Уилям Грифин
Специална част (4)

(Четири)

Консулство на Съединените Американски Щати

„Паркинг“ 12 А

21:05, 24 декември 2005

Съветничката по консулските въпроси към Посолството на Съединените щати във Виена, госпожица Елинор Дилуърт, беше наясно, че мнозина — в това число повечето американски граждани — съвсем не са очаровани от качеството на услугите, които предлага консулството, и от отношението на служителите.

Американски гражданин, който имаше нужда от услугите на консулството — например да добавят страници към паспорта му, да регистрира раждането на дете, да бъде насочен към нотариус — можеше да разчита на тези услуги единствено от осем до единайсет и половина всеки предобед от понеделник до петък — при условие, разбира се, че въпросният ден не е нито американски, нито австрийски национален празник.

Служителите в консулския отдел не биха проверили за нищо на света състоянието на визата на когото и да било — включително по молба на американски гражданин, който се чуди дали съпругата му, чужденка, ще получи визата, за която е кандидатствала и която има законно право да получи.

Госпожица Дилуърт бе наясно, че недоволството към тези услуги е същото навсякъде по света.

Неин колега — Алекс Б. Дарби, търговски аташе в американското посолство в Буенос Айрес, Аржентина — й бе казал, че известен американски художник, който живее в Буенос Айрес, разказва на всички, които нямат нищо против да го изслушат, че всеки път, когато влезе в посолството, служителите от консулски отдел го карали да се чувства като регистриран сексманиак, който се опитва да пренощува в детски лагер.

Елинор и Алекс си разказваха разни ужасии в продължение на цял един час, когато се засякоха във Вашингтон. Дори намериха обяснение защо на служителите в консулствата в чужбина им е простено и арогантното поведение, и некомпетентността.

Решиха, че става въпрос за пропуск от страна на конгреса… или престъпно недоглеждане.

Ако местният кмет например се отнесе с неуважение към някой фермер, фермерът спокойно може да позвъни на конгресмена си или на сенатора, за да се оплаче, при което конгресменът или сенаторът ще се обадят на министъра на земеделието, за да изразят недоволството си, като му напомнят, че е негово задължение да служи на хората, не да ги настройва срещу себе си.

Лекарите — по-точно казано адвокатите — не предприемат нищо, когато някой се отнася към тях с неуважение и отнася недоволството си направо към главния лекар или към прокурора. Затова пък банкерите вдигаха шум до бога пред министъра на финансите, бизнесмените пред министъра на търговията и така нататък.

И недоволството им даваше резултат.

Единствените хора, които обръщаха някакво внимание на консулските служби, бяха членовете на Конгреса. Те си изпълняваха задълженията, като посещаваха посолствата по цял свят — обикновено места като Париж, Лондон и Токио — и пътуваха във ВИП самолети на американските Военновъздушни сили или в първа класа на гражданските самолети, придружавани от съпругите си. Когато пристигаха, ги настаняваха в най-добрите хотели и им обръщаха специално внимание, като всички разходи се покриваха от посланика и влизаха в графа „представителни“, с други думи, за тях се грижеха американските данъкоплатци. След това те се качваха отново на самолета и се прибираха, след като вече можеха спокойно да се нарекат „Експерти по международните въпроси“, и не пестяха хвалбите си за очарователните служители на Държавния департамент, които благородно и всеотдайно служат на страната си от чужбина.

Имаше, разбира се, и изключения. Алекс Дарби говореше само суперлативи за посланика в Буенос Айрес, макар да не можеше да направи кой знае какво, когато американските служители в консулството успешно вбесяваха американците в Аржентина — да не говорим за местните.

Алекс и Елинор бяха единодушни, че обслужването може да се подобри значително, ако всеки дипломат, който пристига на работа в автомобил с шофьор, скрит зад тъмни стъкла и дипломатически номера, които му даваха възможност да пренебрегва напълно ограниченията за скоростта и да паркира където му скимне, бъде окошарен, а останалите се стегнат и започнат да си вършат работата, ако ли не и те да вървят зад решетките.

На пръв поглед може и да изглеждаше, че съветник Елинор Дилуърт и търговски аташе Алекс Б. Дарби открито изразяват недоволството си и е било грешка да бъдат назначени на служба в чужбина.

