Уилям Грифин
Специална част (62)

(Пет)

Светлана бе увита в бяла хавлия и Кастило забеляза, че отдолу е със същите червени дантелени бикини, които видя на гарата във Виена. Беше се облегнала на рамката на вратата към банята и го наблюдаваше как звъни по телефона.

Попита го с поглед какво става. Той й даде знак да изчака.

— Благодаря ви за разбирането — отговори той. — Животното е символ на силата и предаността на фонд „Лоримър“ и не мога да си представя Макс да не бъде допуснат на събрание на борда.

Светлана изви въпросително вежди, защото не можеше да си представи с кого разговаря Кастило.

— Много ви благодаря — отвърна Чарли любезно, — но ще имам нужда от по-просторен апартамент за срещата.

На вратата се звънна и Светлана, още боса, хукна бързо, за да отвори.

Кастило вдигна поглед към сервитьора, който вкарваше количка с охладител за шампанско и още нещо, което не видя.

— За съжаление, няма да ни остане време за риболов — продължи той, — но признавам, че щеше да ми е много приятно.

Сервитьорът от рум сървис отвори бутилката шампанско и Светлана се нахвърли върху онова, което той така и не успя да види.

— Коктейл до басейна е добра възможност — призна той, — но и това е идейно.

Светлана подписа бележката на сервитьора, изпрати го, затвори и заключи.

Върна се при количката, взе две чаши в едната ръка, след това посегна за нещо с лявата и тръгна към Кастило.

— И ние нямаме търпение да ви видим. До утре — завърши Кастило с глас, който издаваше, че разговорът е служебен. — Много ви благодаря.

Затвори телефона.

— Проклетникът не млъква.

След това погледна Светлана.

Понечи да каже нещо, но така и не успя, защото тя пъхна нещо в устата му.

— Белуга — уточни тя и му показа етикета на малкото бурканче.

„Супер… още рибешки яйца.“

— Браво — отвърна след малко той.

— И сухо „Помери“ — продължи тя, докато му подаваше една от чашите. — Уругвайското шампанско не беше лошо, но не е френско, а сега празнуваме.

„Какво, по дяволите, празнуваме?“

„Предложението на Дмитрий вие двамата да се самоубиете ли?“

Тя забеляза нещо в изражението му.

— Не се притеснявай, Карлос, любими. Богата съм. Аз плащам.

Той докосна чашата й със своята.

— И какво точно празнуваме?

— Нас. Теб и мен. Че сме влюбени.

— Любима, какво да направя, за да те убедя да останеш?

Тя не обърна внимание на думите му.

— След като приключиш с хайвера и шампанското, съм ти приготвила малък подарък.

— Ти чу ли какво те попитах?

— Знам, че ще го харесаш…

— За бога, мила, няма ли да ме изслушаш?

— Не — отвърна категорично тя. — Каквото и да кажеш, Карлос, любими, няма да промениш нищо.

Той остана загледан в нея.

Тя разтвори хавлиения халат и бързо го затвори.

— Какъв подарък, любими, мислиш, че ти е приготвила малката госпожица Червени гащи?

Той се усмихна. „Значи знае кодовото си наименование“, помисли си той, след това я привлече към себе си и я прегърна. Дори през плътния халат усети топлината на тялото й до бузата си.

Усети как гърлото му се стяга, а след това гърдите му се надигнаха.

„Мили боже, та аз плача.“