вече да са ни погнали. Според двама ни със Светлана, ако нещо се объркаше, независимо какво, тя щеше да ни остави да се оправяме сами.

— Много ти благодаря за откровеността — отвърна Кастило.

— Като говорим за Виена, Чарли — намеси се Дешамп, — Милър каза, че онзи, дето искаше да го наблюдаваме… как, по дяволите, се казваше?

— Алексеев ли?

— Някакъв роднина на Червени гащи.

— Какво той?

— Милър каза, че някой вече е поръчал на Националната агенция по сигурността да го държи под око. Не е ясно кой, но по всяка вероятност става въпрос за Агенцията. Както и да е, той се е качил на „Еър Франс“ — не на „Аерофлот“ — от Рим за Москва днес следобед. След това има резервация за влак за Виена.

— Значи са му позволили да елиминира Светлана — отбеляза полковник Березовски. — Внимавай, Свет!

— Да не би да мислиш, че няма да погне и теб? — попита Светлана.

— Аз мога да се оправя с Евгени. Притеснявам се за теб.

— „Гордостта предшествува погибелта“ — цитира тя.

— Обзалагам се, че и това е от Библията — подхвърли саркастично Кастило.

— Притчи, 16:18 — отвърна спокойно тя.

— Няма да е зле всички да разберем за какво става въпрос — заяви Дешамп.

— Този тип е тръгнал да ликвидира новите ни приятели. Кажи на Милър да се свърже с Националната агенция и да им каже да го държат под око. Искам да знам докога е във Виена и кога заминава от Виена. А, да, и накъде тръгва след това.

— Да не занимаваме Агенцията, така ли?

— В никакъв случай.

— Нещо друго?

— Засега не се сещам.

— Да звъннем ли, за да докладваме докъде сме стигнали?

— Не, освен ако нещо не се обърка.

— Добре. Ще се видим вдругиден на „Хорхе Нюбъри“.