Истината бе, че нито единият, нито другият бе от Министерството на външните работи, въпреки че се полагаха много усилия, за да бъде прикрит този факт. Истината бе, че и Дилуърт, и Дарби бяха от Централното разузнавателно управление, изпратени съответно във Виена и Буенос Айрес, и че чековете със заплатите им се изпращаха от отдел „Тайни операции“ на Централното разузнавателно управление в Ленгли, Вирджиния.

Тъкмо в тази си роля — съвсем истинска — Елинор Дилуърт седеше в офиса на генералния консул и чакаше да си каже няколко думи с истински дипломат от кариерата, Роналд Дж. Спиърсън, който бе, тъй като в момента нямаше посланик в Австрия, шарже д’афер в американското посолство.

 

 

— Елинор, може би не си забелязала, но днес е Бъдни вечер — заяви Спиърсън, когато влезе в кабинета. Беше висок строен мъж в началото на четирийсетте.

— В такъв случай ти желая честита Коледа, Рони.

Според Спиърсън персоналът в посолството трябваше да се обръща към него с „господине“ и не му бе никак приятно да го наричат „Рони“ дори когато собствената му съпруга си го позволяваше.

Той я погледна навъсено.

— Не съм в настроение за сарказма ти — сряза го тя. — Много добре ми е известно кой ден е и нямаше да настоявам да дойдеш, ако не беше важно.

— Не исках да те обидя, Елинор — заяви след малко той. — Ако едно извинение е достатъчно, смятай, че съм го казал.

Тя се замисли за миг, накрая кимна.

— Кърт Кул и съпругата му са били убити — съобщи тя.

— Кърт Кул от „Кулхаус“ ли? За този Кул ли говориш?

Тя кимна.

— Към шест и половина тази вечер — уточни тя. — Телата са били открити зад статуята на Йохан Щраус в Щатпарк.

Тя посочи към прозореца, от който се разкриваше изглед към Паркринг и Щатпарк.

— Ами… аз…

— Убити са с гароти — продължи със спокоен глас тя, — метална гарота от онези, които използвали в миналото унгарската Тайна полиция.

— Елинор, какво общо има всичко това с мен? Каква е връзката с посолството?

— И сега — продължи тя, без да отговаря на въпроса му, — на стената в Ленгли ще бъде поставена още една звезда. Освен това държа да подчертая, че и Гертруд Кул заслужава звезда.

Спиърсън прикова очи в нея.

— Елинор, да не би да искаш да кажеш, че Кърт Кул е един от вашите…

— Казвам, че Кърт Кул служи тайно на страната си повече години, отколкото са твоите.

— Просто не мога да повярвам — заяви Спиърсън.

— Знаех си, че няма да повярваш. Въпреки това вече си уведомен.

— Господи, че той беше старец!

— На седемдесет и пет — уточни тя. — На същата възраст като Били Уо.

— Били Уо ли?

— Човекът, който спипа Карлос Чакала. Последното, което чух за него, бе, че обикаля Афганистан и се опитва да спипа Осама бин Ладен.

Той отново впи поглед в нея, преди да отговори.

— Ако онова, което казваш, е истина…

— Казах ти го, за да живнеш малко на Коледа — сопна се саркастично тя.

— Защо не съм бил уведомен досега?

— Защото нямаше необходимото ниво на достъп до секретна информация. Сега, поне според мен, се налага да научиш.

— Ами посланикът? Той знае ли?

— Не, и той няма необходимото ниво за достъп до секретна информация.

— Искаш да кажеш, че сама си взела решението да ми кажеш, така ли?

— Имам право да му кажа, ако преценя, че е необходимо. Можех и да не му казвам.

— Това е нарушение на принципа за работа в екип.

— Държавният секретар одобри всичко, което ми бе казано от директора на Централното разузнаване.

— Какви задачи е изпълнявал Кул за ЦРУ?

— В общи линии ли да ти разкажа, или искаш да чуеш за целия сценарий?

— Най-добре ми разкажи всичко.

— Добре. Кул беше унгарски евреин. Семейството му отдавна било в сладкарския бизнес, още отпреди Първата световна война. Усетили те накъде духа вятърът и през 1939-та избягали от Унгария в Щатите. По онова време Кърт бил на десет години, най-малкият от децата на семейството. Вече имало „Кулхаус“ в Ню Йорк Сити и още една в Чикаго. Семейството отново подхванало бизнеса си. Когато започнала войната, по-големият брат, Густав, постъпил в армията, бил вербуван от Управлението на стратегическите служби и бил в един от първите джедбъргски екипи^[1].

