Уилям Грифин
Специална част (40)

(Четири)

— Напълно възможно е, Александър — обясни Светлана, — ако досега не са ни проследили, вече да са пуснали хора по петите ни, да са научили за парите. Ако не са, със сигурност в най-скоро време ще разберат. Запомнила съм номерата…

Замълча, когато една от прислужниците влезе в библиотеката. Бяха само тримата. Мунц беше отишъл някъде, сигурно говореше по телефона, а пък Ана повика Лестър, за да измисли какво да правят с Макс, който крадеше сладките от елхата, а след това ръмжеше на всеки възрастен, който приближеше.

Разговорът им бе прекъснат за четвърти път от човек от прислугата.

— Стига — викна на руски Певснер и жената на средна възраст го погледна стреснато.

— Щом приключиш онова, което вършиш, веднага кажи на мадам Певснер, че ще бъдем в Зелената стая и не желаем да бъдем безпокоени, освен ако не е второто пришествие или лично Господ Бог Спасителя.

Прислужницата кимна.

„Само дето не се просна пред цар Александър. Държа се също като… Кастило се опита да си припомни думата, крепостна селянка. Съвсем като крепостна селянка. Освен това е рускиня. Как ли се е озовала руска крепостна селянка в Барилоче?“

— В Зелената стая има достатъчно място — обясни Певснер, — широко е. Ще продължим там. И ще заключим вратата.

 

 

— И аз искам такъв — Светлана посочи лаптопа, който Кастило тъкмо отвори. — Ще ми намериш ли, Чарли?

— Не — отвърна направо той.

Певснер се изкиска.

— Тогава ще си купя сама.

— Малко вероятно — отвърна Чарли. — Като говорим за пари, нали ни прекъснаха, когато говорехме за пари…

— Какво за тях?

— Банковите сметки, които каза на Алек, че знаеш наизуст…

— Какво те?

— Записал съм ги тук — посочи той лаптопа. — Ще ги прехвърля на сиди, може да потрябват на Алек. — Той я гледаше в очите и се надяваше поне донякъде да е усвоил ледения поглед на Певснер.

„Успях. По очите й личи.“

— Да не би да говорим за банкови сметки, които съвсем случайно си пропуснала да споменеш, докато ми разказваше всичко?

— За бога, Чарли, щях да ти кажа за тях.

„Този поглед на искрено разкаяние или е истински, или тя ще направи изключително успешна кариера на сцената?“

Светлана погледна към Певснер за подкрепа, но както Кастило видя, не се получи.

— Преди да поговорим за онова, което си забравила да споменеш — продължи той, — кажи ми пак сметките, които знаеш наизуст.

— Там са повечето пари — отвърна тя. — Повечето са в Лихтенщайн, но някои са в Швейцария, а други на Каймановите острови. Сметките са пет.

— А номерата, които ми каза?

— В тези сметки бяхме заделили малко пари, в случай че ни разкрият, да попаднат на тях и да престанат да търсят. Разбираш ли?

— Какво ще рече „малко пари“?

— Не повече от четвърт милион долара.

— Не е толкова лесно да измамиш някого, Светлана. Не съм чак толкова глупав, че да ти повярвам.

— За бога, казвам истината.

Той пресметна, преди да продължи.

— Да не би да очакваш да ти повярвам, че онзи, който търси мръсни пари в Русия, ще се натъкне на мижавите ти осем хиляди долара и ще си каже: „Еврика, напипахме ги. Прекратете търсенето.“

— Осем хиляди долара ли? — попита тя, напълно объркана.

Певснер се разсмя.

— Изобщо не е смешно, дяволите да го вземат, Алек. Първо ме лъже, след това се опитва да ме направи на глупак. Какво стана с гръмките приказки, че сме били семейство и разни подобни дивотии?

— Преди малко, приятелю Чарли, ти й дължеше извинение. Сега дължиш и на двамата.

— Защо?

— Първо, аз не излъгах, когато казах, че си като част от семейството ми.

— Е, и?

— Какво направи, Чарли, раздели четвърт милион долара на броя на сметките и така реши, че във всяка има по осем хиляди долара ли?

— Точно така.

— Според мен Светлана се опитваше да каже, че във всяка една от сметките има по четвърт милион.

Имаше чувството, че сам се е направил на глупак, благодарение на нескопосаната си сметка.

— Господи, че това са почти осем милиона долара — въздъхна той. — Ти си била готова да подхвърлиш осем милиона долара на СВР, за да ги отклониш от следата ли?

Светлана кимна. Той забеляза, че очите й са пълни със сълзи.

„Господи, не го прави!“

— Кълна се в господ, че казвам истината — разхлипа се тя. — Не е честно да ме гледаш с такова подозрение!

— Миличка — чу гласа си Чарли.

След миг тя беше в прегръдките му и продължаваше да хлипа.

— Ще отида да видя какво са направили с елхата — надигна се от мястото си Певснер. — Няма да е зле да заключите вратата, след като изляза.

 

 

— Това бе първата ни кавга — вдигна поглед Светлана. — И първото ни сдобряване, и първият път в моето легло. Досега го правехме все в твоето легло.

— Скъпа, много съжалявам.

— Знам, усещам го — призна тя. — Може ли да ти кажа нещо?

— Каквото искаш.

— Знам защо не ми вярваше.

— Защото съм глупав ли?

— Защото си мъж. И както всички други мъже, си изпълнен с несигурност. Когато една жена ти се хвърли на врата, ти просто не можеш да повярваш на късмета си. Смяташ, че не заслужаваш онова, което ти се дава, и решаваш, че жената има някакъв скрит мотив.

— Ти да не би да ми предаваш урок по психология?

— Това е самата истина — отвърна Светлана. — Искам да ти кажа още нещо. Не съм глупава жена. Сигурно съм значително по-умна от останалите жени, които познаваш. И аз като теб съм обучена да премислям най-неблагоприятните сценарии. Бях ги премислила, когато оставих четката си за зъби в банята ти.

— Кой е най-лошият сценарий?

— Три са — призна тя и се подпря на лакът, за да го погледне, при което гърдата й се отри в него. — Първо, че греша за онова, което забелязах в погледа ти, че не изпитваш нищо към мен. Вторият, че професионализмът ти ще измести всичко останало и ще ме отблъснеш, независимо какво чувстваш. Това много ме притесни.

— Ами третият?

— Той все още не е проверен, Чарли. Знаеш много добре какви са шансовете ни да прекараме живота си заедно, нали? Дори не си се замислял.

— Напротив — отвърна тихо той.

— Шансът е по-малко от едно на хиляда.

— Добре. Какво предлагаш?

— Ще се моля. И досега се молих. Ти молиш ли се, Чарли?

— Отдавна не съм го правил.

— Това е между теб и господ. Баща ми никога не се молеше. Казваше, че господ знае какво мисли, затова нямало смисъл. Господ щял да направи с живота му каквото пожелае.

— И аз мисля така — призна Кастило. — Ако господ умее да чете мислите ми, значи знае какво изпитвам към теб.

— Значи има един неуточнен сценарий. В такъв случай прогонваме всички мисли, че няма да остареем заедно, и се преструваме, че отсега нататък ще бъдем все двамата.

Тя изви въпросително вежди.

— Става — съгласи се той.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Добре. Тогава заминавам с теб за Буенос Айрес и ти ще ми намериш компютър като твоя.

— Май успешно ме омота — призна Кастило.

Тя кимна доволно.

— Може ли да попитам нещо?

— Каквото искаш, стига да не е за пари.

— Точно за пари исках да поговорим. Колко пари има в сметките, които помниш наизуст?

— Това ли било? Значи си жиголо? Искаш парите ми.

— Много повече от осемте милиона, които си решила да хвърлиш на вятъра, за да си покриеш следите.

— Ако ти кажа четирийсет, петдесет пъти повече от това, ще останеш ли доволен? Пари ли искаш да ти дам, Чарли? Само кажи.

— Не съм от същия калибър, но няма да ми се наложи да продам Макс, за да си платя наема. Чудех се за двата милиона, които поискахте, докато бяхме във влака.

— Причините да ги поискаме са две. Ти искаше да чуеш някаква причина — веднага — защо искаме да минем на страната на врага, при това искаше причина, в която да повярваш. Ако мислеше, че имаме нужда от пари, нямаше да търсиш пари.

— Още един въпрос.

— Само един.

— Имаш ли представа как ми въздействаш, като си триеш гърдата в мен?

Тя се изчерви, след това призна:

— Надявах се да се получи.