— Първите какви?

— Агенти на Управлението на стратегическите служби, обучавани в Джедбърг, Шотландия, които били прехвърляни със самолети в окупираната от германците Европа. Бил Колби, за него сигурно си чувал, става директор на Централното разузнаване през 73-та, е един от тях. Густав е заловен във Франция, изпратен в концлагера „Заксенхаузен“ и екзекутиран непосредствено преди пристигането на руснаците. През 1946-та, едва навършил седемнайсет, Кърт, по това време американски гражданин, постъпва в армията. Една от причините да иска да замине за Европа е, за да провери дали може да се спаси нещо от имуществото им. Втората е да отмъсти за брат си.

— Говорел немски, унгарски, словашки. Бил назначен за преводач в командването — Съюзническата контролна комисия. „Четирима мъже в джипа“. Помниш ли?

Спиърсън поклати глава.

— Към края на пътуването те открили, че ефрейтор Кул души из тогавашна Чехословакия, Унгария и Източна Германия. Това, което ти разказвам, се случва през 1949-та. Би трябвало да го предадат на военен съд, но някой в ЦРУ имал достатъчно ум в главата и се сетил да му предложи сделка. Ако бил готов да служи, не се уточнява естеството на службата, когато бъде повикан, не само че няма да бъде предаден на военен съд, но ще му позволят да остане във Виена, за да спаси, каквото е възможно, от бизнеса на семейството, дори ще му бъде оказана помощ и съдействие. Той се съгласил. Нямам представа какво е правил между 49-та и 56-та, но бил от такава огромна помощ по време на въстанието в Унгария, че Агенцията започнала да му плаща редовна заплата, като на редови служител, и така продължило чак досега.

— Значи е бил шпионин през всичкото това време, така ли?

— Не е в смисъла на Джеймс Бонд. Работата му — ако се замислиш за момент, ще разбереш колко ценна е била — била да набелязва хора, които могат да бъдат вербувани. Той не се занимавал със самото вербуване. Просто набелязвал обектите. Сприятелявал се с тях, научавал какви са достойнствата и слабостите им, след което предавал информацията в централата. Дипломатическите и разузнавателните служби на бившия Съветски съюз и сателитите му, както и западните страни, имат склонност — също като нас — да местят хората си в тази сфера на дейност. В този случай, Източна Европа. Една задача била във Варшава, следващата във Виена, за третата ги изпращали в Рим, по-късно в Будапеща, накрая отново във Виена…

— Значи ние не ги вербуваме на място, а някъде другаде.

— Именно. Бил му издаден австрийски паспорт. Същото се случило и с много бивши унгарци, които така и не успели да получат унгарски документи. Установил се във Виена като наследника на сладкарска верига „Кулхаус“. Прикритието било съвършено. Когато Стената падна, никой не се учудил, че „Кулхаус“ започват да се появяват в Прага, Будапеща и къде ли още не, и на никого не му минало през ум, че в пътуванията на Кърт Кул из цяла Източна Европа има нещо подозрително. Нали трябвало да следи как върви бизнесът му.

— Очевидно някой е надушил нещо — отбеляза Спиърсън. — След като е бил убит.

— Никой не обвинява никого в глупост или недоглеждане. Трябваше обаче да се сетим, че той ще изгори… Господи, та той вършеше тази работа вече петдесет години. Но пък не възприемаше нещата по този начин. Опитах се да го предупредя какво да очаква.

— Ти си поддържала връзка с него?

Тя кимна.

— Веднъж в седмицата. Срещахме се в сладкарница „Кулхаус“ в Грабен. Често ме канеше в задната стая, за да пием кафе със сметана. Ще отида на погребението му. Сигурно службата ще се проведе в „Свети Стефан“. През годините той си бе създал доста влиятелни приятели. Смятам да отида като редовна клиентка, не като съветничка по консулските въпроси.

— А аз какво да правя?

— Надявам се да не направиш нищо. Просто прецених, че е редно да знаеш кой е бил в действителност и с какво се е занимавал, вместо да останеш неприятно изненадан, когато прочетеш пикантериите на първа страница на виенския „Тагес Цайтунг“.